Емилио Салгари
Корабокрушенците от Шпицберген
Глава I
ЗЛОПОЛУКАТА С КИТОЛОВНИТЕ КОРАБИ
Приближаваше следобедът на 29 септември 1875 година. Необичайно оживление цареше из широките и прочути заводи на остров Вадзо, собственост на господин Фойн, известен китоловец и много богат търговец на оръжие във Варангерфиорд. Под широките навеси, които се простираха от единия до другия край на острова, бе прекъсната всякаква работа: мъжете бяха напуснали грамадните котли, в които кипете и разпръсваше тежка миризма маста от огромните животни. Тези, които разсичаха животните на части, бяха оставили окървавени-те ножове. Машинистите не се занимаваха повече с машините, които мелеха огромните ребра, коларите бяха оставили колите, превозващи късовете месо, за да бъдат преработени на тор. Дори моряците и китоловците бяха напуснали малките си кораби, закотвени в канала. Мъжете, събрани на групи, бяха почти всичките норвежци. Обикновено спокойни и дори флегматични, сега разговаряха оживено, кръстосвайки припряно въпроси и отговори.
— Но дали е истина? — питаха едни с безпокойство.
— Да, да — отговаряха други.
— Били заобиколени от ледове?
— Така казват.
— Но къде?
— На Острова на мечките.
— Не, в Нова Земя.
— Нищо подобно! В Шпицберген.
— Но на полюса ли искаха да отидат?… Китове могат да намерят и край бреговете на Финмарк, не е нужно да отиват толкова далече.
— Това е истинска лудост…
— Която ще струва доста скъпо на господин Фойн.
— На него ли?… Няма значение, той има милиони!
— Говори се за два кораба.
— За три.
— За половин флота!
— Каква злополука!
— И всички ли са умрели?
— Да.
— Не, потънали са.
— Но да, ледовете са разрушили корабите.
— Кой донесе тази новина?
— Един капитан китоловец я съобщи от Хамерфест.
— Той ще дойде ли тук?
— Ще пристигне след няколко минути с крайбрежния кораб.
— Който се вижда вече — каза най-високият китоловец, който успяваше да разгледа по-добре далечния бряг. — Ето „Гримзей“ влиза във Варангерфиорд под пълна пара.
— Почакай, струва ми се, че това е английски кораб — обади се някой.
— Не, това е „Гримзей“ от Хамерфест и идва право насам — каза друг. — Ето господин Фойн, който бърза към пристанището.
— Да отидем да видим — предложиха неколцина и се отправиха към брега.
Господин Фойн ги беше изпреварил и се разхождаше край брега с известно нетърпение, без да отделя очи от „Гримзей“ — бърз и красив параход, който пореше водите на широкия Варангерфиорд.
Богатият собственик на тези големи заводи беше на около четиридесет и пет или четиридесет и осем години. Беше висок, със здраво телосложение, с мускулести ръце и крака, с широки плещи, с буйна коса и енергично лице, с тъмносини очи и заострена брада.
Роден в Южна Норвегия, на младини той е бил беден скитник. Бе започнал като чирак, после бе станал моряк, след това китоловец, по-късно риболовец, но за своя сметка, и на тридесет и пет години бе натрупал няколко милиона и бе имал честта да бъде посетен от Оскар II по време на пътуването, което този крал бе предприел по бреговете на Финмарк.
Неговото богатство се дължеше на лова на китове и особено на нововъведените подобрения при този лов.
Той пръв беше изоставил старите куки, наистина добри, но много опасни и не винаги резултатни в борбата с китовете, и бе започнал да употребява експлозивни куршуми.
След като преуспя в китолова и забогатя достатъчно, той изостави това опасно занятие и се отдаде на една индустрия, която трябваше да го прочуе по цяла Норвегия и между всички китоловци на света.
Дълго време той бе оплаквал месото и костите на китовете, които трябваше да хвърля в морето, щом като им отделеше тлъстините. Много скоро обаче разбра, че от тези огромни маси месо и кости можеше да се извлече богатство, равно на това, което даваше маста. Но за това бе необходимо да се довлекат до сушата и той бе дал доста много, докато намери начин да реализира своите проекти.
След като се установи на един остров, разположен срещу Вадзо, последния във Варангерфиорд, той построи тези огромни заводи, на които и днес много китоловци биха завидели и които даваха на своя собственик по няколко милиона годишно.
Вече нищо не се хвърляше от гигантските тела на китовете, уловени от бързите кораби на господин Фойн в северните морета. Една наклонена платформа, издълбана в скалата, поемаше голямото тяло на кита. Щом отливът го оставеше на сухо, стотина работници го заобикаляха и му сваляха тлъстината, която се стопяваше в големите топилници, разположени под навесите.
След това месото се нарязвате. Костите се смилаха и от тях се извличаха доста полезни вещества. Месото се оставяше да из-гние в големи дупки, като по този начин се преработваше на тор, така търсен за наторяването на полетата, а меките части се преработваха на лепило.
По този начин господин Фойн бе удвоил печалбата от гигантите на морето, използвайки всичко от тях: тлъстината, месото, костите, меките части.
Една лодка с четирима моряци и един кърмчия се отдели от парахода, за няколко минути прекоси канала и се приближи до малкия кей, където стоеше господин Фойн.
Човекът, който дотогава държеше кърмилното колело, скочи живо на брега, въпреки че носеше тежко палто и бе обут в големи ботуши.
По височина и телосложение можеше да съперничи на богатия китоловец от Вадзо, но беше по-млад най-малко с половин дузина години. Той беше хубав човек, с малко твърди черти, с много бяла кожа, каквато имат обикновено северните народи и особено норвежците от високите брегове, с тъмносини очи, които издават необикновена смелост, с тънки устни, засенени от руси мустаци, и с гъста руса коса.
Беше облечен като моряк, но на главата си носеше барета със златен шнур, която го издаваше, че е капитан.
— Господин Фойн? — запита той.
— Аз съм — отговори собственикът на заводите. Двамата мъже се гледаха известно време с любопитство, после първият продължи:
— Получихте ли моето съобщение от Хамерфест?
— Да, господин Томсен, и ви благодаря, че дойдохте, но ще ви заплатя богато за времето, което сте загубили заради мен.
— Бях свършил разтоварването, господин Фойн, и повече нищо не ме задържаше в Хамерфест. Сезонът на риболова почти премина и аз не разчитах, че ще мога да отплавам на север.
— Бихте ли ми гостували? У дома ще можем да поговорим по-спокойно.
— Разбира се, на ваше разположение съм.
Богатият собственик се отправи към едно малко жилище с боядисани в червено стени. Покани своя гост
