обяснявах, че съм личност от рода на Декарт. Ясно съзнавах, че се перча, самозабравях се, беше ми приятно. На следващия ден ми се гадеше, сякаш се бях събудил в пълно с бълвоч легло. Когато съм пиян, не повръщам, макар дори това да е за предпочитане пред другото. За вчера нямам дори оправданието да съм бил пиян. Възторгвах се като последен глупак. Необходимо ми е да се пречистя с отвлечени, прозрачни като вода мисли.
Чувството за приключение определено не се дължи на събитията — доказателството е налице. То идва по-скоро от начина, по който миговете се съчетават. Според мен се случва следното: внезапно усещаш как времето изтича, как всеки миг отвежда към друг и така до безкрай; всеки миг отлита и няма смисъл да се мъчиш да го задържиш и прочие, и прочие… Тогава приписваш това свойство на събитията, които се вместват във въпросните мигове; пренасяш върху съдържанието присъщото на формата. Впрочем много се говори за прословутия ход на времето, но той ни най-малко не е забележим. Виждаш една жена, мислиш, че ще остарее, само че не я виждаш да остарява. На моменти обаче ти се струва, че я виждаш как остарява и осъзнаваш, че остаряваш едновременно с нея — тъкмо там е чувството за приключение.
Ако добре си спомням, това се нарича необратимост на времето. Значи чувството за приключение е чисто и просто в осъзнаването на необратимостта на времето. Но защо не го изпитваме винаги? Да не би времето невинаги да е необратимо? Има мигове, в които ти се струва, че можеш да правиш каквото си искаш, да вървиш напред или да се върнеш назад, че нищо не е от значение; и други, когато брънките сякаш се сгъстяват — в подобни случаи въпросът е да не се провалиш, понеже нова сгода няма да има.
Ани извличаше от времето всичко възможно. Докато живеехме разделени — тя в Джибути, а аз в Аден — и ходех при нея за по едно денонощие, тя се изхитряше да трупа дрязги помежду ни, така че най- сетне оставаха точно шестдесет минути до заминаването ми; шестдесет минути, тъкмо толкова време, колкото да усетим как секундите отлитат една подир друга. Спомням си някаква ужасна вечер. Трябваше да отпътувам в полунощ. Отидохме на лятно кино; и двамата бяхме отчаяни. Само че конците дърпаше тя. В единадесет, когато главният филм започваше, Ани ме хвана за ръката и мълком я притисна между дланите си. Усетих как ме изпълва тръпчива радост и без да поглеждам часовника си, разбрах, че часът е единадесет. Оттогава нататък започнахме да осъзнаваме как минутите изтичат. Предстоеше ни тримесечна раздяла. В един миг образът на екрана стана бял, мракът се поразсея и видях, че Ани плаче. Сетне, в полунощ, тя пламенно се вкопчи в ръката ми, после я отпусна; станах и си тръгнах, без думица да кажа. Беше се справила на висота.
7 часът вечерта
Цял ден работа. Общо взето, ми спореше. Написах шест страници, и то с известно удоволствие, още повече че ги изпълних с отвлечени разсъждения за владичеството на Павел I. След вчерашния разгул от емоции днес нищо не ми трепваше. Не биваше да призовавам сърцето си. Затова пък се чувствах в свои води, докато разнищвах руското самодържавие.
Ролбон обаче ме дразни. Придава си загадъчност и в най-дребните неща. Какво ли е правил в Украйна през август 1804 година? За пътуването си там говори с недомлъвки:
„Бъдните поколения ще отсъдят дали положените от мен усилия, предварително обречени на провал, не заслужаваха по-добро признание от грубото отричане на делата ми и от униженията, които се принудих да преглътна, при все че спокойно можех да запуша устата на присмехулниците и да всея в душите им страх.“
Веднъж се подведох по думите му: с приповдигнати изрази той загатваше за някакво кратко пътуване до Бувил през 1790-а. Пропилях цял месец, за да проуча в какво са се състояли предполагаемите му подвизи. В края на краищата се оказа, че от него забременяла дъщерята на някакъв изполичар. Дали просто не се е стараел да вдига шум около себе си?
