стоката си продавачки на риба. Днес рядко миеха витрината и беше необходимо усилие, за да различиш през замъгленото и прашно стъкло рояка восъчни фигурки на плъхове и мишки в огненочервени одежди. Животинките се изнизваха от кораб, но едва стъпили на суша, се разбягваха пред гиздаво облечена, но смъртнобледа и черна от мръсотия селянка, която ги пръскаше с „Носовон“. Много харесвах магазинчето, което се перчеше, нагло и вироглаво, и на две крачки от най-скъпоструващата черква във Франция безочливо напомняше за правата на гадините и смрадта.
Старата билкарка се спомина лани и племенникът й продаде помещенията. Достатъчно бе да се срутят няколко стени, за да устрои салонче за сказки, което нарекоха „Бонбониерата“. Наскоро Анри Бордо27 изнесе там беседа на тема алпинизъм.
По улица „Турньобрид“ не бива да се бърза; семействата пристъпват полека-лека. Понякога изпреварваш някое домочадие, отбило се за малко у Фулон или Пиежоа. Друг път обаче се налага да спреш и да тъпчеш на място, понеже два рода, от които единият върви надолу по улицата, а другият нагоре, са се срещнали и здраво друсат десници. Напредвам със ситни крачки. Стърча над минувачите с цяла глава и виждам шапки, море от шапки. Повечето са черни и корави. От време на време някоя от тях се стрелва изотдолу, под напора на ръката, и разкрива нежно сияеща плешивина; сетне, след кратък, тромав летеж, каца обратно на мястото си. На улица „Турньобрид“ №16 шапкарят Юрбен, специалист по фуражки, е провесил като свой символ огромна епископска митра, чиито златни ленти се полюшват на два метра от земята.
Кратък отдих: току под лентите се е образувала групичка. Човекът до мен не проявява нетърпеливост, чака с отпуснати ръце; този дребен и блед старец, крехък като порцелан, комай е Кофие, председателят на Търговската камара. Минава за страшилище, понеже на заседанията дума не обелвал. Живее на връх Зелено бърдо в голяма тухлена къща, чиито прозорци винаги зеят широко отворени. Край на срещата, всички поемат отново, групата се разпада. Създава се друга, по тя заема по-малко място, тъй като тутакси се скупчва пред витрината на Гислен. Върволицата от минувачи дори не спира, само едва се отклонява; изнизваме се пред шест души, които се здрависват: добър ден, господине, добър ден, скъпи господине, как сте; но моля, не стойте гологлав, господине, ще се простудите; благодаря, госпожо, хладно е времето, което си е право — право е. Мила, представям ти доктор Льофрансоа; докторе, драго ми е да се запозная с вас, моят съпруг все ми говори колко е вещ доктор Льофрансоа; ах, моля, не стойте гологлав, докторе, ще се простудите. Ех, нали е доктор, той на бърза ръка ще се изцери; уви, госпожо, тъкмо лекарите най-често занемаряват здравето си; докторът е изключително музикален. Божичко, докторе, та аз не знаех, нима свирите на цигулка? Докторът е много даровит.
Дребното старче до мен положително е Кофие; една от жените в групичката, тъмнокосата, просто го пие с очи, като не престава да се усмихва на доктора. Навярно си мисли: „Ето го господин Кофие, председателя на Търговската камара; наглед е същинско страшилище, говори се, че бил много студен човек.“ Господин Кофие обаче не благоволява нищичко да забележи — въпросните хора живеят на булевард „Маритим“, значи не са от доброто общество. През времето, откак идвам на улица „Турньобрид“, за да наблюдавам неделното сваляне на шапки за поздрав, се научих да различавам обитателите на булеварда от тези на бърдото. Видя ли мъж с ново-новеничко палто, с мека шапка и ослепително бяла риза, който пори въздуха с движенията си, много-много не се чудя — той е от булевард „Маритим“. Жителите на Зелено бърдо са някак жалки и оклюмани. Раменете им са тесни, но на посърналите им лица е изписано горделиво изражение. Бих се заклел, че пълният господин, повел детето си за ръчичка, е от бърдото — лицето му сивее, а вратовръзката му е усукана като шнур.
Пълният мъж се приближава към нас, втренчен в господин Кофие. Ала малко преди да се разминем, извръща глава и бащински започва да се закача с момченцето. Прави още няколко стъпки, привежда се към сина си, взира се в очите му, за да покаже, че сега е грижовен татко и нищо повече, сетне изведнъж пъргаво се извива към нас, хвърля остър поглед към старчето и с широк отривист замах отлага шапка за поздрав. Объркано, момченцето не сваля кепето си — това са отношения между възрастни.
