— Да.
— А какво правеше Шарената опашка в гората толкова далеч от племето си?
— Бях натоварен да пазя…
— Продължавай — каза Бени, като видя, че индианецът се колебаел.
— Не си спомням нищо повече — отговори объркано червеният воин.
— Тогава нека моят брат си пийне още малко огнена вода — каза каубоят. — Това може да освежи паметта му.
Червенокожият сграбчи жадно бутилката и отпи дълго. Едва отлепил я от устните си, падна като отсечен назад, за да остане така прострян задълго, напълно неподвижен, като че ли бе изпаднал в несвяст.
— Опресняване на паметта! — възкликна Бек. — Та ти му я отне напълно!?
— Точно това и исках — отговори Бени, като се смееше — Сега можем да действуваме свободно, без да ни е страх, че този пияница ще ни досажда, или докато ни няма, ще убие ранения. Приятелю Бек, сега знам достатъчно и мога да ти кажа, че тук за нас не духа добър вятър. Шарената опашка ни следеше за да ни изненада, това ти го казва старият прериен скитник.
— А! Червеният облак значи се надява да ни смъкне кожите!… Е!… Няма да ни е лесно, но в най-лошия случай ще се задоволи с кожите на воловете а скалповете си няма да му дадем в никакъв случай!
— Вземи ласото, Бек, и завържи здраво този пияница.
— Би било излишно, Бени. Няма да си отвори очите преди да са минали двадесет и четири часа
— Така е, но по-добре да не се доверяваме на тези дяволи в човешки кожи. Завържи му краката и ръцете, а още по-добре с двойни възли. Аз ще отида да уведомя ранения какво ще правим.
Скалпираният, като чу Бени да се качва в каруцата се надигна въпреки острите болки, които все още изпитваше. Може би инстинктът му бе подсказал, че мъжът идваше да се сбогува с него и да се отправи на път, за да спаси младия затворник.
— Каните се да ме оставите нали? — попита той каубоя.
— Да, познахте Отивам при Червения облак. Радостна искра проблесна в очите на ранения.
— Вие сте твърде добър — каза той. — Как ще се отплатя за толкова много доброта?
— Е, господине! В прерията е прието да си помагаме един на друг. Всички бледолики тук стават братя.
Раненият го погледна мълчаливо, после проговори бавно като че ли на себе си:
— Да, съществува страната на златото…
— Какво казвате господине? — попита каубоят, поразен от тези думи, които Събудиха у него старата страст на златотърсача — Вие говорите за злато?
— Да — каза раненият.
— По дяволите! Ето една дума, която винаги ме кара да наострям уши. Случайно да знаете някое място, където скъпоценният метал да се намира в изобилие?
— Тишина сега — промърмори скалпираният. — Ще поговорим за това по-късно. Може би е време да тръгвате.
— Вярно, лагерът на Червения облак не е близо.
— Кога ще се върнете?
— Тази вечер, защото не се доверявам на гостоприемството на червенокожите.
— Ще ме оставите сам?
— Имах такова намерение, но сега го промених. Ако някой индианец усети, че аз и Бек сме надалеч, би могъл да се възползува от отсъствието ни, за да ви убие и да освободи Шарената опашка. А като загубим заложника, ще загубим и всяка надежда да освободим момчето. Сбогом, оставям ви моя другар. Бъдете спокоен и вярвайте в добрия изход на делото ми.
— Благодаря — каза скалпираният.
Когато Бени слезе от каруцата, мексиканецът вече бе оседлал конете и бе закачил няколко торбички, съдържащи малко храна С жест каубоят възпря другаря си, който се готвеше да скочи на седлото.
— Не, Бек — му каза — Щяхме да направим голяма глупост, ако тръгнехме и двамата.
— Защо?
— По дяволите! Вярваш ли, че Шарената опашка е бил сам? Страхувам се, че с него е имало и други, по-късметлии, които са се измъкнали, без да ги забележим.
