непоносим. Мислех си: храната на борда е лоша, капитанът е най-грубият и най-прост човек на земята, корабът е като прост сал, кабината — затворническа килия. А морето? Да, точно то, морето, има вид на пустиня!
И все пак съм на море!…
Какво ще кажат родителите и другарите ми? Какво ще кажат, ако поискам да сляза? Освен това пътуването все пак няма да трае вечно.
Още няколко мига останах буден, мислейки за миналото и бъдещето. После очите ми неусетно са се затворили, мислите ми са се смесили и аз съм заспал тежък сън.
На другия ден се събудих към пет часа сутринта. Един слънчев лъч проникваше в люка и осветяваше цялата кабина. Погледнах компаса, погледнах койката и се усмихнах. Не чух никой да се движи по мостика. Голетата изглеждаше като неподвижна сред тази тишина, нарушавана само от шумното хъркане на капитана.
Облякох се набързо и се изкачих на палубата. Слънцето се бе вече вдигнало и морето беше спокойно и гладко. Платната на голетата бяха увиснали надолу и пълно затишие владееше навсякъде.
Един моряк дремеше в ъгъла. Друг се беше облегнал на кърмилното колело. А юнгата разпалваше огъня в някаква особена, затворена желязна камина с две вратички.
Отидох на кърмата на кораба и огледах небосклона. На около двадесет и пет мили разстояние се виждаше истрийският бряг, украсен с планински върхове като със сребристи кули.
Покачих се на една от мачтите и погледнах удивен.
Ниско долу виждах голетата и моряците, но силно смалени. На хоризонта, додето погледът ми стигаше, с изключение на изток, се виждаше само вода и небе.
Далече някъде съзрях един бриг. Още по-далече — широките вълни, покрити с пяна, блестяха на слънцето като разтопено злато.
Хълмовете на истрийския бряг, обвити в лека омара, извишаваха върховете си към чистото небе. Сред тях ми се видя един широк бял куп, в който изпъкваше една доста висока камбанария. Това беше град Ровиньо.
Слязох бързо надолу, тъй като юнгата ме повика да ми даде кафе с бисквити. Бях доста изгладнял и не чаках да ме канят повторно. Но, уви! Проклетият му юнга беше приготвил едно невъзможно кафе. И на всичкото отгоре бисквитите бяха толкова твърди, че нищо не можеше да ги размекне. Сигурно бяха престояли най-малко една година.
Към осем часа отидох на кърмата на кораба да погледна компаса и обръщайки се към моряка, който държеше ръчката на кормилното колело, казах:
— Дайте на мен. Аз знам да управлявам!
— А знаете ли посоката? — ме попита той.
— На изток.
Хванах дръжката, която морякът ми предостави, и я насочих на изток.
Ръчката на кормилното колело беше стар модел, т.е. състоеше се от един обикновен прът, опасен във време на буря и силен вятър. При пръв признак на ураган екипажът бързаше да постави един вид двойна дръжка, благодарение на което маневрата ставаше по-малко опасна.
Кърмилното колело беше доста голямо и затова мъчноподвижно, но аз умеех да го управлявам доста добре.
Останах на това място няколко часа, като непрекъснато следях компаса. После предоставих ръчката на един моряк и отидох да видя два големи делфина, които преследваха едно стадо сардини.
Тези две едри животни със сплеснати глави и хлъзгави тела се издигаха от време на време на повърхността и вдишваха въздух с глух шум, като някакъв гигантски мотор, и пак потъваха в бездната.
Към единадесет часа капитанът заповяда да развием едно от платната — това на задната мачта. Разгъването беше бавно и затруднено и един моряк, кой знае как, си приплесна единия пръст.
Към обяд капитанът се приближи до мен и ми каза с груб глас:
— Господин Емилио, харесва ли ви моята голета? Бога ми, това е чудесен платноход и ще видите как ще лети след малко!…
— Харесва ми вашия платноход — казах аз, като се усмихнах.
Трябва сега да призная откровено, че докато хвалех по този начин голетата му, в дъното на душата си го пращах по дяволите.
— А обичате ли моруна? — ме попита пак той.
— Защо? — попитах аз.
— Това ще ядем на обяд. Днес няма да има супа, но моруна — да.
Погледнах го право в очите. Това не влизаше в договора ни. На обяд винаги трябваше да има супа. Но все пак тактично си замълчах и се отправих към носа.
На обяд седнахме на масата. Моруната беше сготвена с половин дузина глави лук и картофи. Ястието не беше много изискано, но морският въздух изостряше апетита ми и аз ядох с голямо удоволствие.
Глава II
БУРЯТА
Само за два дни мнението ми за морето се бе променило. Фанатизмът ми към корабите, към безкрайната морска шир се беше изпарил по невероятен начин, почти неочаквано.
Обаче синкавата вълна, която ме беше привличала още от най-ранно детство, свободният, независим и авантюристичен морски живот все още властваше в ума ми, като ми даваше и изблик на ентусиазъм.
През деня изкачих няколко пъти една от мачтите, тъй като, додето стигаше поглед, цареше пълно спокойствие и поради това голетата изглеждаше почти неподвижна.
Слязох след това в кабината си и малко понаредих вещите си. Застлах койката и се помъчих да я направя по-мека. Най-сетне удари шест часът, часът за вечеря. И този път оскъдно ядене, съставено от солено сирене и глътка незавидно вино.
Започвах да ставам недоволен. Къде бяха обещанията, които този див капитан ми даваше предварително?
Нима не бе обещавал да се отнася с мен добре? Нима не ми бе обещал, че храната ще бъде добра? Значи този пияница ме бе измамил.
Но то беше нищо в сравнение с онова, което трябваше да дойде по-късно.
Вечерта луната, която се бе издигнала и осветила морето със сребрист блясък, се скри скоро в обятията на един гигантски облак, който идеше от юг.
Слязох в моряшката спалня с висящи койки. После се изкачих отново на палубата. Над морето се спускаше полумрак. Широки вълни се носеха от юг към север, докато лек ветрец тласкаше голетата на изток.
Пред мен се издигаше фарът на Ровиньо. Наляво забелязах един кораб, който плаваше най-малко на една миля от нас.
Изведнъж вятърът задуха силно, а небето се покри с гъсти облаци; на сто крачки от нас чух морето да се разбива с глух шум о една скала, покривайки я с чиста пяна. Наострих уши, разгледах отново това странно движение на вълните и като се приближих до сина на капитана, го попитах:
— Какво значи това?
— Това е опасна плитчина, пясъчен нанос — ми отговори той.
Останах няколко мига в мълчание, като гледах този опасен нанос, и после казах:
— Значи отиваме в Арса?
— Да, отиваме да натоварим каменни въглища. Лошо място е, господин Емилио, Арса. Също и товарът е лош.
— Това означава ли, че там има мини?
— Да. И то много големи! Ще ги видите…
Погледнах небето, което се покриваше с гъсти облаци, и задишах жадно вятъра, който духаше от запад.
Голетата цепеше водите право на изток със скорост от четири възела на час. Половин час по-късно небето стана черно като катран. Вълните ставаха все по-високи и дъждът започна да шиба по палубата.
