— Как се разбират? — учуди се Марко.
— И двамата са синове на гората — отвърна Джовани, — може би затова се разбират.
След малко леопардът доближи до господаря си, наведе глава пред краката му като послушно кученце, сякаш не беше най-кръвожадният звяр на Северна Америка. След това се отдалечи. Но не тръгна към колибата, а към дървото, където дебнеха скрити двамата братя.
Индианецът бавно го следваше, спирайки се на всеки четири-пет крачки.
— Бъди готов — каза Джовани. — Този път ще стреляме и двамата.
— Аз ще стрелям по индианеца заяви Марко.
— А аз по леопарда — уточни Джовани.
Звярът беше вече на около петдесет-шестдесет крачки, а индианецът — на около стотина.
С вдигнати пушки братята се прицелиха няколко пъти. Двата гърмежа нарушиха царящото в този миг спокойствие на гората.
Леопардът се преметна през глава, издаде рев от болка и се изпъна на земята. Индианецът също падна на земята, но веднага скочи на крака и се загуби в гората.
Братята скочиха от дървото едновременно и започнаха да преследват беглеца, решени на всяка цена да го убият.
Но тичането им беше напразно. Той никакъв не се виждаше, нито пък се чуваше нещо. Като че горският вампир бе потънал вдън земя.
— Въпреки това трябва да е ранен — каза Марко.
— Да, защото падна веднъж — съгласи се Джовани. — Сега е по-добре да го оставим. Ще го потърсим утре.
Върнаха се на мястото, където бе паднал индианецът. По тревата имаше капки кръв.
Одраха леопарда и взеха кожата му за спомен. След това се върнаха в колибата, сигурни, че ще прекарат нощта спокойно.
Три дни по-късно, когато преследваха едно животно, прилично на малък глиган, намериха в гората оглозгай докрай човешки скелет, а до него — сноп папагалови пера. Беше тялото на неукротимия вампир. Ранен смъртоносно от куршума на Марко, той се бе довлякъл до това място. Мравките бяха свършили останалото.
Щом се отърваха от опасния си враг, двамата златотърсачи продължиха упорито започнатата работа. След един месец неуморен труд те имаха вече около четиридесет килограма златен пясък.
Съдбата щедро ги възнагради. Заедно със събраното богатство братята тръгнаха на юг и пристигнаха щастливо в Монтевидео. А оттам потеглиха за родината.
А от необикновеното приключение им остана прекрасен спомен — кожата на леопарда.
Информация за текста
Emilio Salgari
Източник: http://dubina.dir.bg
Сканиране и обработка: Сергей Дубина, 24 юни 2007
Книжното тяло предостави Венцислав Пейчев.
Публикация:
ЕМИЛИО САЛГАРИ
РАЗКАЗИ, второ издание
Превод Ев. Фурнаджиев, Ж. Маринов, Т. Чилев
Поредица романи и повести — Издателска къща „Лакрима“ София, 1991
Редактор — В. Антонова
Худ. оформление — П. Мутафчиев
Худ. редактор — М. Узунов
с/о Jusautor, София
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3096]
Последна редакция: 2007-07-06 07:42:32
