— Добре! Тъй да бъде. Но не мислете, че съм от онези, които ще допуснат да ги изпратят на бесилката само с тия жалки доказателства, с които се задоволява тази дама. Ако някой обвинител дойде да блее за кървавата следа към моята врата и за известни думи, които вчера съм изрекъл в гнева си, ще приема да бъда съден… но то ще бъде съд чрез двубой над трупа на моя обвинител. Това е мое право и аз ще го използувам докрай. Съмнявате ли се в божието правосъдие? Аз го призовавам тържествено да отсъди между мене и този човек. Ако съм виновен в това престъпление, нека господ изсуши ръката ми, когато вляза в двубоя.
— Самата аз ще ви обвиня — глухо рече Розамунд. — И ако искате, можете да предявите правата си и да ме заколите, както сте заклали него.
— Бог да ти прости, Розамунд! — рече сър Оливър и излезе. Той се завърна в къщи с буря в сърцето. Не знаеше какво може да му донесе бъдещето, но изпитваше такова отвращение от Розамунд, че в гърдите му не оставаше място за отчаяние. Не бива да го обесят. Ще се отбранява с нокти и зъби и пак няма да допусне да пострада Лайонел. Ще се погрижи за това. И тогава мисълта за Лайонел малко промени настроението му. Колко лесно би могъл да опровергае обвинението им, колко лесно би могъл да я накара да падне на гордите си колене и да го моли за прошка! Би могъл да го направи с една дума, ала се боеше с тази дума да не изложи на опасност брат си.
В спокойните, тихи часове на тази нощ, когато лежеше буден в леглото си и разглеждаше всичко, без да се горещи, в схващанията му се появи промяна. Той си преповтори всички доказателства, довели Розамунд до заключенията й, и се видя принуден да признае, че трябва до известна степен да я оправдае. Ако тя му беше сторила зло, той беше й сторил по-голямо. Години наред девойката беше слушала всички отровни неща, разказвани за него от враговете му, а неговата дързост му беше спечелила доста врагове. Розамунд бе отхвърляла всичко, понеже го любеше. Това доведе до влошаване на отношенията й с нейния брат, а ето че сега цялата тежест падаше върху й; разкаянието имаше своя дял в жестокото й убеждение, че Питър Годолфин е паднал от неговата ръка. Сигурно й се струваше, че донякъде е била съучастничка в убийството му поради непреклонността, с която бе продължавала да люби мъжа, мразен от брат й.
Сега сър Оливър я разбра и стана по-милостив в преценката си спрямо нея. Би била свръхчовек, ако не изпитваше онова, което, както го виждаше сега, трябваше да изпитва. А тъй като противодействията се измерват с духовните увлечения, които ги предизвикват, напълно естествено бе сега страстно да мрази онзи, когото бе любила също така страстно.
Това бе тежък кръст. И въпреки всичко заради Лайонел трябваше да го носи, доколкото му позволяваха силите. Лайонел не биваше да бъде принесен в жертва на неговото себелюбие заради постъпка, която бе напълно оправдателна за самия Лайонел. Би било действително подло дори да помисли за подобен изход.
Обаче ако сър Оливър не помисляше за това, Лайонел мислеше и тръпнеше през тези дни от ужас — ужас, който прогонваше съня и подхранваше треската, тъй че на втория ден след печалното произшествие той заприлича на привидение, с хлътнали очи, изнемощял. Сър Оливър му се поскара, и то в такъв дух, че да му върне самообладанието. Толкова повече, че в този ден имаше и друга новина, която трябваше да го успокои: на съдиите в Труроу било донесено за случката и за отправеното обвинение, но те решително отказали да се занимават с този въпрос. Причината бе, че един от тях бил същият мастър Антони Бейн, който бе присъствувал на оскърблението, нанесено на сър Оливър. Той заявил, че каквото и да се е случило на мастър Годолфин като последица от постъпката му, то не било нищо друго освен заслуженото, нищо повече от онова, което сам си е навлякъл, и съдията оповестил решението си, че съвестта му на почтен човек не му позволява да издаде заповед за задържане.
Сър Оливър се научи за новината от другия свидетел, свещеника, който сам беше пострадал от грубостта на Годолфин и който, макар и да бе човек на божието слово и на мира, напълно поддържаше решението на съдията — или поне тъй твърдеше.
Сър Оливьр му благодари, като подчерта, че било много любезно от негова страна и от страна на мастър Бейн да вземат такова становище, но не пропусна да го увери, че няма пръст в това престъпление, колкото и обстоятелствата да говорят против него.
