„Галвани“. Обръщам се; отвъд фенера, много назад, нещичко от мен е останало сред блясъка, край гарата с четирите кафенета. Отпред, отзад има хора, които пият и играят на карти в бирариите. Тук няма друго освен мрак. Вятърът на пресекулки довява откъслечен камбанен звън, който долита от разстояние. Делничните шумове — пърпорене на автомобили, възгласи, лай — не се отклоняват много-много от грейналите улици, стоят си на топло. Този звън обаче пронизва мрака и стига дотук — той е по-суров, по-нечовешки от останалите звуци.
Спирам, за да го послушам. Мръзна, ушите ме смъдят — навярно са аленочервени. Ала някак губя усещане за себе си, в мен нахлува чистотата на всичко, което ме заобикаля. Мъртвило; вятърът свисти, правите черти са устремени в мрака. Булевард „Ноар“ е лишен от непристойния вид на еснафските улици, които се кипрят пред минувачите. Никой не си е дал труда да го украси — той не е нищо друго освен опака страна. Опакото на улица „Жана-Берт Кьороа“, на авеню „Галвани“. За него бувилското гражданство все пак полага известни грижи в квартала около гарата и от дъжд на вятър го почиства заради пътниците. Но малко по-нататък го зарязва и той се проточва напред слепешката, преди да се натъкне на авеню „Галвани“. Забравен е от града. Понякога голям камион със землист цвят го прекосява с пълна газ и гръмотевичен грохот. Там дори не стават убийства, по липса на убийци и жертви. Булевард „Ноар“ е нечовешки. Като минерал. Като триъгълник. Слава богу, че в Бувил има такъв булевард. Обикновено подобни на него съществуват в столиците, например в Берлин, около Нойкьолн или Фридрихщайн, в Лондон, отвъд Гринич. Прави мръсни коридори, из които хлуят въздушни течения, а от двете им страни се ширят бездървесни тротоари. Те почти всякога се намират извън пределите на същинския град, из странните квартали, в които се създават градовете, край сточни гари, трамвайни депа, кланици, газометри. Два дни след пороен дъжд, когато целият град се суши на припек и излъчва топла влага, от тях все още лъха студ, а калта и локвите им си стоят. Някои от локвите така и не засъхват освен за месец през годината, през август.
Погнусата остана там, в жълтата светлина. Щастлив съм — тъй чист е този мраз, тъй чиста е нощта; нима самият аз не съм мразовит полъх? Да нямаш ни кръв, ни лимфа, ни плът. Да се носиш по този дълъг канал към бледото сияние в далечината. Да бъдеш просто студ.
Задават се хора. Две сенки. Какво ли ги води насам?
Дребна женица тегли за ръкава някакъв мъж. Говори с тъничък и припрян глас. Не разбирам какво казва, вятърът я заглушава.
— Ще си затвориш ли човката? — изрича мъжът.
Тя продължава да обяснява. Той грубо я отблъсква. Гледат се с двоумение, после човекът мушва ръце в джобовете си и се отдалечава, без да се обръща.
Мъжа вече го няма. Сега само три метра ме делят от жената. Изведнъж от нея с неимоверна мощ се изтръгват синкави, плътни звуци, които раздират нощта и изпълват улицата.
— Моля ти се, Шарл, нали знаеш какво съм ти казвала! Шарл, не мога повече, толкова съм нещастна!
Намирам се тъй близо до нея, че почти я докосвам. Та това е… Но как да повярвам, че пламенната плът, пропитото от болка лице?… И все пак разпознавам шалчето, палтото и голямата морава брадавица на дясната ръка — чистачката Люси. Не смея да й предложа подкрепата си, но трябва да й покажа, че при нужда може да разчита на мен: минавам бавно пред нея и я гледам. Очите й се втренчват в мен, но тя явно не ме вижда, сякаш от мъка е изпаднала в умопомрачение. Правя няколко крачки. Обръщам се…
Да, тя е — Люси. Само че преобразена, не на себе си, страдаща с безумно разточителство. Завиждам й. Стои, побита като кол, разперила ръце като разпната; зинала е, дъх не й достига. Имам чувството, че от двете страни на улицата зидовете са се извисили, приближили са се един към друг, че жената е в дъното на кладенец. Поизчаквам, понеже се боя да не падне като покосена: твърде хилава е, за да понесе такава внезапна болка. Тя обаче не помръдва, изглежда окаменяла като всичко наоколо. За миг се питам дали не съм се лъгал по отношение на нея, дали ненадейно не ми се открива истинската й същност…
Люси тихичко простенва. Хваща се за сърцето и изумено кокори очи. Не, не от себе си черпи сила за подобно страдание. Тя й идва отвън… от булеварда. Би трябвало някой да обгърне раменете й, да я отведе при светлинките, сред хората, из уютните розови улици — там не може да се страда тъй остро и тя ще се размекне, ще си възвърне благоразумния израз и обичайната степен на страдание.
