металически звук.
— Ето, тук има нещо — каза китоловецът.
Той разшири дупката и измъкна една кутия като тези, в които нареждат рибата. С един удар на ножа си разсече капака и измъкна една малко овлажнена хартия, сгъната на четири, изписана с доста едър почерк. Зачете жадно:
„Да се предаде на господин В. Фойн, собственик на заводите във Вадзо“
И по-надолу:
„Група 2 е съвсем загубена в ледовете на Южния нос. През нощта на 1 август 1875 година «Торнеа» се сблъска с един айсберг, а на 15 август «Гьотеборг» се разби в крайбрежните скали на Южния нос.
Капитан Диксън умря. Събрах останалите живи хора, които са двадесет и двама моряци и седем китоловци. Със спасените лодки се опитвам да достигна до Айсфиорд. Ще имаме храна до края на септември, но ни липсват дрехи и гориво и аз предвиждам гибел за всички, ако не бъдем спасени преди зимата. Погрижете се за нужното или ни смятайте за загинали.
— Ето едно щастие, което понякога спохожда корабокрушенците — извика Томсен със светнало лице. — Вече могат да се смятат за спасени, защото аз ще вляза в Айсфиорд въпреки всички ледени блокове.
— Дано да им е стигнала храната.
— Ако са успели да си вземат оръжие, могли са да убият и някой елен. Хайде, бързо на кораба!
Те слязоха от скалите и се качиха в лодката. Капитанът взе със себе си документа. Десет минути по- късно бяха вече на кораба и съобщаваха на моряците радостната новина.
Платната бяха веднага разпуснати и „Торпа“, след като мина покрай брега, се отправи на север.
Вятърът, който бе променил посоката си, като духаше от югозапад, благоприятстваше пътя на кораба, който напредваше вече с бързина не по-малка от шест възела в час. Сега и морето беше спокойно, но покрай брега вълнението бе все още доста силно. Няколко айсберга се носеха по вълните, но те бяха нарядко, така че „Торпа“ успяваше да ги избегне.
В това време Томсен не преставаше да изучава брега с далекогледа си, като се надяваше да открие останките на някой от потъналите кораби. Двамата, капитанът и професорът, се бяха качили в кабината на наблюдателя, но и оттам нищо не се виждаше.
Брегът, покрит със сняг, беше съвсем пуст. Дори птичките, накацали по скалите, се виждаха нарядко и стояха някак си оклюмали.
Тази част от острова беше най-дива, най-пуста. Брегът слизаше стръмно надолу и правеше приближаването на кораба съвсем невъзможно. Фиордите бяха тесни и криви и осеяни с подводни скали, така че и лодка не можеше да влезе в тях. В далечината, навътре в острова, се виждаха високи планини, чиито върхове бяха покрити с вечни снегове и в котловините им блестяха ледници.
Към шест часа привечер промяната на вятъра спря „Торпа“. Започна да духа отново северният вятър, който донесе тежки облаци и надигна високи вълни.
Томсен не пожела да спуснат котва край брега и нареди да продължат пътуването, като платната постоянно се въртяха, твърде уморителна маневра, от която моряците не се отказаха, защото знаеха, че другарите им в беда ги чакат с нетърпение.
Към десет часа вечерта мъглата още повече се сгъсти, а заедно с нея се увеличи и студът. Започна да вали сняг.
Томсен беше неспокоен и не напускаше кърмилното колело. Не искате да отстъпи на никого управлението на кораба. Беше го довел дотук въпреки всички препятствия — ледове, мъгли и вълни, и сега искаше сам да довърши делото си, като навлезе в Айсфиорд.
Вече плаваха доста далеч от брега, защото капитанът се страхуваше от крайбрежни скали.
В полунощ снеговалежът се засили и морето ставаше все по-зловещо. Всичко беше побеляло от сняг, а студът беше толкова голям, че пяната на вълните замръзваше на носа на кораба.
От необятното море се чуваха гръмките трясъци от разпукването на ледените планини. Като че ли огромна флотилия се сражаваше успоредно на бреговете на Шпицберген.
Томсен беше по-напрегнат отвсякога: намираше се между две нещастия и искаше да избегне и двете. На юг се простираше стръмният скалист бряг, който не можеше да приюти кораба, защото вълните щяха да го разбият, а на запад бе царството на ледовете.
Към три часа сутринта „Торпа“ се блъсна в нещо и спря за миг. Изглежда, че това бе някакъв леден блок, който моряците не бяха забелязали.
Това спиране трая само няколко секунди. Тласнат от вятъра, корабът отново продължи пътя си. Изглежда, че плаваше между две редици ледове, защото и отляво, и отдясно се виждаха през мъглата ледените светлини.
Неочаквано сблъскването се повтори и този път то бе толкова силно, че целият кораб заскърца заплашително.
Почти в същата минута наблюдателят извика:
— Пътят е препречен! Обърнете наляво, иначе ще се разбием! Веднага наляво!
Глава VII
„ТОРПА“ — ЗАТВОРНИК
Като чу този вик, който не допускаше никакво възражение и забавяне, капитанът изви рязко кърмилното колело, а моряците се спуснаха да свият част от платната. Всичко стана толкова бързо, че „Торпа“ се завъртя почти на място. Но веднага след това се удари в нова преграда.
Томсен изтича на палубата, където се бяха събрали неколцина моряци и наблюдателят.
— Какво стана? — запита капитанът.
— Пред нас се е изпречил грамаден блок, който „Торпа“ не може да разбие.
— Вляво и вдясно има ли ледове?
— Сигурно, господин капитан. Виждат се върховете на ледените блокове, и то докъдето погледът стига.
— Мислите ли, че бихме могли да преминем?
— При тази мъгла аз не бих рискувал. Може да връхлетим върху някой айсберг и да се озовем набързо на дъното на морето.
— Но ако останем тук, има вероятност блоковете да ни затиснат.
— Така е, капитане.
— Да се опитаме да се върнем назад? Кой знае дали пътят е все още свободен.
Няколко минути след това „Торпа“ потегли, но сега на юг. Китоловецът бе наредил да свалят високите платна. Те пътуваха само с най-долните, за да не се увеличава скоростта. По такъв начин щеше да се избегне евентуалното сблъскване с голяма бързина.
Професорът, събуден от тласъка на кораба, дойде при капитана, който отново пое кърмилното колело. Томсен искаше докрай да довърши опасното дело, което можеше да струва живота на всичките му хора.
„Торпа“ се връщаше по същия път, като изминаваше само по два възела в час. Моряците бяха строени около платната, готови всеки миг да ги обърнат, други стояха на палубата с дълги железа в ръце, за да избутват прииждащите ледове. Наблюдателят се качи в кабината си и полагаше всички усилия, за да не пропусне някоя ледена планина.
Мъглата беше много гъста, но все пак можеше да се различи тук-там някой айсблинк, който издаваше присъствието на ледени блокове.
Томсен беше нервен и неспокоен. Потропваше нетърпеливо с крака, хапеше края на мустаците си, мръщеше чело. Щом като този железен човек проявяваше безпокойство, значи „Торпа“ я грозеше
