непосредствена причина за своя оптимизъм, освен заобикалящата го обстановка. Сър Оливър имаше няколко причини. Първата от тях, при все че надали дори я подозираше, беше съвкупността от неговата младост, богатство и добро храносмилане; втората бе — че си беше спечелил почит и известност и в испански води, и в неотдавнашното разгромяване на Непобедимата армада3 — или може би по-подходящо би било да се каже: в разгромяването на бившата Непобедима армада — и че с това беше заслужил в двадесет и петата година на живота си честта на рицарското звание от Девствената кралица4; третият и последен извор на приятното му настроение — а аз го запазих за края, понеже смятам, че това място е най- подходящо за най-важната първопричина — бе господин Купидон5, който този път сякаш бе целият изтъкан от човеколюбие и беше успял да нагласи всичко така, че ухажването на госпожица Розамунд Годолфин от сър Оливър да върви съвсем гладко и безупречно.
И тъй, сър Оливър се беше разположил във високия си, украсен с резба стол, с разкопчана дреха, с протегнати напред дълги крака, със замислена усмивка на решителните устни, заградени засега само с тънката черна черта на мустачките (описанието, което намираме у лорд Хенри, е било направено много по- късно). Бе пладне и въпросният господин се беше току-що нахранил, за което свидетелствуваха чиниите, нарязаното печено и полупразната бутилка на масата до него. Той задълбочено смучеше дълга лула, понеже беше усвоил това нововъведение — да пуши тютюн, — мечтаеше за своята любима и изпитваше сърдечна благодарност към съдбата, че е била тъй благосклонна към него и му беше дала възможността да сложи в скута на Розамунд благородническо звание и известен дял слава.
По природа сър Оливър бе хитър човек („коварен като двадесет дявола“ — казва лорд Хенри), а притежаваше и значително образование. Но изглежда, нито природният му ум, нито придобитите познания го бяха научили, че сред всички богове, които управляват съдбините на човечеството, няма по-насмешлив и по-злорад от същия този господин Купидон, в чиято чест кадеше сега тамян със своята лула. Древните са знаели, че това момче с невинен вид е жесток и пакостен измамник, и му нямали вяра. Сър Оливър или не знаеше, или не желаеше да знае тази основателна древна мъдрост. Било му писано да я узнае чрез тежки изпитания и още докато светлите му замислени очи се усмихваха на слънчевите лъчи, залели терасата отвъд високия многокрил прозорец, върху нея падна някаква сянка, за която сър Оливър не можеше дори да подозре, че е предзнаменование на сянката, която се спускаше и върху слънчевата светлина на неговия живот.
Подир сянката се появи и причинителят й — висок и нагизден, с широка черна испанска шапка, украсена с кървавочервени пера. Размахала дълго бастунче с вързана на него панделка, фигурата мина край прозорците с отмерените стъпки на съдбата.
Усмивката изчезна от устните на сър Оливър. Мургавото му лице стана замислено, черните вежди се сключиха така, че между тях остана една-единствена дълбока бръчка. После усмивката бавно се появи наново, ала не предишната нежна и тъжна усмивка. Тя се преобрази в усмивка на решителност, и твърда воля — усмивка, която сгърчи устните, въпреки че веждите се бяха отпуснали, а в загрижените му очи заискри присмех, лукавство и дори озлобление.
Влезе слугата му Никълъс и съобщи за идването на мастър Питър Годолфин, а непосредствено по стъпките на лакея влезе и самият мастър Годолфин, като се подпираше на своето украсено с панделки бастунче и с широкополата си испанска шапка в ръка. Беше висок, слаб господин с бръснато хубаво лице с високомерно изражение; подобно на сър Оливър той имаше извит, дързък нос, а на възраст бе по-млад с две-три години. Червеникавата му коса бе доста по-дълга от установената по онова време мода, обаче дрехите не бяха по-контешки, отколкото бе търпимо за един благородник на неговите години.
Сър Оливър се изправи и го посрещна с поклон от височината на огромния си ръст. Ала вълна от тютюнев дим задави изящния му посетител и го накара да се закашля и да изкриви лице.
— Виждам, че и вие сте придобили тоя мръсен навик — задавено продума той.