Обаче когато подир два дни дочу, че цялата околност кипяла срещу мастър Бейн поради взетото от него становище, сър Оливър извика свещеника и отиде с него в дома на съдията в Труроу, за да представи известни доказателства, които беше премълчал пред Розамунд и сър Джон Килигрю.
— Мастьр Бейн — започна той, когато тримата се затвориха в библиотеката на този господин, — аз чух за справедливото и благородно решение, взето от вас, и дойдох да ви поблагодаря и да изкажа моите почитания за вашата смелост.
Мастър Бейн тежко се поклони. Той бе човек, надарен от природата с тежест.
Но понеже не желая вашата постъпка да повлече лоши последици, дойдох да ви представя доказателства, че сте действували по-справедливо, отколкото допускате, и че аз не съм убиецът. — Не сте ли? — е изумление се провикна мастър Бейн.
— О, уверявам ви, ще видите, че не се опитвам да ви заблудя. Както ви казах, аз мога да ви представя доказателство и дойдох да то сторя, преди времето да го направи невъзможно. Не желая да го разгласявам, мастър Бейн, но ще ви моля да издадете някакво удостоверение, което би задоволило съдилищата, ако в бъдеще вьпросът бъде отнесен по-горе, както по всяка вероятност ще стане. Това бе ловка защита. Доказателството не се носеше от него, а от Лайонел, но времето щеше да го заличи. А ако в бъдеще се оповестеше онова, което се канеше да покаже сега той, щеше да е твърде късно да го търсят другаде.
— Уверявам ви, сър Оливър, дори и да бяхте го убили след всичко, което стана, не бих могъл да ви сметна виновен в нещо повече, освен в наказанието на един груб и дързък оскърбител.
— Зная, сър. Но не беше тъй. Една от уликите против мене — всьщност главната — е тази, че от трупа на Годолфин до моята врата водела кървава следа.
Двамата господа наостриха слух. Свещеникът го наблюдаваше, без да мигне.
— Логичното, струва ми се, неоспоримото заключение е, че убиецът трябва да е бил ранен в сбиването. Кръвта надали е могла да бъде на жертвата, следователно е била на убиеца. Че убиецът е бил действително ранен, е установено, понеже по сабята на Годолфин е имало кръв. Сега, мастър Бейн, и вие, сър Андрю, ще бъдете свидетели, че по тялото ми няма дори и драскотина от последно време. Ще се съблека пред вас гол, както когато за първи път съм имал нещастието да се явя на този свят, и вие ще го установите. След това ще ви помоля, мастър Бейн, да съчините споменатото удостоверение. — И при тези думи той свали дрехата си.
— Но тъй като не желая да дам на тези тъпаци, които ме обвиняват, такова удовлетворение, за да не си помислят, че ме е страх от тях, трябва да ви помоля, господа, да запазите всичко в пълна тайна, докато оповестяването му се наложи от обстоятелствата.
Те разбраха основателността на предложението му и се съгласиха, все още изпълнени с недоверие. Но когато направиха проверката, и двамата останаха съвършено поразени, защото всичките им предположения бяха опровергани. Мастър Бейн естествено издаде необходимото удостоверение, подписа го и го скрепи с печата си, а сър Андрю добави своя подпис и печат като свидетел.
С този пергамент, който трябваше да му послужи за защита в случай на бъдеща нужда, сър Оливър се завърна у дома с повдигнат дух. Защото, щом това станеше безопасно, този пергамент можеше да се представи пред очите на сър Джон Килигрю и Розамунд и може би всичко щеше да се уреди.
ГЛАВА ШЕСТА
ДЖАСПЪР ЛИ
Ако тази Коледа бе скръбна в Годолфин Корт, тя не бе по-весела и в Пенароу.
През тези дни сър Оливър бе мрачен и мълчалив, по цели часове седеше, вгледан в сърцето на огъня, и неспирно преповтаряше в ума си всяка дума от разговора си с Розамунд ту с горчиво негодувание против нея, загдето толкова лесно бе повярвала в неговата вина, ту с по-мека тъга, като си даваше пълна сметка за силата на уликите против него.
Природеният му брат сега се движеше безшумно из къщата в състояние на някакво самообезличаване и не смееше да прекъсне размишленията на сър Оливър. Тяхната причина му бе добре известна. Той знаеше какво се беше случило в Годолфин Корт, знаеше, че Розамунд бе изпъдила сър Оливър завинаги, и сърцето му се късаше при мисълта, че трябва да остави върху плещите на брат му да тежи онова бреме, което по