— Вярно, Бени!
— Ако са ни шпионирали?
— Като видят, че заминаваме, веднага ще дотичат да освободят индианеца.
— Виждаш ли, че е необходимо да останеш. Страх ли те е да стоиш сам?
— Няма да съм съвсем сам, защото тук е и раненият, който все пак може да ми помогне в случай на нужда.
— Така е
— Ти обаче си този, който трябва да се страхува.
— Бек!… Няма да се оставя да ме хванат, уверявам те. Мустангът ми лети като стрела и няма да позволи на индианските коне да го настигнат. Аз тръгвам. Ако забележиш нещо съмнително, барикадирай се в каруцата и не жали муниции. Смятам до дванадесет-петнадесет часа да се върна.
— Сбогом, Бени, и бъди предпазлив.
Каубоят като човек, който знае какво може да струва всяка макар и дребна случайност, огледа внимателно ремъците на седлото и юздите после карабината мунициите Едва след това се качи на коня и кимна на Бек за сбогом. Мустангът, едва усетил поводите да се дръпват, потегли в галоп, устремен към зелените поля, които се простираха надалеч пред него на запад на леки хълмове с малки групички дървета.
Бени сложи пред себе си пушката пъхна в устата си голям къс тютюн, провери дали револверът — едно много ценно оръжие за близък бой, е в кобура и огледа прерията като обръщаше по-голямо внимание на високите треви, в които можеше да се крие неприятелят.
— Дотук всичко е наред — промърмори той, доволен от видяното. — Ако дяволът не ми върже тенекия, след три-четири часа ще пуша лулата на мира във вигвама на Червения облак.
Приведе се над седлото и погледна назад. Сред зеления изумруд на равнината се виждаше каруцата огряна от слънцето. Наоколо, разпръснати на групи, пасяха говедата и конете, а сред тях, изправен на стремената на своя вран кон, се открояваше Бек. Той като че ли внимателно следеше с поглед приятеля си, който се отдалечаваше
— Да помага Бог! — промърмори Бени. — Ако оставя скалпа си в ръцете на Големите кореми, ще рече че е време да си отида.
Конят продължаваше да галопира. Този буен жребец със стоманени подкови неудържимо се носеше като в танц над високите и гъсти треви с развени на вятъра грива и дълга опашка като че ли бе пуснат отново на свобода. От време на време обръщаше глава към ездача сякаш да види доволен ли е от този стремителен бяг или за да си изпроси някоя милувка, която не закъсняваше да получи, после отново се понасяше напред с късо цвилене. Прерията не се променяше. Теренът ту се издигаше ту се снижаваше постепенно на дълги вълни, покрит с висока и гъста трева Бени оглеждаше внимателно всяко нещо, като продължаваше да дъвче с наслада тютюна. Като опитен ездач дори за миг не изпускаше юздите постоянно очакваше изненада и от време на време се изправяше на стремената, за да обгърне с очи далечния хоризонт. Прерията изглеждаше спокойна, но каубоят не се доверяваше на това спокойствие. Твърде добре познаваше хитростта на индианците, за да се отпусне напълно. Галопираше вече час, като държеше точно северозападна посока, когато в края на прерията забеляза една сиво-зеленикава линия, сякаш прорязваща голяма част от хоризонта.
— Отлично — промърмори той. — След двадесет минути ще достигна западния край на езерото.
Погледна слънцето, за да се ориентира, без да е необходимо да вади компаса от джобчето на фланелената си риза после насочи мустанга към тъмната линия на хоризонта и каза:
— Хайде, Карибу, побързай. Още дълъг път ни чака.
Мустангът, отдъхнал си за малко, пое отново и се устреми като светкавица през прерията. Изглеждаше наистина неуморим, тъй като дори за миг не забавяше ход, въпреки че бе прекосил само на един дъх повече от петнадесет километра. Както бе предвидил каубоят, след двадесет минути стигнаха до горичката. Тя се