На пресечката с улица „Бас дьо Вией“ нашата редица се натъква на колона богомолци, които излизат от литургия: десетина души се сблъскват и поздравяват с въртеливи движения, но шапките кръжат твърде бързо, за да мога да ги разуча подробно. Над охранената бледа тълпа черквата „Света Сесил“ извисява огромното си туловище — тебеширена белота сред мрачното небе; зад искрящите стени тя е скътала в утробата си късче нощна тъма. Тръгваме отново в едва променен ред. Господин Кофие е изтласкан зад мен. Дама в морскосиньо крачи плътно до левия ми хълбок. Била е на неделната служба. Примигва, явно заслепена от сблъсъка с утринната светлина. Господинът с мършава шия, който върви пред нея, е съпругът й.
На отсрещния тротоар друг господин е хванал жена си под ръка и усмихнато й шушне нещо на ухото. Тутакси тя грижливо изтрива всякакъв израз от млечнобялото си лице и някак механично пристъпва напред. Тези признаци не лъжат — съпрузите се готвят за поздрав. Действително след миг господинът устремява ръка нагоре. Когато пръстите му се доближават до филцовата шапка, те малко се поколебават, преди деликатно да я докоснат. Докато той леко повдига своята капела, попривел глава, за да улесни отместването й, жена му еднократно подрипва и изписва на лицето си жизнерадостна усмивка. Сянка ги отминава с поклон, но двете им досущ еднакви усмивки не угасват веднага, за миг се задържат на устните им, като че не могат да се откъснат от тях. Когато мъжът и жената се разминават с мен, те са си възвърнали първоначалната невъзмутимост, но около устата им все още витае весело изражение.
Всичко вече привършва — тълпата не е тъй гъста, шапките се свалят по-нарядко, витрините на магазините губят от своята примамливост; стигнал съм до края на улица „Турньобрид“. Дали да пресека и да поема в обратна посока по другия тротоар? Май ми стига толкова, стигат ми толкова розови плешиви глави и дребни, превзети, невзрачни лица. Ще прекося площад „Маринян“. Докато предпазливо се измъквам от редицата, край мен изпод черната шапка се откроява безспорно изтънчена физиономия. Това е съпругът на дамата в морскосиньо. Ама че хубав длъгнест череп на долихоцефал, обрасъл с къси гъсти коси, ама че представителни американски мустачки, осеяни със сребърни нишки. И усмивката не пада по-долу — възхитителна изучена усмивка. Някъде на носа се мъдри и пенсне.
Той се обръща към жена си и казва:
— Отскоро работи като десенатор във фабриката. Чудя се какво ли търси тук. Добро момче е, стеснително и забавно.
Младият десенатор току-що ги е поздравил и стои пред витрината на колбасаря Жулиен; лицето му още руменее, очите са сведени, изразът упорит, от целия му вид лъха силна наслада. Няма никакво съмнение, че до днес не се е осмелявал да извърви улица „Турньобрид“ в неделен ден. Прилича на юноша при първото си причастие. Сключил е ръце зад гърба си, с очарователна свенливост е извърнал глава към витрината и с невиждащ поглед се взира в четири лъснали от желе наденички, които се кипрят върху подложка от магданоз.
Една жена излиза от колбасарницата и го хваща под ръка. Тя е неговата съпруга, съвсем младичка въпреки повехналата си кожа. Колкото и да се навърта около улица „Турньобрид“, никога няма да мине за дама от висшето общество; издават я пресметливият блясък в очите, благоразумният и трезв израз. Истинските дами не знаят цената на стоките: те са склонни към очарователни безразсъдства; очите им са прекрасни невинни цветя — парникови цветя.
Точно в един часа влизам в бирария „Везелиз“. Както обикновено старците са тук. Двама от тях вече обядват. Четирима играят на карти и пият аперитива си. Останалите стоят прави и ги гледат, докато персоналът зарежда масите. Най-високият има буйна брада и е борсов посредник. Друг е пенсиониран комисар от параходството. Ядат и пият като двадесетгодишни. В неделя си поръчват наденици с кисело зеле. Новодошлите подвикват на сътрапезниците си, които вече се хранят:
— Е, тая неделя пак ли сме на кисело зеле?
Сядат и сладостно въздъхват:
— Мариет, пиленце, една бира без пяна и порция зеле.
Мариет е мъжко момиче. Настанявам се на масата в дъното и наблюдавам как румен старец се закашля от ярост, докато тя му поднася вермут.
— Не се прави на ударена, ами ливни още малко — казва той, като се дави.
Тя обаче на свой ред се разгневява: знаела колко трябва да му налее.
— Я ме оставете да сипвам спокойно, откъде накъде ще ми се бъркате? Ни се водите, ни се карате.
