Погнусата

сянка премина по тавана и като че ли нещо ме тласна напред. Реех се, бях зашеметен от ярката мараня, която проникваше в мен от всички страни наведнъж. Мадлен също се понесе във въздуха, приближи се да поеме пардесюто ми; забелязах, че е прибрала косите си на тила и носи обици; стори ми се неузнаваема. Гледах едрите й бузи, които до безкрай се проточваха към ушите. Под скулите имаше две самотни розови петна, които сякаш скучаеха сред безличната плът. Страните се разтягаха, разтягаха се към ушите и Мадлен се усмихваше:

— Какво ще желаете, господин Антоан?

Тогава Погнусата ме завладя, отпуснах се на канапето, вече дори не знаех къде се намирам; виждах как цветовете бавно кръжат наоколо и ми се гадеше. И ето: от този миг Погнусата не ми дава мира, здраво се е вкопчила в мен.

Платих. Мадлен разтреби масата. Върху мрамора под халбата се разлива жълта локвичка бира, в която трепти мехурче. Канапето е изтърбушено на мястото, където седя, и за да не хлътна, трябва силно да притискам подметките си о пода; студено ми е. Вдясно играят на карти върху зелено сукно. На влизане не ги видях, само почувствах присъствието на някаква размахала ръце възтопла бала, разплута отчасти върху канапето, отчасти върху масата в дъното. После Мадлен донесе карти, сукно и съдинка с чипове. Те са трима или петима, не зная точно, нямам смелост да ги погледна. Някаква пружинка в мен се е скъсала — мога да движа очите си, но не и главата. Главата ми е размекната, разтеглива като гума и сякаш току-що е положена на шията ми; ако я извърна, ще падне. Все пак дочувам пресекливо дишане и от време на време с крайчеца на окото съзирам червеникава мълния, осеяна с бели косъмчета. Ръка.

Когато съдържателката пазарува, на бара я замества нейният братовчед. Нарича се Адолф. Загледах го, докато сядах, а сетне не отместих очи, защото ми бе непосилно да извия глава встрани. Той е по риза, с лилави тиранти; запретнал е ръкавите си над лактите. Тирантите едва се различават върху синята риза, бледнеят, губят се в синевата, но тяхната скромност е привидна. Всъщност няма как да ги подминеш. Дразнят ме понеже са нахални като конски мухи — на тях сякаш им е било писано да бъдат тъмновиолетови, но по някое време са се отказали, без обаче да смекчат самомнителността си. На човек му се ще да им рече: „Хайде де, станете виолетови и точка по въпроса.“ Ала не, те тъпчат на място, упорстват в неосъществения си стремеж. Понякога синьото около тях ги залива и изцяло ги затулва: за миг ми се губят от поглед. Но това е само талаз, скоро синьото на места сякаш излинява и пак съзирам как изникват плахи лилави островчета, които се проточват, съединяват се и отново образуват тиранти. Братовчедът Адолф няма гледци: подпухналите му, подпретнати нагоре клепачи откриват единствено мъничко от бялото на очите. Той се усмихва унесено, от време на време се разкършва, изджавква и леко приритва, подобно на куче, което сънува.

Синята му памучна риза ведро се откроява върху кафявата стена. От това също лъха Погнуса. Или по- скоро то е Погнусата. Погнусата не е в мен — чувствам я там, на стената, по тирантите, навред наоколо. Тя образува едно цяло с кафенето и аз съм вътре в нея.

Вдясно възтоплата бала зашумява, размахва ръце.

„На ти коз.“ — „Какъв е козът?“ Дълъг черен гръбнак, сведен над картите: „Ха-ха-ха!“ — „Какво? Ето го коза, току-що го хвърли.“ — „Де да знам, не видях…“ — „Ами да, играх коз.“ — „Добре тогава, купа.“ Тананика: „Коз купа, коза купа, коза купа.“ Реч: „Моля, господине! Моля, господине! Взятката е моя!“

Отново мълчание. Сладникавият вкус на въздуха в гърлото ми. Миризмите. Тирантите.

Братовчедът става, прави няколко крачки, сключил ръце зад гърба си, усмихва се, вирва глава и се пъчи, крепи се на ръба на токовете си. В тази стойка задрямва. Стои, полюлява се, все тъй усмихнат, а бузите му се тресат. Ще падне. Накланя се, лицето му е извърнато към тавана, на косъм от падането обаче ловко се хваща за края на тезгяха и възстановява равновесието си. След което отново започва. Идва ми до гуша и викам сервитьорката:

— Мадлен, пуснете нещо на грамофона, ако обичате. Онази, любимата ми песен, нали я знаете — „Some of these days“ — „Някой ден“.

— Ама на господата може да им стане неприятно, дразнят се от музиката, като играят карти. Нищо, ще ги питам.

Правя голямо усилие и извивам глава. Четирима са. Тя се надвесва към морав старец, който носи пенсне с черни рамки, защипани на върха на носа му. Той закрива своите карти, като ги притиска към гърдите си, и ме поглежда изпод вежди.

— Не се притеснявайте, господине.

Усмивки. Зъбите му са прогнили. Червената ръка не е негова, а на съседа му, който има черни мустаци. Ноздрите на мустакатия са огромни, биха могли да всмукват въздух за цяло семейство и заемат половината му лице, но той въпреки това диша през устата и тихо пухти. С тях е и някакъв младеж с кучешка физиономия. Не различавам последния играч.

Картите се вият във въздуха и кацат върху сукното. Сетне окичени с пръстени ръце ги прибират, като дращят с нокти плата. Върху сукното ръцете образуват бели петна и наглед са изпръхнали и прашни. Все нови и нови карти се отронват, ръцете сноват. Що за странно занимание — не прилича нито на игра, нито на забавление, нито на навик. Мисля, че му се отдават колкото да си запълнят времето. Но времето е твърде обхватно и не се поддава на запълване. Всичко, което вместиш в него, се размеква и проточва. Например движението на червената ръка, която се тътрузи и събира картите — то е някак лигаво. Би трябвало да се разчлени и постегне.

Мадлен върти дръжката на грамофона. Дано не е сбъркала да пусне като онзи ден ария от „Селска чест“. Не, улучила е, разпознавам мелодията още от първите тактове — стар рагтайм с вокален припев. През 1917-а чух как си го подсвиркват американските бойци из улиците на Ла Рошел. Навярно е отпреди войната. Записът обаче е много по-скорошен. Все пак е най-старата плоча от наличните тук, марка „Пате- Маркони“, за сапфирена игла.

След малко ще започне припевът: той най-много ми харесва заради стремителния си порив напред, като на канара, издадена над море. Засега се чува единствено джазовият оркестър; няма мелодия, само ноти, рой леки трептения. На тях не се полага отдих, в непоклатим ред те се пораждат и замират, без никога да им се даде воля да се разраснат и обособят. Припкат, напират, пътьом ме поразяват с рязък замах и изчезват. Ще ми се да ги спра, но ми е известно, че успея ли да задържа някоя от тях, между пръстите ми ще остане само дрезгав, протяжен звук. Трябва да приема тяхната смърт; трябва даже да я желая — малко усещания ми действат по-остро и по-силно.

Започвам да се сгрявам, да се чувствам щастлив. Още няма нищо особено, просто дребно щастийце сред Погнусата — то набъбва в дъното на слузеста тиня, в дъното на нашето време, време на лилави тиранти и изтърбушени канапета, щастийце, съставено от дълги вяли мигове, които се разливат по ръбовете си като мазни петна. Едва-що родено, то е вече старо, струва ми се познато от двадесет години.

Има и друго щастие: извън мен съществува стоманеният отрязък на краткотрайната музика, която прекосява нашето време от край до край, отрича го и го раздира с дребните си, остри шипове; има друго време.

— Господин Рандю играе купа, хвърляй асото.

Гласът се носи и заглъхва. Нищо не накърнява стоманения отрязък, нито вратата, която се открехва, нито студеният полъх, който обгръща коленете ми, нито новодошлият ветеринарен лекар с дъщеричката си: музиката пронизва смътните очертания, преодолява ги. Щом сяда, момиченцето се захласва — вцепенено, с ококорени очи, то слуша и търка юмруче о масата.

Още няколко минути и негърката ще запее. Изглежда неминуемо, тъй силна е необходимостта в тази музика — нищо не може да я прекъсне, нищо, дошло от тукашното време, в което светът се разплува; тя ще секне от само себе си, по собствена повеля. Ако харесвам прекрасния глас, то е главно затова — не заради неговата мощ или печал, а защото представлява събитието, подготвяно тъй отдалеко чрез безчет ноти, които замират, за да се роди то. И все пак съм напрегнат: колко малко е нужно, за да спре плочата — една скъсана пружина, една приумица на братовчеда Адолф. Странно и затрогващо е, че тази твърдост е тъй крехка. Нищо не може да я накърни и всичко може да я прекърши.

Последният акорд заглъхва. Сред последвалата кратка тишина ясно чувствам, че нещо назрява, че нещо се е случило.