опасност да потърся убежище сред тях — всъщност до днес съм бил просто любител.
Сега навсякъде има вещи като халбата бира пред мен, на масата. Гледам я и ми се прищява да река: ядец, без мен, аз бях дотук. Прекрасно разбирам, че съм отишъл твърде далеч. Предполагам, че е невъзможно да се „плаща дан“ на самотата. Това не означава, че надзъртам под кревата, преди да си легна, нито че тръпна да не би посред нощ вратата на стаята ми внезапно да се разтвори. И все пак изпитвам смут: от половин час избягвам да
Сам съм сред ведрите, умерени гласове. Всички тези хора прекарват времето си, като успешно си разясняват едни и същи възгледи и установяват, че ги споделят взаимно. Божичко, какво голямо значение отдават на факта, че всички мислят вкупом и еднакво. Достатъчно е да видиш физиономиите им, когато сред тях се появи някой от онези рибооки хора, вгледани сякаш навътре в себе си, с които те никога не могат да постигнат съгласие. Когато бях осемгодишен и ме водеха да си играя в Люксембургската градина, един такъв човек редовно сядаше в беседката край оградата откъм улица „Огюст Конт“. Не говореше, но от време на време изпружваше крак и уплашено се взираше в него. Той бе обут в ботинка, а на другия беше нахлузен домашен пантоф. Пазачът каза на чичо ми, че мъжът бил бивш заместник-директор на колеж. Пенсионирали го, понеже влязъл в час и съобщил бележките за срока, облечен в одежди на академик. Страхотно се бояхме от него, защото се досещахме, че е сам. Веднъж той се усмихна на Робер и отдалеч протегна към него ръце: на Робер насмалко да му призлее. Плашехме се не от жалкия вид на човечеца, нито от тумора на врата му, който се триеше о ръба на колосаната яка, а понеже ни се струваше, че в главата му се раждат мисли, свойствени за рак или лангуста. И се ужасявахме, че някой може да таи рачешки мисли за беседката, за нашите игри на обръчи, за храстите.
Нима това ме чака? За пръв път ми е неприятно да бъда сам. Бих искал да споделя с някого какво ми се случва, преди да е станало късно, преди децата да почнат да се боят от мен. Бих искал Ани да е тук.
Чудна работа: изписах десет страници, но не разкрих истината — или поне не цялата истина. Когато под датата написах „Нищо ново“, не бях чистосърдечен: всъщност една дребна случка, нито срамна, нито обикновена, се противеше да излезе наяве. „Нищо ново.“ Възхитително е как човек лъже с убеждението, че е прав. Естествено, може да се твърди, че нищо ново не е настъпило сутринта, в осем и четвърт. Тръгнах за библиотеката и на излизане от хотел „Прентания“ ми се прииска да вдигна една хартийка, която се валяше на земята, по нещо ме възпря. Това е всичко, няма никакво събитие. Така е, но откровено казано, останах дълбоко смутен: хрумна ми, че вече не съм свободен. В библиотеката напразно се опитах да се отърся от тази мисъл. Отидох в кафене „Мабли“ от желание да й се изплъзна. Надявах се, че ще се разсее от светлината. Тя обаче се задържа, заседна в мен, тягостна и мъчителна. От нея са продиктувани предишните страници.
Защо я премълчах? Навярно от горделивост, а донякъде и от неумение. Нямам навика да разказвам преживелиците си, затова не мога ясно да възстановя последователността на случките, да разгранича по- важните сред тях. Но сега е вече свършено: препрочетох написаното в кафене „Мабли“ и ме досрамя; не ми трябват нито съкровени тайни, нито душевни състояния, нито неизразими представи; не съм девица или свещеник, та да се ровя из вътрешния мир.
Няма какво да се обяснява: просто ми беше непосилно да вдигна хартийката, и толкоз.
