Към осем часа вечерта на китоловния кораб цареше абсолютно спокойствие. Това внезапно прекъсване на вятъра обезпокои капитана. Острият му поглед изпитателно пронизваше хоризонта и на лицето му се изписваше недоволство.
— Да… — промълви професорът, отгатнал безпокойството на китоловеца. — Вятърът отново ще задуха. Дано още един загубен ден не донесе допълнително нещастие на рибарите на Фойн.
— Не затишието ме тревожи — отвърна Томсен. — Страхувам се вятърът да не задуха на север и да ни отвлече към ледените планини, които кръжат постоянно около Острова на мечките.
— Около този остров винаги ли има айсберги?
— Да, професоре, особено към края на лятото.
— Тогава при Шпицберген ще можем да намерим ледените полета?
— Да, твърде възможно е. Ледовете са непостоянни и не се намират на едно и също място. Някои слизат далече на юг, а понякога се срещат и големи незаледени пространства. Там ледовете се движат на изток.
— Не отиват ли на запад?
— Не, професоре. Течението и западните ветрове отвличат тези плаващи масиви към Сибир.
— До една и съща ширина ли стигат винаги?
— Не. И това зная много добре, защото съм ходил на лов в Гренландия, Исландия, Ян Маен, Шпицберген и Нова Земя. Например понякога ледените планини могат да слязат до шестдесет и деветия паралел, а понякога и още по на юг — до шестдесет и осмия или до шестдесет и седмия. Оттам се изкачват нагоре, като образуват една крива линия, която завършва при южните брегове на Шпицберген.
— Да, спомням си големите ледове, които бяха спрели „Ханза“ на германската експедиция през 1689 — допълни професорът.
— На никое друго място няма да се намерят айсберги, слезли до такава ширина — продължи Томсен. — Могат да се срещнат на седемдесетия паралел на юг от остров Ян Маен, после се качват до седемдесет и петия. Те са почти непроходими в сравнение с онази земя, която неколцина китоловци бяха открили много по на север от Шпицберген.
— Кажете ми, господин Томсен, мислите ли, че зад Шпицберген се простират безкрайни ледове?
— Не вярвам, професоре.
— Въпреки че, както си спомням, Пири бил принуден да се спре пред айсфелдите по време на експедицията си неотдавна. Те имали такива огромни размери, че за да продължи, бил принуден да ползва шейни и едва достигнал осемдесет и втория паралел.
— Всички зими не са еднакви, професоре, а много зависи и от посоката на вятъра. Има случаи, когато китоловци са успявали да проникнат, и то без особени затруднения, на шестдесет, дори на сто мили по на север от Шпицберген.
— И не са ли срещали други земи на север от тези острови?
— Не, морето е било съвсем свободно.
— В такъв случай някой кораб би могъл да се опита да достигне до полюса, като се движи по меридиана на Шпицберген.
— Би могъл. Но досега никой не е казал, че по на север няма земи. Както ви казах, на юг от архипелага, между четиридесетия и седемдесетия меридиан и сто и осемдесет градуса северна ширина, китоловците са виждали земя и аз подозирам, че отвъд осемдесетия градус се простира широк континент, който може би е в допир със западните брегове на Гренландия.
— Вярвате ли в това?
— Предполагам.
— Може би, господин Томсен — отвърна професорът. Замълча, вглъбен в себе си, и продължи: — Досега никой изследовател не е могъл да открие докъде се простират източните брегове на Гренландия. По всяка вероятност те, вместо да се простират към двадесетия меридиан, се разширяват по посока на Шпицберген. Колко бих бил доволен, ако имах кораб на мое разположение, за да мога да разреша загадката на пътищата, които водят до полюса! Вие бихте ли участвали в такава експедиция, господин Томсен?
— Да, професоре. Особено ако има повече китове — отвърна капитанът усмихнат. — Ако успеете да организирате подобна експедиция, спомнете си за мене. Обещавам да ви преведа през ледовете направо до полюса.
Глава IV
ПЪРВИТЕ ЛЕДОВЕ
През следващите дни „Торпа“ продължаваше своя път към полярната област, но вече с по-умерен ход, защото ветровете бяха разнопосочни. Те духаха ту от северозапад, ту от югозапад, играеха си с морето, издигайки нависоко вълните, а това забавяше кораба.
Тази променливост на ветровете вещаеше смущения, които опитният капитан бе предвидил. Вече от няколко дни огромни облаци се трупаха от северозапад и гъсти мъгли падаха вечер над морето.
Колкото повече „Торпа“ се отдалечаваше от норвежките брегове, толкова повече спадаше температурата. На два пъти термометърът бе отбелязал два градуса, а това бързо застудяване сочеше близостта на ледовете.
На 3 октомври корабът срещна първия лед. Леденият отломък имаше формата на дълга лодка с около тридесет-четиридесет метра дължина. Няколко морски птици — полярни гълъби, красиви в своето оперение, — с черни гърди и черен гръб, с крила, прошарени в черно и бяло, и със снежнобели шийки, бяха кацнали невъзмутимо върху ледения блок, който плавно ги отнасяше на юг.
Същия ден забелязаха и друг пакс — както моряците наричат тези ледове, следваха ги хумокси — малки планини, образувани от натрупването на парчета лед, а след тях няколко стимса — ледове с кръгла форма.
Върху един от тези блокове забелязаха два тюлена, които, щом като усетиха присъствието на хора, мигновено се скриха в морето.
През нощта други ледове продължаваха да плават на юг. От време на време те се блъскаха помежду си и предизвикваха появяването на доста високи вълни.
Тези блокове не бяха опасни и лесно отстъпваха пред защитения със здрави стени кораб, но издаваха близостта на айсбергите.
Капитанът, виждайки все по-честото им появяване, започна да става все по-неспокоен. Този морски вълк, прекарал години наред в това царство на ледовете, предвиждаше лютата и тежка зима.
Потвърждение на тези негови опасения беше и бързото слизане на морските птици на юг. Цели ята пернати обитатели на Севера летяха в надпревара на юг, като че ли се страхуваха да не би снегът да ги изненада по пътя им.
На 5 октомври, на около двеста мили от Острова на мечките, „Торпа“ срещна първия айсберг. Тази ледена планина имаше пирамидална форма с основа от около четиристотин метра и височина — осемдесет-деветдесет метра. Това бе истински гигант, който само с един удар можеше да смаже и най- здравия кораб. Напредваше величествено, без да се поклаща от вълните. Върхът му блестеше като грамаден диамант, искрящ, като че бе запален в средата, и съвсем снежнобял в основата. Лъчите на слънцето се пречупваха в ъглите му и багреха другите части с всички цветове на дъгата.
— Лош знак — продума Томсен, без да откъсва поглед от ледения гигант. — Страхувам се, професоре, че ще ни се отвори доста работа, преди да стигнем до Шпицберген.
— Дали ще се наложи да буксуваме тук неизвестно колко? — запита Оскар.
— Щом ледовете се показаха още тук, кой знае колко много ще намерим зад Острова на мечките.
— Това означава ли, че ще бъдем принудени да се върнем?
— Да се върнем? О, не, професоре! — извика китоловецът живо. — Томсен никога не се връща обратно от пътя, който е поел. С помощта на копието или бомбите, но пак ще стигнем до Шпицберген. Обещах на господин Фойн да спася екипажа от Двата му кораба и нищо не би ме спряло, докато не намеря хората му.
— Ами ако ледовете блокират „Торпа“?
— Не се безпокойте, професоре! Щом Пири е успял да стигне до осемдесет и втория градус, напредвайки през ледовете, защо ние да не можем да стигнем поне до островите?
