— Чудесно момче си! Браво!
— Ставай скоро, другите са вече готови.
— И аз съм готов. Ами полякът?
— Не можах да го видя.
Старият стана изведнъж и се загледа наоколо. Всичко беше потънало в тъмната нощ и никакъв звук не се чуваше, освен далечният шепот на морето. Турците не бяха по-малко уморени от другите и спяха дълбоко.
— Всичко е в ред — каза татко Щаке. Херцогинята бе станала и държеше в ръцете си една от шпагите. Сега тя пак се чувстваше като капитан Темпеста.
— Господарке — каза татко Щаке. — Имате ли сили да вървите с нас?
— Да — отговори херцогинята. — Сега съм пак онази жена, която се сражаваше във Фамагуста. Аз трябва да ви спася! Елате, приятели, и не забравяйте, че ние всички сме християни, а наши противници и неприятели на Венециянската република са турците.
На пръсти те минаха край спящите турци. Те бяха стигнали вече до планинската верига и навлизаха в една тясна котловина, когато до ушите им долетя вик от лагера на турците.
— На оръжие! Ставайте! Християните избягаха!
— Бързайте! Бързайте! — извика Перпиняно.
— Господарке — каза Ел-Кадур. — Да те нося ли? Ръцете ми са силни.
— Не, благодаря ти, Ел-Кадур — няма нужда. Капитан Темпеста е силен както по-рано.
— Там долу виждам една къща — извика Ел-Кадур. — Трябва да се помъчим да стигнем до нея.
— Да, там трябва да се прикрием — каза татко Щаке. — От тази къща ще можем дълго да се отбраняваме и…
От върха на планинския гребен се показаха преследващите ги турци, които ги бяха видели.
— Още малко усилия, момчета! — извика татко Щаке. — Инак работата ни е спукана…
В бърз бяг те минаха половината миля и навлязоха в оградата на лозето. Стените на къщата бяха дебели и здрави.
— Вие, господарке — каза Перпиняно, — качете се горе с татко Щаке, Симоне и Ел-Кадур. Вземете четири пушки. Аз с гърците ще остана долу. Стреляйте само, когато сте сигурни, че ще улучите. Пестете куршумите и барута!
Турците се приближаваха бързо към оградата на къщата и викаха: „Смърт за безверниците!“
Те бяха над шестдесет души, но само четирима-петима имаха пушки, а другите бяха въоръжени кой със сабя, кой с боздуган.
Когато нападателите видяха, че от къщата се насочват дулата на мускети, веднага спряха и залегнаха зад камъните на оградата. Гърците веднага откриха огън и повалиха четири-пет души, които не бяха успели да се прикрият.
Нападателите отговориха на огъня, но след това спряха и после само от време на време се чуваше по някой изстрел. От обсадените никой не беше пострадал. Те стреляха само, когато бяха убедени, че куршумът не отива напразно.
Турците пълзешком започнаха да обграждат къщата от всички страни.
— Приятели! — извика херцогинята. — Решителният час е настанал!
След няколко прибежки турците се озоваха до къщата, оставяйки няколко ранени и мъртви. Къщата нямаше врата и те влязоха вътре. Перпиняно и гърците, след малка съпротива, се качиха на стълбата на горния етаж и от там мъжки размахваха мечовете и не позволяваха на нападателите да напредват. Тъкмо херцогинята и хората й се готвеха да помогнат на другарите си, сламеният покрив се продъни и трима неприятели скочиха и заприщиха пътя за стълбата.
Херцогинята извика гневно:
— Вие, Лахчински?
— Искам да си взема плячката — смеейки се злобно, каза той.
— Жива няма да се дам!
Другите двама бяха Метюб и един негов офицер.
— Вземи жената, капитане! — извика Метюб. — С няколко удара ще се разправя с другите.
Но турчинът криво си беше направил сметката. Ел-Кадур и двамата моряка бяха хванали мускетите за дулото и замахнаха с тях по турците. Херцогинята пък се впусна с шпагата си към поляка така, че той отскочи назад. Моряците бяха натикали турците в един ъгъл и безжалостно ги налагаха. Полякът, колкото и да бе майстор на сабята, беше принуден да отстъпи зад вратата, за да се прикрие от острието на шпагата на капитан Темпеста.
Полякът, виждайки, че не ще може да я хване жива, се мъчеше с луда ярост да промуши херцогинята, но тя майсторски избягваше ударите му и сполучи да го отстрани от вратата и с един скок се намери до него. Той бързо отстъпи към стената. Но преди той да вземе позиция, херцогинята с един рискован прав удар така промуши гърдите му право в сърцето, че шпагата й се пречупи.
— Умри, вероотстъпнико! — извика Елеонора с пренебрежение.
Полякът протегна ръце, изгледа злобно противницата си и се сгромоляса.
В същото време татко Щаке с един силен удар бе разцепил главата на Метюб, а Ел-Кадур бе забил три пъти сабята в гърдите на офицера.
Татко Щаке хвърли пушката и взе ятагана на Метюб.
— Да помогнем на Перпиняно! — извика херцогинята.
Току-що тя забърза към стълбата и, като тигър, Ел-Кадур скочи пред нея:
— Внимавай, господарке!
В тая секунда се чу изстрел и арабинът падна смъртно ранен. Изстрелът бе го дал полякът. Полумъртъв, този подлец бе извадил пищова си и от запаления фитил на хвърлената до него пушка бе взел огън и се бе прицелил в херцогинята.
Татко Щаке с един замах скъси последната минута на поляка, а херцогинята се наведе над арабина и помилва лицето му.
— Бедни, добри ми, Ел-Кадур! — извика тя и заплака.
Арабинът се усмихна леко и със загасващите си верни очи гледаше с голяма любов херцогинята.
— Бъди жива и здрава, господарке… Аз съм щастлив… защото можах да спася живота ти… Мъките ми се свършват… Господарке… остави ме щастлив да умра… Целуни ме… целуни твоя верен роб…
Татко Щаке и Перпиняно коленичиха пред него и заплакаха, а херцогинята целуна умиращия по челото.
Ел-Кадур трепна и душата му отиде там, където няма мъки.
Послеслов
Малко след смъртта на бедния верен роб, се показаха пред къщата галопиращите конници на Мулай- ел-Кадел. Чувайки тропота на копитата, турците се уплашиха и хукнаха да бягат кой където види.
Мулай-ел-Кадел скочи от коня си и с изваден меч, като фурия влезе в къщата. В това време Перпиняно искаше да даде един последен отпор на разярените турци пред покритата с трупове стълба. Той забеляза на вратата влизащия Мулай и Страдиото след него.
— Къде е херцогинята? — Запита разярен Мулай.
— Горе!
С няколко скока той изкачи стълбата и влезе в стаята.
Коленичила, херцогинята държеше в ръцете си главата на умрелия Ел-Кадур и плачеше.
— Тя е жива! — извика турчинът извън себе си от радост и цял почервеня.
— Вие тук, Мулай? — смутена и радостна се обади херцогинята.
— Дойдох тъкмо навреме, за да ви спася, благородна госпожо, и да отмъстя за вас. Къде е Лахчински, този подъл убиец?
— Аз… току-що го промуших в сърцето — промънка смъртно уплашена херцогинята, — … но той ли уби?…
— Да, господарке — отговори Никола. — Аз видях с очите си как той хвърли виконта в морето.
