брега; нощес крайбрежният булевард ще е по-безлюден от Виктор Ноар. Отпред и вляво червени фарове ще припламват в протока.
Слънцето постепенно преваляше към хоризонта. То мимоходом пръсна искри по стъклата на къщичка в нормандски стил. Заслепена от светлината жена затули лицето си с морно движение и тръсна глава.
— Гастон, слънцето ми блести в очите! — рече тя с кръшен смях.
— Чудо голямо! Приятно е слънчицето — каза мъжът й. — Не сгрява, ама на човек все пак му става хубаво.
Тя се обърна към морето и добави:
— Мислех, че ще го видим.
— Няма начин — отвърна съпругът, — слънцето свети тъкмо там.
Вероятно говореха за остров Кайбот, чийто южен край би трябвало да се забелязва между дълбачката и кея на аванпорта.
Светлината се смекчи. Настъпваше неуловимият час, когато нещо възвестява нощта. Неделята вече имаше минало. Вилите и сивият парапет наподобяваха пресни спомени. Едно по едно лицата губеха своята безизразност, някои дори се разнежиха.
Млада бременна жена държеше под ръка рус мъж с вид на грубиян.
— Виж, виж какво има ей там! — възкликна тя.
— Какво?
— Ей там, чайките.
Той сви рамене: никакви чайки нямало. Небето беше се прояснило и леко розовееше на хоризонта.
— Чух ги. Слушай как крещят.
Той отвърна:
— Сигурно нещо е изскърцало.
Проблесна газен фенер. Реших, че фенерджията вече е минал. Децата дебнат появата му, понеже тя е знак да се прибират у дома. Оказа се, че е бил последният слънчев лъч. Небето още светлееше, но земята тънеше в здрач. Тълпата ставаше по-рехава, ясно се дочуваха хриповете на морето. Млада жена се опря на парапета е две ръце и вдигна към небето синьото си лице, прорязано от тъмната черта на начервените устни. За миг се запитах дали няма да заобичам хората. Ала в края на краищата тази неделя бе тяхна, не моя.
Първият пламък, който засия, бе на фара в Кайбот; едно момченце спря до мен и прехласнато прошепна: „Ах, фарът!“
Тогава усетих как в сърцето ми нахлу чувството, че изживявам приключение.
Свивам наляво и по улица „Воалие“ стигам до „Малкото Прадо“. Металните рулетки пред витрините са спуснати. „Улица Турньобрид“ е осветена, но безлюдна, загубила е краткотрайната си утринна слава; в този час вече нищо не я отличава от съседните преки. Излязъл е силничък вятър. Чувам как дрънчи ламаринената митра.
Сам съм, повечето хора са се прибрали по домовете, четат вечерния вестник и слушат радио. Неделята клони към своя свършек, оставя у тях вкус на пепел; духом те вече са устремени към понеделника. За мен обаче няма нито недели, нито понеделници, а само дни, които се трупат един през друг, докато изневиделица не ги раздере някоя мълния, подобна на днешната.
Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че
Нещо ще настъпи: в сумрака на улица „Бас дьо Вией“ нещо ме очаква и там, точно на пресечката с тази спокойна улица, ще започне моят живот. Сякаш се виждам отстрани как вървя напред е чувство за съдбовност. На ъгъла има някакъв бял камък. Отдалеко се чернееше, но с всяка нова крачка все повече бие на бяло. Тъмното тяло, което постепенно изсветлява, ми въздейства неимоверно убеден съм, че когато то стане съвсем ярко, чисто бяло, аз ще спра току до него и тогава ще се роди приключението. Изникващият от мрака фар вече е тъй близо, че почти ме хваща страх — за миг ми минава през ума да се върна назад. Ала е невъзможно да се отърся от магията. Пристъпвам напред, протягам ръка, докосвам камъка.
Пред мен са улица „Бас дьо Вией“ и „Света Сесил“ — огромно, притаено в тъмата чудовище със святкащи стъклописи. Ламаринената митра проскърцва. Не знам дали светът внезапно е придобил плътност, или пък аз изграждам между звуците и формите тъй здрава спойка — непосилно ми е дори да си представя, че нещичко наоколо би могло да бъде различно от това, което е.