Много обичам да събирам кестени, вехтории, особено книжки. Приятно ми е да ги поема, да ги стисна в пестник; само дето не ги лапам, както правят дечицата. Ани изпадаше в дива ярост, когато хващах за крайчеца плътни и лъскави, но и вероятно омазани с изпражнения хартии. Лете и в ранна есен из градинките се въргалят опърлени от слънцето късове вестник, трошливи и хрущящи като сухи вейки и тъй жълти, сякаш са били обливани с пикринова киселина. Зиме някои хартии биват тъпкани, разкашкват се, мърлят се и почвата ги поглъща. Други са нови-новенички, понякога дори гланцирани и снежнобели, пърхат и се реят като лебеди, но накрая земята все пак ги всмуква изотдолу. Те се гърчат, изтръгват се от калта, но само за да се проснат безвъзвратно малко по-надалеч. Всички те са приятни на допир. Понякога само ги опипвам и разглеждам съвсем отблизо, има случаи, в които ги късам, за да чуя как се раздират с продължителен, хрипкав звук, а ако са влажни, ги паля, макар че не е лесно; после изтривам окаляните си длани о някой зид или ствол.
И тъй, днес гледах жълтеникавите ботуши на един офицер от кавалерията, който излизаше от казармата. Проследих ги с очи и видях някаква хартийка, която лежеше край локва. Помислих си, че офицерът ще стъпче с ток хартийката в калта; нищо подобно, той с един разкрач прескочи и локвата, и нея. Приближих се: беше разграфен лист, вероятно откъснат от ученическа тетрадка. От дъжда беше подгизнал и свит на масур, осеян с плюски и набъбнал като обгорена ръка. Червената черта на полето се бе размила в светлорозова мъглявина, на места мастилото се беше разтекло. Долната част се губеше под коричка от кал. Наведох се, предвкусвах насладата от досега с хладката, рохкава пихтия, която щеше да се отрони от пръстите ми във вид на сивкави зрънца… Не можах.
За миг останах приведен, прочетох „Диктовка: Белият бухал“, сетне се изправих с празни ръце. Вече не съм свободен, не е по силите ми да правя каквото искам.
Вещите не би трябвало да
Сега почвам да проглеждам и по-ясно си спомням онзиденшното усещане на морския бряг, докато стисках камъчето. Нещо блудкаво се надигаше в мен и ми се гадеше. Беше тъй противно! И то идеше от камъчето, сигурен съм, че преминаваше от камъчето в ръцете ми. Да, това е то, именно това — някаква погнуса в ръцете.
Четвъртък сутрин в библиотеката
Преди малко слизах по хотелската стълба и за стотен път чух как Люси се жалва на собственичката, докато маже пода с паркетин. Собственичката говореше завалено, с кратки изречения, понеже още не си бе сложила изкуствените челюсти; беше кажи-речи гола, по розов пеньоар и чехли. Както обикновено Люси бе мърлява, от време на време спираше да търка и се привдигаше на колене, за да изгледа господарката си. Приказваше безспир, с благоразумен тон.
— Далеч предпочитам да ми кръшка — твърдеше. — Все ми е едно, само и само да не се трови.
Говореше за своя съпруг: благодарение на спестяванията си тази близо четиридесетгодишна смугла и невзрачна женица си бе намерила млад и красив мъж, монтьор в заводите „Льокоант“. Той не я бие, не й изневерява, но си сръбва: всяка вечер се връща пиян. Вече едва крета; пред очите ми за три месеца се стопи и жлътна. Люси е убедена, че е от пиенето. Според мен е гръдоболен.
— Човек трябва да се пребори — заяви Люси.
Сигурен съм, че нещо я гложди отвътре, само че бавно, полека-лека: тя се преборва, но не е способна нито да преглътне мъката си, нито да й се отдаде. От дъжд на вятър се замисля, за мъничко, съвсем за мъничко, и тогава разнищва въпроса. Особено пред хора, понеже те я утешават, пък и на нея донякъде й олеква, като си изплаче болката на воля и някак трезво, сякаш дава съвети. Когато е сама по стаите, чувам я как си тананика, за да не разсъждава: Иначе по цял ден ходи унила, вечно е отпаднала и се муси.
— Ей тук ми е заседнало като буца — казва тя и докосва шията си.
Страда скъпернически. Навярно скъпи и удоволствията си. Чудя се дали понякога тайничко не пожелава да се отърси от еднообразното си съкровено терзание, от своя ропот, който се възобновява тутакси щом песента й секне, дали не предпочита веднъж завинаги да се настрада, да се отдаде на отчаянието. Но тъй или иначе, това не би било по силите й: стегната й е душицата.
