земята, за да покаже на защитниците, че неговият господар се намира под закрилата на бялото знаме. Конникът с голямо майсторство разигра чудесния си бял жребец, в чиято дълга грива бяха преплетени панделки и мъниста, и с мъжествен глас извика: — Аз, Мулай-ел-Кадел, син на пашата на Дамаск, за трети пъп подканям на двубой с голи ме-чове християните капитани. Ако не приемете топа мое подканване, ще ви смятам за страхливи чакали, които са недостойни да се бият с храбрите войници на полумесеца. Елате един след друг да се борите с мене, ако действително тече кръв в жилите ви. Мулай-ел-Кадел ви чака!
Капитан Лашчински, чиято броня най-сетне добре бе нагласена, скочи на оградата на крепостта, размаха големия си меч и извика с гърлен глас, приличащ на мученето на бик:
— Мулай-ел-Кадел ще престане вече да предизвиква християнските военоначалници, защото след пет минути ще го прикова като маймуна на крантата му. Ние тук сме двама и сме се заклели да ти смъкнем кожата, невярно куче!
— Заповядайте, — отговори турчинът, като пришпори белия жребец и затанцува с него, за да покаже колко голям майстор в ездата е той, — елате да ви сразя един след друг.
— Готови сме, — извика полякът.
После той се обърна към капитан Темпеста, който току-що възсядаше коня си и запита с една лека ирония, която младата херцогиня забеляза:
— Да теглим жребий, кой пръв ще се бие с оня страхопъзльо.
— Както желаете, господин капитан.
— Имам в джоба си още една цехина: главата или кръста?
— Както желаете.
— Предпочитам главата; това ще е едно добро предзнаменование за мене и лошо за турчина. Комуто се падне кръста, той пръв ще се сражава с кучето.
Полякът хвърли цехината във въздуха и изруга:
— Кръста! — каза той. — Сега хвърляйте вие.
— Главата! — студено отсече Темпеста. — Значи вие пръв ще се биете със сина на пашата на Дамаск.
— Ще го набода на меча си като кукумявка.
Полякът възседна коня си, мостът на крепостта бе спуснат и двамата капитани загалопираха по полето.
Младата херцогиня и полякът яздеха редом към сина на пашата от Дамаск, който ги чакаше и опитваше с пръст острието на сабята си.
Херцогинята показваше забележително спокойствие и хладнокръвие, докато пък авантюристът, въпреки хвалбите си, бе неспокоен и постоянно ругаеше коня си.
— Убеден съм, че това глупаво животно ще ми направи някоя беля. Какво мислите, капитан Темпеста?
— Смятам, че конят ви е отличен за двубой.
— Вие нищо не разбирате от коне. Вие не сте поляк.
— Възможно, — сухо отговори херцогинята — Аз по-добре разбирам от фехтовка.
— Ако не ви освободя от тоя тъпанар, ще видим как ще се отскубнете от него. Аз, впрочем, отдавна съм забелязал, че прочутият капитан Темпеста е капитан с фуста. Искаше ми се с вас да се дуелирам, та е един майсторски удар да раздвоя ризницата ви и да видят другите какво сте вие! Би паднал един смях!
— Карайте, капитан Лашчински! Понеже знаете вече тайната ми, не ни остава нищо друго, освен, ако турчинът не ви убие, да дадем на хората от Фамагуста още едно представление.
— Какво представление?
— Двубой между двама християнски капитани, — студено отговори херцогинята.
— Нищо против нямам, но ви обещавам, че аз ще искам само да ви разцепя панцера, това ми стига.
— А пък аз ще направя всичко възможно да ти прережа гърлото, та да не можеш да ми издадеш тайната.
— Ще продължим разговора по-късно, — каза полякът. — Турчинът се безпокои от чакане.
Синът на пашата беше на около десет крачки и като че ли претегляше силите на двамата капитани.
— Кой от двама ви пръв ще премери силата си с младия Дамаски лъв? — запита той.
— Мечката от полските гори, — отговори Лашчински.
Турчинът гръмко се изсмя. Издигна извитата си сабя, а с лявата ръка извади ятагана от пояса си и каза:
— Оръжията ми ви чакат. Ще видим сега дали старата полска мечка ще надвие младия дамаски лъв.
Над стотици хиляди очи се бяха отправили към борците. И турските безбройни пълчища бяха се натрупали край лагера и с голямо любопитство искаха да видят края на рицарския двубой.
Двамата противници няколко минути се вгледаха остро в очите си, като че ли ще се хипнотизират.
— Понеже лъвът не напада, мечката ще стори това, — каза най-после капитан Лашчински и три-четири пъти завъртя сабята си във въздуха. — Нямам желание да чакам нито миг.
Той така пришпори коня си, че животното изц-вили от болки и се хвърли върху турчина, който, неподвижен като скала, очакваше запазил гърдите и главата си с кривата сабя и ятагана.
Щом видя, че неприятелят се хвърля, той леко удари по коляното арабския жребец, който неочаквано се изправи, и нанесе един страшен удар със сабята си. Полякът, обаче бе очаквал това. С бързо движение той парира удара майсторски и му отвърна с удар.
Полякът яростно удряше кривата сабя на турчина, искайки да я разчупи, а понякога той закачаше и шлема на противника. Но Мулай-ел-Кадел не пестеше ударите та само искри хвърчеха.
Борбата между двамата противници ставаше все по-яростна и от двете страни. Полякът, който повече се осланяше на силата, отколкото на сръчността си, почувствува скоро, че Дамаският лъв има чили-чени мускули. Затова той опита един особен прикрит удар, каквито се учеха по онова време.
Това бе и неговата гибел. Турчинът, който, изглежда, че знаеше и тоя удар, сръчно го отби и отговори с един светкавичен противен удар, така че нещастният авантюрист не можа да го отбие.
Острието го засегна над бронята и му нанесе една голяма открита рана на врата.
— Лъвът надви мечката! — извика турчинът. От хиляди гърла се разнесе един страшен вик, който поздрави победата.
Полякът изпусна сабята си. Още една минута той можа да се удържи на седлото си и протегна ръка към раната, като че ли искаше да спре бликащата кръв, после тежко се сгромоляса на земята и се простре неподвижно до коня си.
Капитан Темпеста даже не мигна при вида на това. Той извади меча си, приближи се с коня и студено каза:
— Сега е наш ред, господине.
Турчинът погледна младата херцогиня със смесено чувство на учудване и симпатия. После каза:
— Вие? Та вие сте още дете!
— Което смята, че ще се справи с вас господине. Не искате ли малко да си отпочинете?
— Съвсем не е нужно. Аз бърже ще свърша с вас. Вие сте твърде слаб, за да се мерите с Дамаския лъв.
— Моят меч може да бъде опасен за вас, — отговори херцогинята. — Пазете се, аз убивам!
— Та може ли вие да сте лъвско чедо, по-опасно от полската мечка.
— Може би.
— Кажете ми поне името си.
— Наричат ме капитан Темпеста.
— Не е чуждо това име за мене, — отговори Мулай-ел-Кадел.
— И вашето име ми е известно.
— Вие сте храбър воин.
— Вие сте храбър воин.
— Може би. Пазете се, започвам.
— Чакам нападението ви, макар че ми е мъчно да убия едно така хубаво момче, което е толкова рицар,