Спирам за миг, чакам, усещам как сърцето ми тупти; обхождам с поглед безлюдния площад. Не виждам нищичко. Вее доста силен вятър. Излъгал съм се, улица „Бас дьо Вией“ е само определен преход от пътя: нещото ме дебне в дъното на площад „Дюкотон“.
Не бързам да поема отново. Струва ми се, че съм се добрал до върховното щастие! Какво ли не съм предприемал в Марсилия, в Шанхай, в Мекнес, за да изпитам тъй цялостно чувство? За днес ми стига, прибирам се у дома след една празна неделя — ала то е налице.
Тръгвам. Вятърът довява вой на сирена. Сам-самичък съм, но крача като цяла войска, настъпваща към някой град. В този миг по моретата се носят кораби, огласяни от музика, светлини озаряват всички европейски градове, по берлинските улици възникват престрелки между комунисти и нацисти, безработни се шляят из Ню Йорк, в топли стаи жени сядат пред тоалетките и почернят е туш ресниците си. А аз съм тук, на пустата улица, и всеки изстрел от прозорците на Нойкьолн, всеки кървав хрип на ранените по носилките, всяко точно отмерено движение на жените, които се гиздят, откликва на всяка от моите стъпки, на всеки удар на сърцето ми.
Пред пасаж Жийе се зачудвам какво да правя. Дали не ме причакват на изхода? Но и на площад „Дюкотон“, и в края на улица „Турньобрид“ нещо се нуждае от мен, за да се роди. Изпълнен съм с тревога — и най-незначителното действие е отговорно, не мога да отгатна какво се иска от мен. Все пак трябва да избера; жертвам пасаж Жийе, никога не ще узная какво е щял да ми предложи.
Площад „Дюкотон“ е безлюден. Нима съм се измамил? Струва ми се, че не бих го преглътнал. Нима наистина нищо няма да се случи? Приближавам се към светлинките на кафене „Мабли“. Объркан съм, чудя се дали да вляза; хвърлям поглед през голямото замъглено стъкло.
Залата е претъпкана. Въздухът синее от цигарения дим и от изпаренията, които се издигат от влажните дрехи. Касиерката е на мястото си. Добре я познавам: червенокоса е като мен и има някаква болест на стомаха. Бавно, с жална усмивка тя се разкапва под полите си и навява представа за сладникавия теменужен дъх, който понякога се излъчва от разлагаща се плът. Тръпка ме полазва от глава до пети: ето кой… ето кой ме е чакал. Тя е била тук, изопнала зад тезгяха скованото си тяло, усмихвала се е. От глъбините на кафенето нещо се устремява назад към раздробените неделни мигове и ги споява, осмисля ги — преминал съм през този ден, за да стигна дотук, да долепя чело до стъклото и да се вгледам в изпитото лице, което сякаш се разпуква върху вишневата завеса. Всичко е спряло, животът ми е спрял: прозорецът, спареният, син като вода въздух, бялото растение от плът в глъбините на водата и аз самият образуваме застинало и завършено цяло: щастлив съм.
Когато се озовах на булевард „Рьодут“, в мен не бе останало друго освен горчиво съжаление. Казах си: „Може би нищо в света не ми е тъй скъпо, както чувството за приключение. Но то ме спохожда, когато му скимне, изпарява се на бърза ръка и в мен нещо прегаря, щом то отлети! Дали с краткотрайните си насмешливи появи не ми сочи, че съм опропастил живота си?“
Зад мен из града, по широките прави улици, огрени от студения зрак на фенерите, береше душа едно значително социално събитие — настъпваше краят на неделния ден.
Понеделник
Как съм могъл снощи да напиша тъй нелепо и високопарно изречение:
„Бях сам, но крачех като цяла войска, настъпваща към някой град.“
Нямам нужда от красноречие. Пиша, за да осветля известни обстоятелства. Не бива да изпадам в литературни умотворения. Трябва да дам воля на перото си и да не подбирам думите.
Всъщност съм отвратен от снощната си приповдигнатост. На двадесетгодишна възраст се напивах и
