Капитан Диксен, един от оцелелите, бил така отвлечен впоследствие от една вълна. Видели го само за миг как се бори безпомощно със стихията. Вълните го погълнали.

Цели четиридесет и два часа останалите шестима корабокрушенци се борили с разяреното море, вкопчени отчаяно в разбития кораб, по-точно в останките му, докато най-сетне вълните ги изхвърлили на южния бряг на Шпицберген.

В това време „Гьотеборг“, след като бурята му смъкнала мачтите, бил отнесен към брега, където със сила се блъснал и разбил. Една трета от екипажа му загинала.

Корабокрушенците от двата кораба се срещнали два дни по-късно при входа на залива.

Успели да спасят само две китоловни лодки, малко храна и няколко пушки; те решили да се приютят в Айсфиорд, защото знаели, че там има една колиба, построена преди години от неколцина китоловци, и че по тези места могат да се намерят тюлени.

Издигнали една мачта, прикрепили към нея знаме, а под знамето написали своето послание и след седем дни навлезли в Айсфиорд. Намерили колибата.

До края на септември все още преживявали криво-ляво, но след това гладът започнал да ги мъчи, защото се оказало, че няма почти никакви животни. За тридесет дни успели да убият само два тюлена, три моржа и една бяла мечка.

Били загубили надежда, че ще получат някаква помощ от господин Фойн, и се били примирили с мисълта, че гибелта им е неизбежна, защото знаели безпощадността на лютата зима при тези условия.

— Господин Фойн нямаше да ви остави на тези острови без помощ — каза им Томсен. — Веднага щом му съобщих, че съм намерил нещо, което ме караше да мисля, че е от разбит кораб, а този кораб беше „Гьотеборг“, той ми предостави на разположение „Торпа“ и част от хората си.

— Нима сте намерили останки от „Гьотеборг“? — запита учудено старият моряк.

— Да, на юг от Острова на мечките.

— Това е било истинско щастие за нас.

— И аз така мисля. Защото без тези останки едва ли щеше да се ускори спасителната експедиция, господин Фойн все още очакваше известие от вас. А всякаква експедиция, която би тръгнала по-късно, не би могла да си пробие път през ледовете.

— Наистина, капитане. Но смятате ли за възможно да ни заведете до Вадзо, преди да бъдем принудени да презимуваме тук?

— Ще се опитам, но не вярвам да успея. През миналата нощ „Торпа“ бе блокирана от ледовете.

— И няма ли да може да се освободите?

— Надали. Но това не трябва да ви безпокои. Имаме достатъчно запаси от храна, както и въглища, така че никакви студове не ще ни уплашат. Може да прекараме и цяла година.

— Стой!… Близо сме вече, а шейните не ще могат да се изкачат.

— Там горе ли е колибата? — запита Томсен, като посочи един бряг, който едва се очертаваше в мъглата.

— Да, капитане.

Китоловецът заповяда на своите хора да спрат. Избра измежду тях най-здравите — двадесетина на брой, натовари ги с храна и ром и се отправи към колибата, воден от двама корабокрушенци от „Торнеа“.

Като стигна в подножието на брега, напълни пушката си и гръмна два пъти.

След малко няколко поредни гърмежа му отвърнаха.

— Кой е? — чуха се гласове.

— Капитан Томсен с екипажа на „Торпа“. Изпраща ме господин Фойн.

Силен, трогателен вик се изтръгна от двадесетина гърла:

— Спасени!… Спасени сме!…

Глава IX

ВРЪЩАНЕТО

След няколко минути Томсен, Оскар и моряците от „Торпа“ се озоваха в прегръдките на капитан Янсен и моряците от „Гьотеборг.“

Срещата беше трогателна. Спасените плачеха и се смееха едновременно, доскоро загубили всякаква надежда.

Те бяха в още по-трагично положение от другарите си на острова. Отпаднали от глад и студ, слаби, бледи, с изпокъсани дрехи, а някои вече болни от скорбут поради продължителното лишаване от витаминозна храна.

Последните два сухара бяха разпределени до троха и изядени преди повече от едно денонощие. Налягали в полуразрушената колиба, не им оставаше друго, освен да дочакат смъртта.

Томсен им раздаде храната, която моряците му донесоха.

— Необходимо е да напуснем час по-скоро Айсфиорд, защото по всяка вероятност ледовете ще отвлекат кораба ни „Торпа“ — предупреди той тревожно.

От няколко греди, изтръгнати от покрива на колибата, направиха носилки за тези от моряците, които скорбутът бе докарал до състояние да не могат да се помръднат, после всички слязоха, без да съжаляват за окаяната колиба, която за малко да се превърне в тяхна гробница.

Не след дълго се присъединиха към първата група моряци и побързаха към изхода на Айсфиорд.

Ледовете бяха неспокойни. Бързото спадане на температурата бе увеличило обема им и сега те се пукаха със зловещи гърмежи.

Томсен, чието безпокойство растеше, подканяше спътниците си да побързат.

— По-бързо, по-бързо — повтаряше той. — Всяка минута закъснение може да се окаже фатална.

Когато наближиха брега, чуха топовни гърмежи.

— Това е оръдието на „Торпа“ — извикаха моряците от същия кораб.

— Да — каза Томсен. — Дават ни знак да ускорим завръщането си. Професоре, капитан Янсен, последвайте ме. А вие, останалите, дайте крачка, вървете по-бързо!

Тримата мъже изпревариха групата. Оръдието продължаваше да изпраща сигнали на всеки пет минути.

„Торпа“ беше застрашена, грозеше я опасност и екипажът викаше на борда капитана си. Може би ледовете бяха започнали да се движат и сега щяха да повлекат и кораба.

След четвърт час бягане Томсен и двамата му спътници стигнаха до брега, където бяха оставили лодките.

В същото време една китоловна лодка с шест моряци се приближи до брега.

— Какво има? — запита Томсен.

— Капитане — каза кърмчията, — вятърът тласка ваке на юг и морето става страшно. Ако не побързате, не ще можем да стигнем до кораба.

Томсен погледна морето, но снегът и мъглата не му позволяваха да види „Торпа“. Само големият блок блестеше на около три мили от брега.

— Ще успеем да бъдем на борда, преди да се е отдалечил много — каза той. — Хората ни и корабокрушенците идват след нас. Да предупредим наблюдателя, че пристигаме.

Той напълни пушката и гръмна три пъти в небето. Това бе уговореният знак за завръщането на експедицията.

Последваха три поредни гърмежа в отговор.

— Всичко е наред — каза Томсен, — ще ни чакат на края на леда.

В същото време моряците и корабокрушенците пристигнаха.

Спуснаха във водата двете лодки, настаниха се в тях и в китоловната лодка и потеглиха.

Морето ги посрещна развълнувано и неспокойно и трите лодки трябваше да полагат неимоверни усилия, за да се държат близо една до друга.

Най-после достигнаха ледовете на ваке, където ги чакаха неколцина моряци от „Торпа“.

— На борда, капитане! Идвайте! — нетърпеливо го призова един от тях. — Ледовете се пукат и застрашават всеки момент да ни смачкат.

— Вече не ме е страх от ледовете — отвърна Томсен, обзет от радостни предчувствия. — Задачата ми

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×