Но и облеклото му бе много елегантно и безукорно поддържано, въпреки постоянните нападения на турците, които надали оставяха на младия капитан достатъчно време да се грижи за външността си. Той носеше една желязна броня, която на гърлите му бе украсена с един герб, на който се забелязваха три звезди и над който бе гравирана в злато една херцогска корона. На обущата му бяха прикрепени златни шпори, а на чудесно извезания небесно-син колан висеше красива тънка шпага със сребърна дръжка, каквито през онова време носеха французите.
— Какво искате да кажете с това, господин капитан Лашчински? — запита той с хубав, мелодичен глас, който особено се открояваше от грубия и суров глас на поляка. При това, той не сне ръка от дръжката на шпагата.
— Че… турците биха могли и до утре да чакат, — отговори авантюристът и вдигна рамене. — А впрочем, ние сме достатъчно силни да ги прогоним чак до Цариград или до проклетите им арабски пустини.
— Никакви извъртания, господин Лашчински! Винаги истината на устата! Току-що вие искахте мен да уязвите, а не неверниците.
— Вас или турците, за мен е все едно, — отговори грубо полякът, който още кипеше от злоба, може би, защото нещастието в играта го преследваше неотклонно цялата нощ.
Перпиняно, който сърдечно се възхищаваше на своя капитан, също се хвана за шпагата си, готов да се нахвърли на поляка. Но младежът, който бе запазил едно чудно спокойствие, с бързо движение го спря и каза:
— Защитниците на Фамагуста са твърде ценни и нямат право да се унищожават помежду си. Ако господин капитан Лашчински иска да се бис с мене, за да излее яда си от днешната загуба върху мене, или защото се съмнява в моята смелост, както подобен слух стигна до ушите ми…
— Как? — извика скачайки полякът. — Кълна се в брадата на Мохамед! Който е казал подобно нещо е нещастник, и ще го простра на земята като бясно куче, ако само…
— Продължавайте, господине, — каза с достойнство и спокойствие Темпеста.
— Съмнявал съм се във вашата смелост? — отговори полякът. — Най-напред вие сте твърде млад, драги, за да имате славата на известен боец, и после…
— Говорете до край, — каза капитан Темпеста с подигравателна усмивка. — Вие сте действително извънредно смешен, драги господине!
Полякът ритна скемлето, което до сега служеше за игрална масичка, и то се счупи.
— Кълна се в свети Станислав, закрилникът на поляците! — изръмжа той и с едно нервно движение вдигна четинестата си брада нагоре, която обикновено му стоеше виснала като на китаец. — Искате да се подиграете с мен, капитан Темпеста? Кажете го свободно!
— Изглежда, че да. Няма защо да ме питате. Трябваше сами да разберете, — отговори младежът все с подигравателен тон.
— Човек би помислил, че сте страшен храбрец и твърде изкусен фехтувач, щом се осмелявате да се шегувате с една стара полска мечка, драги младежо… ако вие, впрочем, действително сте младеж, в което аз се съмнявам.
Младежът смъртно побледня, и един скрит огън блесна в черните му очи.
— От четири месеца се сражавам тук в крепостта и окопите, — каза той след кратко мълчание, — и вие искате да се отнасяте с мене като с хлапе? Устата ви са само арменски и сигурен съм, че вие далече не сте убили толкова турци, колкото аз. Разбрахте ли ме, господин авантюрист?
Сега и полякът побледня. Той изкряска на младежа:
— Аз съм такъв авантюрист, както и вие!
— Не, защото аз нося херцогска корона на ризницата си!
— Тогава пък аз ще поставя една кралска на бронята си, — отговори със смях полякът. — Все едно е, дали сте херцог или херцогиня — вие нямате куража да се изправите срещу шпагата ми.
— Херцог съм, нека ви го повторя, — извика красивият млад капитан. — Ще има време да говорим върху това.