Загърбвам я. В края на краищата тя е късметлийка. Докато аз съм прекалено спокоен от три години насам. Трагичната самотност нищо не може да ми даде освен мъничко ненужна пречистеност. Отдалечавам се.
Четвъртък, 11 часът и тридесет минути
Два часа работих в читалнята. Слязох на площада пред Ипотекарната банка да изпуша една лула. Розов плочник. Бувилското гражданство се гордее с него, понеже е от XVIII век. Там, където започват улиците „Шамад“ и „Сюспедар“, старинни вериги препречват достъпа за автомобили. Облечени в черно госпожи, повели кученцата си на разходка, пристъпват под сводовете, покрай стените. Рядко отиват на светло, но хвърлят към статуята на Гюстав Емпетраз коси девически погледи, крадливи и доволни. Надали знаят името на бронзовия гигант, но по редингота и цилиндъра отгатват, че е принадлежал към висшето общество. Той държи шапката си в лявата ръка, а дясната е положена върху купчина брошури; госпожите сякаш виждат излят от бронз собствения си дядо, възкачен на пиедестал. Нямат нужда от много гледане, за да са сигурни, че по всички въпроси е мислил като тях, досущ като тях. Че в служба на тесногръдите им, непоклатими схващания е приложил своята влиятелност и огромната ерудиция, почерпена от брошурките, които притиска с тежката длан. На госпожите в черно им олеква, те могат спокойно да шетат из домовете си, да разхождат кученцата си — не върху тях тегне отговорността да бранят свещените възгледи, благопристойните възгледи, завет от бащите им: като техен пазител се възправя човекът от бронз.
На тази особа енциклопедията посвещава няколко реда, които прочетох миналата година. Бях положил тома върху перваза на един прозорец; през стъклото съзирах зеленясалия череп на Емпетраз. Узнах, че бил особено тачен и достигнал върха на почестите към 1890 година. Бил завеждащ учебната част в университета. Оставил прелестни рисунчици и три книги: „За славата у древните гърци“ (1887), „Педагогиката на Ролен“ (1891) и „Поетическо завещание“ (1899). Починал през 1902-а и бил изпратен с дълбоко прискърбие от своите съграждани и от всички изтънчени люде.
Облягам се на фасадата на библиотеката. Всмуквам от лулата си, която почти е угаснала. Виждам някаква старица, която плахо излиза от сводестата колонада и гледа Емпетраз дълбокомислено и настойчиво. Внезапно събира смелост, прекосява разстоянието толкова бързо, колкото й позволяват хилавите крачка, и застава пред статуята, като мърда ченето си. После отминава, чернее се върху розовата настилка и се шмугва в един процеп на зида.
Към 1800 година площадът навярно е бил приветлив с розовия си плочник и къщите околовръст. Сега от него се излъчва нещо суховато, пагубно, дори леко зловещо. То иде от човека, извисен на своя пиедестал. Излят от бронз, университетският деятел се е превърнал в магьосник.
Гледам Емпетраз в лицето. Очи няма, носът едва личи, брадата му е разядена от странната проказа, която понякога плъзва като епидемия и засяга всички статуи в даден квартал. Той сякаш отравя поздрав, а върху жилетката, на мястото на сърцето, се откроява голямо светлозелено петно. Видът му е болнав и зъл. Не е жив, ала и неодушевен не е. От него лъха смътна мощ, подобна на насрещен вятър: Емпетраз се стреми да ме прогони от площада. Няма да си тръгна, преди да допуша лулата.
Длъгнеста жилава сянка изниква изневиделица иззад мен. Стряскам се.
— Извинете за безпокойството, господине. Видях, че устните ви трепкат, сигурно си повтаряте откъси от вашата книга. — Смее се. — Пропъждате стиховете?
С почуда се взирам в Самоукия. Той обаче явно недоумява пред моето недоумение:
— Ами да, господине, та нали при прозата трябва грижливо да се избягват всякакви рими?
Май малко съм му паднал в очите. Питам го какво прави тук по това време. Обяснява, че началникът му го освободил и той дошъл право в библиотеката; нямало да обядва, щял да чете, докато затворят. Вече не го слушам, но той явно се е отклонил от първоначалната тема, понеже изведнъж чувам:
— … да имам като вас късмета да напиша книга.
Трябва да кажа нещо.
— Късмет… — изричам с нотка на съмнение. Той криво разбира значението на отговора и бързо се