Яд ме е на този самомнителен лъжльо, а може и да е жегнато себелюбието ми; драго ми бе, че е мамил другите, но не ми се щеше за мен да направи изключение; смятах, че ще си разбираме от приказката и че през главите на всички мъртъвци той най-сетне ще разкрие истината пред мен. Не ми каза нищо, нищичко; ни дума повече, отколкото на Александър или на Луи XVIII, които са се хванали на въдицата му. За мен е много важно Ролбон да е бил свестен човек. Несъмнено е вършил подлости — та кой ли не е? Ала какви — големи или малки? На историческите изследвания не отдавам чак толкова голямо значение, та да си губя времето за един покойник, чиято ръка не бих стиснал, ако беше жив. Какво знам за Ролбон? Трудно е да се мечтае за по-пълноценен живот от неговия, но дали той не е скалъпен от измислици? Поне писмата му да бяха по-малко високопарни… Ех, би трябвало да съм видял очите му! Може би с обаятелно движение е снишавал глава към рамото си, лукаво е вдигал до носа си своя дълъг показалец или пък нарядко, между две учтиви лъжи, го е обземало кратко, мигом овладяно буйство. Ала той е мъртъв: от него са останали само „Трактат за стратегията“ и „Размишления за добродетелността“.
Ако се поддам на порива си, чудесно бих си го представил: под блестящата ирония, сразила толкова жертви, той е бил чистосърдечен, едва ли не наивен. Не се впуска в разсъждения, всякога се ръководи от непогрешим усет и благодарение на него прави тъкмо това, което подобава. Непочтеността му е невинна, също тъй всеотдайна и простодушна, както преклонението му пред добродетелността. А след като хубавичко е предателствал спрямо благодетелите и приятелите си, той с най-дълбока сериозност разглежда събитията, за да почерпи от тях поука. Никога не е смятал, че има каквито и да е права над хората, нито пък те над него — приема даровете на живота като неоснователни и незаслужени. Силно се встрастява към всичко, но и лесно се отчуждава. Впрочем нито писмата, нито трудовете му са негово дело — те все едно са съчинени по поръчка, от платен прошенописец.
Само че ако съм опрял дотам, че да измислям, най-добре навремето да се бях захванал с роман за маркиз Дьо Ролбон.
11 часът вечерта
Вечерях в „Железничарска среща“. Собственичката беше там и се наложи да спя с нея, но го сторих само от учтивост. Леко ме отвращава, прекалено е бяла и освен това мирише на кърмаче. В изблик на страст тя притискаше главата ми към своята гръд — според нея така се полага. Аз разсеяно я опипвах под завивките, после ръката ми изтръпна. Мислех за господин Дьо Ролбон — всъщност какво ми пречи да напиша роман за живота му? Отпуснах ръка върху хълбока на собственичката и изведнъж ми се привидя малка градинка с ниски кичести дървета, обсипани с огромни космати листа. Навред сновяха мравки, стоножки и всякакви гадини. Имаше и още по-отблъскващи твари — туловищата им представляваха препечени филийки като за сандвич с дивеч. Те се движеха странично с помощта на рачешки щипци. Едрите листа се чернееха от тях. Зад кактусите и смоковниците статуята на жрицата Веледа от градската градина сочеше слабините си с пръст. „Тази градина мирише на бълвоч!“ — извиках.
— Не ми се щеше да ви будя — рече собственичката, — ама ми убиваше една гънка на чаршафа, пък и трябва да сляза заради клиентите, дето са пристигнали с влака от Париж.
Вторник след Заговезни
Напердаших Морис Барес29. Бяхме трима войници и насред лицето на единия зееше голяма дупка. Морис Барес се приближи и ни каза: „Добре се справяте“, после ни връчи по букетче теменужки. „Не знам къде да го сложа“ — рече войникът с пробитата глава. А Морис Барес отвърна: „Трябва да го поставите в дупката на лицето си“. Войничето отговори: „Ще ти го туря в…“ Тогава проснахме възнак Морис Барес и му събухме панталоните. Под тях той носеше червени кардиналски одежди. Запретнахме расото и Морис Барес се разкрещя: „Внимавайте, наполеонките ми са с подвръзки под стъпалата.“ Ние обаче го нашляпахме до кръв, а върху меките му части изобразихме с теменужените венчелистчета лика на Дерулед30.
От известно време твърде често запомням сънищата си. Впрочем явно доста се мятам насън, тъй като всяка сутрин намирам завивките си на пода. Днес привършва карнавалът, но в Бувил това няма особено значение; в целия град надали ще се намерят и стотина маскирани.
Докато слизах по стълбата, хотелиерката ми подвикна:
