Погнусата

Тишина.

Some of these days
You’ll miss me, honey!21

Ето какво се е случило: Погнусата е изчезнала. Когато гласът се извиси сред мълчанието, усетих как тялото ми укрепва и как Погнусата се разсейва. Почти мъчително ми бе да стана изведнъж тъй твърд, налят с кръв. А протяжността на музиката набъбваше, виеше се като фъртуна. Тя изпълваше залата с металната си прозирност и разбиваше о стените жалкото ни време. Аз съм вътре в музиката. В огледалата се вихрят огнени кълба; димни обръчи ги опасват и кръжат, като забулват и разбулват жестоката усмивка на светлината. Халбата бира се е смалила, снишила се е върху масата — изглежда плътна, неотменима. Искам да я поема, да усетя тежестта й, протягам пръсти… Боже Господи! Променени са най- вече движенията ми. Поривът на ръката ми се разгръща като величава музикална тема, преплита се с песента на негърката; струва ми се, че танцувам.

Лицето на Адолф е тук, пред шоколадено кафявата стена; изглежда съвсем близко. В мига, когато ръката ми обгръща халбата, виждам главата му — тя е осезаема и неизбежна като заключение. Притискам пръсти към стъклото, наблюдавам Адолф — щастлив съм.

— Ето!

Един глас се възнася на фона на глъчката. Проговорил е съседът ми, старецът със спечена плът. Бузите му се открояват като виолетово петно върху кафявата кожа на канапето. Шляпва една карта пред себе си. Асо каро.

Младежът с кучешката физиономия обаче се усмихва. Надвесен над масата, червендалестият го гледа изпод вежди, готов да скокне:

— Ей на!

Ръката на младежа излиза от сянката, за миг се рее, бяла, отпусната, после внезапно връхлита като ястреб и плясва картата върху сукното. Червендалестият здравеняк рипва:

— По дяволите, цака!

Силует на поп купа се очертава между сгърчените пръсти, които го обръщат възнак, и играта продължава. Поп за чудо и приказ, плод на толкова кроежи, на толкова отмрели движения. Ето че и той на свой ред отмира, за да се родят нови кроежи и нови движения, атаки, отговори, превратности, безброй дребни приключения.

Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.

And when you leave me22

Да, аз, който толкова обичах да присядам край брега на Тибър, в Рим, а вечер в Барселона по сто пъти да обхождам напред-назад Рамблас, аз, който близо до Ангкор, на островчето Барай Пракхан, съм виждал баниан, увил корени около храма на змиите, аз съм тук и живея в същия миг, както играчите на карти, слушам как пее чернокожа певица, докато вън броди безсилната нощ.

Плочата спря.

Мракът полека нахлу, блудкав, колеблив. Не се вижда, но е тук, прибулва лампите, във въздуха се усеща нещо плътно — той. Студено е. Някакъв играч побутва разпилените карти към друг, който ги събира. Една е изпаднала. Не я ли виждат? Деветка купа. Най-сетне някой я взима и я подава на песоглавеца.

— А, деветката купа!

Е, ще си тръгвам. Възморавият старец се навежда над лист хартия и наплюнчва връхчето на молива си. Мадлен го гледа с ясни и пусти очи. Младежът върти ли, върти деветката купа между пръстите си. Божичко!…

Ставам с мъка; съзирам как в огледалото над главата на ветеринаря пробягва нечовешки образ.

След малко ще отида на кино.

Чистият въздух ми се отразява добре: той няма вкус на захар, нито спиртна миризма на вермут. Но колко студено е, по дяволите.

Часът е седем и половина, не съм гладен, а прожекцията започва едва в девет, какво да правя? Трябва да крача бързо, за да се сгрея. Колебая се — булевардът зад мен води към сърцето на града, към огромните светлинни нанизи по централните улици, към кино „Парамаунт“, към ресторант „Империал“, към магазин „Жаан“. Нищо не ме блазни. Сега е време за аперитив, но не ми се вижда жива душа, до гуша ми е дошло от кучета, хора, от разните самоходни разплути телеса.

Свивам вляво, ще се шмугна в онази дупка там, накрай редицата от газени фенери; ще извървя булевард „Ноар“ до авеню „Галвани“. От дупката навява мразовит вятър, там има само камънак и пръст. Камъните поне са корави и не мърдат.

Част от пътя е скучна — откъм десния тротоар се извисява пореста маса, сива с алени прорези, кънтяща като раковина: старата гара. Присъствието й е оплодило началните сто метра от булевард „Ноар“ — от булевард „Рьодут“ до улица „Паради“, — дало е живот на десетина лампи и на четири строени едно до друго кафенета. „Железничарска среща“ и още три, които дремят по цял ден, но вечер се озаряват и очертават ярки правоъгълници върху уличното платно. Трикратно ме облива жълта светлина, виждам как от магазинчето за бакалски и галантерийни стоки „Рабаш“ излиза някаква старица, която пристяга забрадката около главата си и се затичва; нататък е пустош. Намирам се на ръба на тротоара, при улица Паради, до последния газен фенер. Асфалтовата лента рязко свършва. Отсрещната страна тъне в кал. Пресичам улица „Паради“. Десният ми крак попада в локва, чорапът подгизва; разходката започва.

Тази част от булевард „Ноар“ не е обитаема. Условията са твърде сурови, почвата твърде неблагодатна, за да покълне и вирее живот. Трите дъскорезници на братя Солей (братята Солей са набавили дървената обшивка за свода на черквата „Света Сесил“, чиято стойност възлиза на сто хиляди франка) имат множество врати и прозорци, които гледат на запад, към тихата улица „Жана-Берт Кьороа“, и я изпълват с тихо жужене. Трите им калкана загърбват булевард „Виктор Ноар“ и съседстват с други стени. Те се проточват край левия тротоар по протежение на четиристотин метра без ни един прозорец, без отдушник дори.

Този път нагазвам в канавката с двата крака. Пресичам платното — на срещуположния тротоар самотен газен фенер, подобен на фар в края на нос, осветява изтърбушена и разнебитена на места ограда.

Парчетии от афиши се ветреят по дъските. Красиво, изпълнено е ненавист лице се криви на звездообразно раздран зелен фон; под носа някой е надраскал с молив засукани мустачки. Върху друг къс още може да се разчете думата „дева“, изписана с бели букви, от които се стичат червени капки — навярно кръв. Възможно е лицето и думата да са били части от един и същ афиш. Сега той се развява парцалив, простите и нарочни връзки са се разкъсали, но друго единство се е установило от само себе си между сгърчената уста, кървавите капки, белите букви и окончанието „ева“; сякаш греховна и неусмирима страст търси начин да се изрази чрез тези загадъчни знаци. Между дъските се съзира сиянието на Млечния път. Дълъг зид се издига като продължение на оградата. Зид без процепи, без врати, без прозорци, който свършва двеста метра по-нататък, край някаква къща. Излизам от осветеното пространство около фенера и потъвам в нощта. Виждам как сянката в нозете ми се слива с мрака и изпитвам чувството, че се гмуркам в ледена вода. Пред себе си, в далечината, различавам през пластовете тъма розовеникаво сияние — авеню