Погнусата

Отмествам се назад, за да избягна зловонния му дъх. Да, отговорих машинално, без да се замисля. Обикновено наистина се гордея с многобройните си преживелици. Днес обаче едва съм продумал и тутакси ме доядява на самия мен — струва ми се, че лъжа, че в живота не ми се е случило и най-мижавото приключенийце, или по-скоро, че вече дори не проумявам значението на думата. А същевременно на плещите ми тегне обезсърчението, обзело ме в Ханой преди близо четири години, когато Мерсие настояваше да тръгна с него, а аз безмълвно се взирах в кхмерската статуетка. Налице е и ПРЕДСТАВАТА, едрата бяла маса, която тъй ме бе отвратила тогава — не ми се е явявала от четири години насам.

— Мога ли да ви помоля… — казва Самоукия.

И таз добра! Да съм му разправел някое от бележитите си приключения. Само че по въпроса думица вече не ми се ще да обеля.

— Ето това — изричам, като се надвесвам над тесните му рамене и забивам показалец в една от снимките, — това е Сантиляна, най-китното селце в Испания.

— Сантиляна на Жил Блас24? Не вярвах, че действително съществува. Ах, господине, колко плодотворни са разговорите с вас. Личи си, че сте пътували.

Отпратих Самоукия, след като натъпках джобовете му с картички, репродукции и снимки. Той си тръгна предоволен, а аз угасих лампата.

Сега съм сам. Не напълно. Пред мен все още се мъдри онази представа и чака. Свила се е на кълбо, кротува като тлъста котка; нищо не изяснява, не мърда — просто отрича. Не, не съм преживял приключения.

Натъпквам лулата си, запалвам я, изтягам се на кревата и мятам едно палто връз краката си. Чудно ми е, че се чувствам тъй тъжен и отмалял. Дори да е вярно, че никога не съм имал приключения, какво значение има? Първо на първо, според мен всичко опира до думите. Например случката в Мекнес, за която се сетих преди малко: един мароканец ми налетя и се опита да ме намушка с голям нож. Аз обаче го ударих с юмрук и го уцелих над слепоочието… Тогава той се развика на арабски, стече се гъмжило от въшльовци, които ни гониха по петите чак до сука Атарен. Е, добре, това може да се нарече всякак, но тъй или иначе, е случка, която АЗ съм преживял.

Съвсем се е мръкнало и вече не мога да разбера дали лулата ми гори. Минава трамвай: червена мълния по тавана. Следва го тежък камион, от който сградата се разтърсва. Часът вероятно е шест.

Не съм изживял приключения. Сполитали са ме истории, събития, произшествия, все едно как ще ги назова. Но не и приключения. Започвам да проумявам, че въпросът не е в думите. Имаше нещо, на което държах повече, отколкото на всичко останало, макар да не го осъзнавах ясно. Не беше любовта, нито вярата, славата или богатството. Беше… Накратко, въобразявах си, че в определени мигове животът ми може да придобие рядък и скъпоценен смисъл. Не че ми бяха необходими изключителни обстоятелства — едничкото, за което копнеех, бе мъничко пречистеност. Настоящият ми живот не блести с нищо особено, но от време на време, когато в кафенетата звучеше музика например, досега аз се връщах назад и си казвах: „Някога, в Лондон, в Мекнес, в Токио, съм преживял чудни мигове, приключения.“ Именно това днес ми бива отнето. Внезапно, без видима причина, разбирам, че съм се самозалъгвал в продължение на десет години. Приключенията са в книгите. Естествено, всичко, за което се разказва в книгите, действително може да се случи, но не по същия начин. А тъкмо начинът, по който събитията настъпват, бе важен за мен.

На първо място би трябвало всяко начало да е същинско начало. Уви, днес ясно виждам какво ми се е искало. Истинското начало се налага като звук от тромпет, като първите ноти на джазова мелодия — то ненадейно разсича досадата, сгъстява времетраенето, то е една вечер измежду много вечери, за която по- сетне казваш: „Разхождах се — беше майска вечер.“ Разхождаш се, луната току-що е изгряла, чувстваш се необвързан, волен, някак кух. И изведнъж си помисляш: „Нещо се случи.“ Все едно какво — проскърцване в мрака, бегъл силует, който прекосява улицата. Ала това дребно събитие не е като останалите — начаса проличава, че то е предвестник на някаква обемна форма, чиито очертания се губят в мъгла, и добавяш наум: „Нещо започва.“

Нещо започва, за да свърши — приключението не подлежи на принаждане; неговият смисъл е в смъртта му. Към тази смърт, която може би ще е и моя, аз съм тласкан безвъзвратно. Всеки миг настъпва единствено за да доведе следващите. За всеки миг милея отдън душа: знам, че той е безподобен, незаменим, ала пръста си не бих помръднал, та да му попреча да отмре. Известно ми е, че сетната минута, прекарана в Берлин или Лондон в обятията на жената, с която съм се запознал два дни по-рано — свидна минута, почти свидна жена, — ще свърши. Не след дълго ще отпътувам за друга страна. Няма да се върнат нито жената, нито нощта. Треперя над всяка секунда, мъча се да я изчерпя; нищо наоколо не ми се изплъзва, домогвам се до всичко, което минава покрай мен, всичко запечатвам в себе си завинаги — и мимолетната нежност на прекрасните очи, и уличните шумове, и измамния зрак на развиделяването — и все пак минутата изтича, без да я задържа, приятно ми е, че отминава.

А после отведнъж нещо се скършва. Приключението е свършило, времето си възвръща делничната вялост. Обръщам се — зад мен красивата благозвучна форма потъва в миналото. Смалява се, помръква, спаружва се, краят и началото вече се сливат. Сподирям с поглед златната точица и си мисля, че дори да съм бил на косъм от смъртта, дори да съм загубил богатство или приятел, бих приел да изживея всичко повторно, при същите обстоятелства, от край до край. Но приключението не се възобновява, нито пък има продължение.

Да, това исках и за жалост все още го искам. Изпълва ме щастие, когато негърката пее — до какви ли висини бих се издигнал, ако мелодията бе изтъкана от собствения ми живот?

Неназоваемата представа продължава да е тук. Сега тя сякаш казва: „Така ли? Значи това си искал? Е, именно то винаги е било и ще бъде непостижимо за теб (спомни си как се самозалъгваше е думи, как наричаше приключения фалшивия блясък на пътешествията, любовта на продажните жени, побоищата, евтините залъгалки на живота) — за теб и за всеки друг.“

Но защо? ЗАЩО?

Събота по обед

Самоукия не ме видя, че влизам в читалнята. Седеше самичък в края на масата в дъното; пред себе си бе разгърнал книга, но не четеше. С усмивка гледаше съседа си отдясно, мърляв гимназист, който честичко идва в библиотеката. Момчето се остави да бъде съзерцавано известно време, после внезапно се изплези и изкриви лице в ужасна гримаса. Самоукия пламна, припряно забоде нос в книгата и се вглъби в нея.

Върнах се към вчерашните си разсъждения. Бях претръпнал, беше ми все едно, че не съм имал приключения. Само изпитвах любопитство да узная дали може да има.

Рекох си, че за да прерасне в приключение някоя най-обикновена случка, е необходимо и достатъчно да започнеш да я разказваш. Именно това подвежда хората: човек винаги е разказвач на истории, той е обграден от своите и чуждите истории. Чрез тях осмисля всички събития и се стреми да живее живота си, сякаш го разказва.

Налага се обаче избор — да живееш или да разказваш. В Хамбург например бях близък с Ерна, за която си имах едно наум, а тя пък се боеше от мен, така че водех странно съществуване. Но бях вътре в него и не разсъждавах. Ала една вечер, в някакво малко кафене в Сан Паули, тя стана от масата, за да отиде в тоалетната. Озовах се сам, грамофонът свиреше „Лазурно небе“. Взех да премислям какво се бе случило след пристигането ми в града. Рекох си: „На третата вечер влязох в един танцувален салон на име «Синята пещера» и веднага забелязах висока полупияна жена. Тъкмо тази жена чакам сега, заслушан в «Лазурно небе», тя ще се върне, ще седне вдясно от мен и ще обвие ръце около врата ми.“ И тогава остро почувствах, че изживявам приключение. Но Ерна се върна, седна до мен, обви ръце около врата ми и без да разбирам защо, изпитах към нея ненавист. Сега ми е ясно — беше ми се наложило да заживея отново и усещането за приключение се бе изпарило.

Когато живееш, нищо не се случва. Декорът се променя, хора влизат и излизат и толкова. Никога няма начало. Ни в клин, ни в ръкав дни се наслагват към дните — безкрайна и монотонна аритметика. От време на време пристъпваш към частичен сбор и си казваш: пътувам от три години, от три години съм в Бувил. Край също няма — никога не напускаш отведнъж жена, приятел, град. Пък и всичко си прилича — Шанхай, Москва, Алжир само за две седмици се уеднаквяват. На момента — от дъжд на вятър — си правиш