— Искате да им оскубя перата за възглавницата ми ли? Уверявам ви, че това няма да ми е нужно.
— Знам, но смятам, че тези птици ще ви бъдат необходими за друго. Чували ли сте за пощенските гълъби?
— О, да, господин Фойн.
— Тези айдери ще ви послужат, за да ми изпратите по тях новини. Така в случай на опасност през пролетта ще мога да организирам нова експедиция, ако се наложи, за помощ.
— Това е добра идея. Непременно ще ви изпратя новини.
— Тръгвайте и на добър път! Успех, приятелю Оскар!
Капитанът и ученият стиснаха здраво ръка на Фойн за сбогуване и се качиха на „Торпа“. Моряците се бяха събрали на борда и махаха на другарите си, които оставаха на брега.
Томсен се качи на капитанския мостик и викна с цяло гърло:
— Вдигнете платната! Курс на север!
Няколко минути след това корабът плавно напусна острова и излезе с издути платна от Варангерфиорд.
Глава III
НА ПЪТ ЗА СЕВЕРА
Капитан Томсен не се бе излъгал при избора на „Торпа“. Това беше кораб с малък тонаж, но много удобен за борба със стихиите на полярните морета.
Беше къс, широк — най-удобната форма, при която натискът на ледовете имаше най-малката вероятност да го смачка. Материалът, от който бе построен, бе здрав и устойчив.
Предната му част бе обвита със здрава, желязна броня и снабдена с остър шиш, с който си пробиваше път между ледовете.
Беше снабден с големи, високи платна, така че и най-слабият ветрец можеше да бъде използван.
Екипажът, подбран грижливо от господин Фойн, отговаряше напълно на стабилността на кораба. Всичките бяха млади, здрави мъже, навикнали на лютия северен студ и на опасностите, които съпровождат лова на китове. Само този, който можеше да се справя с ледовете — айсмайсторът, — беше малко по- възрастен, но неговите петдесетина години не му личаха и най-важното — не му тежаха: беше пъргав и подвижен като момче.
— Добър кораб и отлични моряци — каза Томсен на учения, който бе седнал до него. — С тези хора благополучно ще стигнем до Шпицберген въпреки ледените блокове и мъглите.
— Смятате ли, че скоро ще достигнем ледовете?
— Зимата наближава и по всяка вероятност много скоро ще срещнем първия айсберг, който обикновено е предвестникът на айсфелда, или големите ледени полета.
— А ще успеем ли да ги преминем?
— Разбира се! Ако се наложи, ще работим като къртици, но ще вървим напред!
— Кога се надявате да стигнем Шпицберген?
— След две седмици, ако дяволът не ни мине път или ако не се спрем да обстрелваме някой кит. Нетърпелив съм да изпробвам бомбите на господин Фойн.
— Вие употребявате ли още куки?
— Да, професоре. Бомбите, с които си служат сега, са много добри, но аз все още предпочитам старото оръжие на нашите добри китоловци. Ловът с куки е по-опасен, но затова пък по-интересен и почти никога не свършва безрезултатно.
— Много китове ли сте уловили досега?
— За петнадесет години около сто и петдесет.
— Какво голямо унищожение е това. Ако този безмилостен лов продължава така, скоро няма да остане нито един кит в моретата.
— Наистина е така, господине. Забелязвам, че китовете започнаха да оредяват. Спомням си времето, когато се осмеляваха безстрашно да навлизат във фиордите, докато сега бягат надалеч и рядко се явяват край бреговете на Норвегия. Отдръпват се в пояса на вечните ледове и след двадесетина години ще трябва да ги ловим чак при полюса. В Исландия някога бяха многобройни, а сега, от няколко години, въобще не се срещат.
— Но отдалечаването на китовете от бреговете на Исландия има и друга причина — каза професорът.
— Коя е тя? — нетърпеливо попита Томсен.
— Изместването на морските течения през 1868 година. Преди тази дата екваториалните и полярните течения можеха да се срещнат, и то в тяхната най-голяма сила, при източните брегове на Исландия, като натрупваха по тези места храна за китовете, но после се изместиха на североизток, твърде далече от исландските брегове, а с тях се изместиха и китовете. Това е обяснението.
— Трябва наистина да е така, професоре, защото точно по това време и аз обикалях около бреговете на Исландия и за три месеца успях да хвана само един-единствен кит.
— Познавате ли Хамер от Копенхаген?
— Да, професоре. Той е един от най-прочутите морски вълци, един от най-смелите китоловци, с които се гордее Дания.
— Той пръв забеляза изместването на теченията и с това и на китовете. Беше тръгнал с цяла флотилия кораби и изпълнен с надежда, защото бе сигурен, че по тези места китовете са в изобилие. Но, за съжаление, намерил много малко и те били толкова неспокойни, че не се оставили да ги уловят. През целия сезон успял да улови само шест, и то трудно.
— О, та той не е могъл да покрие дори разноските си?
— Така е. Навярно китовете са били подплашени, задето не са намерили храна там, където е имало доскоро толкова много.
— Но не може да се отрече, че това изместване е било благоприятно за приятеля ви Фойн.
— Наистина. Същата година той бе успял да улови тридесет кита.
— О, това наистина е щедър улов — отвърна живо Томсен и вдигна глава.
— Какво има?
— Страхувам се, че на Шпицберген зимата вече е дошла.
— Какво ви дава основание да смятате така?
— Виждате ли онези бели птици? Те летят на юг.
— Да, господин Томсен. Разбирам.
— Отлитат да зимуват по бреговете на Урал и Волга.
— Пеликани ли са?
— Да, професоре. И отлитането на тези птици сега, когато не е толкова студено, показва, че на островите Шпицберген е паднал първият сняг. Но нищо. Ако вятърът продължава да е благоприятен, скоро ще стигнем там, закъдето сме се запътили. А сега, господин професоре, хайде да закусим.
Докато капитан Томсен и професор Оскар Бенсторп слизаха от палубата, „Торпа“ плаваше с всичките си широко опънати платна.
Норвегия със своите красиви фиорди и високи планини, покрити със сняг, чезнеше от погледа.
Морето беше спокойно. Температурата бе мека, приятна, а небето бе бистро и синьо, каквото е през пролетта над Средиземно море. Понякога някоя чайка прелиташе над кораба, спускаше се стремглаво над водата, докосваше повърхността й, за да улови някоя рибка, и отново се извисяваше. В бялата пяна, която „Торпа“ оставяше след себе си, от време на време се появяваше главата на някой делфин.
Екипажът, пръснат по мостика, бъбрете и правеше предположения какъв ще бъде изходът от експедицията. Моряците вярваха дълбоко в опитността на своя капитан. На тези смели чеда на морето им бе достатъчен само един поглед, за да преценят възможностите на Томсен и да бъдат сигурни, че не са се излъгали в добрите професионални качества на този морски вълк.
През този ден „Торпа“ напредваше на север със скорост между четири и седем възела на час, без да има каквато и да е среща, въпреки че капитанът бе дал заповед да се наблюдава внимателно хоризонтът, за да не изпусне някой кораб, идващ от север, от който би могъл да разбере дали ледовете са слезли към бреговете на Шпицберген.