Славонците се бяха натрупали зад капитана си; хванали бяха алебардите си и пристъпиха крачка напред, да се нахвърлят върху поляка и го разкъсат на парчета. Даже и кръчмарят бе скочил от мястото си, бе издигнал над главата си една празна бъчва и се готвеше да я строполи върху лудия авантюрист. Но капитан Темпеста заповяда на хората си да свалят оръжието.
— Вие се съмнявате в куража ми? — каза той. — Добре. Вие знаете, че всеки ден до стените на крепостта идва един млад турчин и подканва най-добрия фехтувач между нас да си премери силите с него с хладно оръжие. Имате ли кураж да излезете насреща му? Аз имам!
— Вярвате ли, че аз се боя от това джудже? — отговори полякът. — Аз не съм нито венециянец, нито далматинец.
— Значи, до утре!
— Понеже съм по-стар, аз пръв ще започна с него. А после, ако ви се удаде случай, ще опитате и вие щастието си с него, капитан Темпеста.
— Както желаете! Но въпреки всичко, не трябва хората да мислят, че защитниците на Фамагуста взаимно се изтребват.
— Това ще е най-умното, — отговори полякът. Капитан Темпеста взе пелерината си, хвърли я върху раменете си и излезе от палатката, като се провикна:
— Напред, към Марковата крепост!
Без да удостои с поглед неприятеля си, последван от Перпиняно, той тръгна със славонците, които, освен алебардите, бяха взели и тежките си фи-тилени пушки. Полякът остана сам в палатката. И незнаейки кому да изкара яда си, обърна поглед към нещастното скелеме и започна да го рита с краката си, без да обръща внимание на протестите на кръчмаря.
Отрядът славонци, който командуваха капитан Темпеста и подпоручик Перпиняно, маршируваше към крепостта, минавайки по тесни улички, които от двете си страни бяха заградени от двуетажни здания. Нощта бе тъмна, всички прозорци бяха затворени и никъде не светеше. Падаше слаб дъжд, а от време на време един топъл, душен пустинен вятър злокобно свиреше над керемидените покриви.
Канонадата се бе усилила, и тук-таме прехврък-ваше и свиреше във въздуха някоя голяма, тежка каменна топка, каквито тогава употребяваха вместо гранати. Тя с трясък падаше върху някой покрив, пробиваше го и предизвикваше голямо разрушение във вътрешността на къщата.
— Лоша нощ, — каза подпоручик Перпиняно на капитан Темпеста, който вървеше редом с него. — Турците действително не можаха да изберат по-благоприятно време за нападение на Марковата крепост.
— Усилията им ще бъдат без успех, — отговори младият капитан. — Съдбоносният час на Фамагуста още не е ударил.
— Но твърде скоро, може би, ще удари, господин капитан, ако републиката не побърза да ни изпрати подкрепление.
Отрядът сега завиваше по една широка улица, която само от едната си страна имаше къщи, а от другата се издигаше стената на една висока крепост, по която не бяха останали почти никакви зъбци.
При слабата светлина на малкото факли можеха да се видят няколко мъже в ризници, заети около топовете. От време на време някой огнен сноп процепваше тъмнината, хвърлен от огнометателите на неприятеля, след което се чуваше тъп трясък от падането му.
Дълга върволица от жени, от които едни богато облечени, а други в дрипи, бавно мъкнеше тежки чували, които изсипваха по ръбовете на укреплението, без да обръщат внимание на куршумите на об- садвачите. Това бяха храбрите жени на Фамагуста, които с развалините на домовете си заздравяваха разрушената от неприятеля крепост.
Обсадата на Фамагуста
През 1570 година започна нещастно за Венеци-янската република, която бе най-голямата и най-силната неприятелка на Турция. От известно време вече ревът на лъва на свети Марко бе отслабнал. Въпреки геройската си съпротива, той бе получил тежки рани най-напред в Негропонте, после в Далмация и гръцките острови на Архипелага.