— Известни ми са и още по-мръсни — сдържано отвърна сър Оливър.
— Не се и съмнявам — продължи мастър Годолфин, като не закъсня да подчертае своето настроение и целта на посещението си.
Сър Оливър се въздържа от отговора, който щеше да улесни неговия гост да постигне целта си, понеже това не влизаше в сметките на нашия благородник.
— Поради това — насмешливо рече той — надявам се, че ще проявите търпение към недостатъците ми. Ник, дай стол за мастър Годолфин и още една чаша. Бъдете добре дошли в Пенароу.
По бялото лице на младия мъж премина присмех.
— Вие ми оказвате любезност, сър, с каквато май не бих искал да ви отговоря.
— За това ще имате достатъчно време, когато дойда да го потърся — каза сър Оливър с непринудено, макар и престорено благоразположение.
— Когато дойдете да го потърсите ли?
— Гостоприемството на вашия дом — обясни сър Оливър.
— Дошъл съм да поприказвам с вас именно по този въпрос.
— Заповядайте, седнете — покани го сър Оливър и протегна ръка към стола, сложен от Никълъс. Със същото движение даде знак на слугата да се оттегли.
Мастър Годолфин не обърна внимание на поканата.
— Както разбрах, били сте в Годолфин Корт едва вчера — рече той и замълча. Тъй като сър Оливър не се опита да го отрече, гостенинът сухо добави: — Аз дойдох, сър, да ви известя, че честта на вашите посещения е нещо, от което ще бъдем щастливи да се лишим.
В усилието да запази самообладанието си пред такова безспорно оскърбление сър Оливър леко побледня под своята мургавина.
— Трябва да разберете, Питър, преди да добавите още нещо — бавно отвърна той, — че вече сте казали твърде много. — Той замълча и за миг се загледа в посетителя си. — Не зная дали Розамунд е споделила с вас, че вчера ми е оказала честта да се съгласи да стане моя съпруга…
— Тя е дете, което не знае какво върши! — прекъсна го мастър Годолфин.
— Нима ви е известна някаква основателна причина, която би я накарала да промени решението си? — запита сър Оливър с лек признак на предизвикателство.
Мастър Годолфин седна, прехвърли крак връз крак и сложи шапката на коляното си.
— Известни ми са десетина — отговори той. — Но няма защо да ви ги изреждам. Достатъчно е да ви припомня, че Розамунд е едва седемнадесетгодишна и се намира под мое настойничество и под настойничеството на сър Джон Килигрю. Нито сър Джон, нито аз можем да одобрим този годеж.
— И таз хубава! — избухна сър Оливър. — Че кой ви моли за одобрение вас или сър Джон? С божията воля сестра ви скоро ще стане пълнолетна и господарка на своята съдба. Не съм чак толкова забързал да се оженя, а по природа, както може би забелязвате, аз съм удивително търпелив човек. Съгласен съм дори да чакам. — И той засмука лулата си.
— В случая чакането не ще ви помогне, сър Оливър. Най-добре е да разберете. Въпросът е решен от сър Джон и мене.
— Тъй ли? Боже господи! Пратете сър Джон при мене да ми каже за своите решения, а аз ще му разправя нещичко за моите. Кажете му от мое име, мастър Годолфин, че ако си направи труда да се разходи до Пенароу, аз ще направя за него това, което отдавна е трябвало да направи палачът. Ще откъсна ушите на този сводник ей с тази ръка!
— А междувременно — предизвикателно подхвърли мастър Годолфин — не ще ли приложите разбойническите си заложби върху мене?
— Върху вас? — повтори сър Оливър и го изгледа с добродушно презрение. — Аз не коля незаякнали петлета, моето момче. Освен това вие сте брат на сестра си и нямам намерение да умножавам съществуващите вече препятствия на моя път. — Изведнъж тонът му се промени. Той се наведе през масата: — Хайде кажете, Питър! Какво се крие зад всичко това? Не можем ли да изгладим разногласията, които според вас съществуват? Изложете ги. Това не засяга сър Джон. Той е негодник, който не значи нищо за мене. Обаче вие, това е нещо друго. Вие сте неин брат. Изложете оплакванията си. Да говорим откровено и приятелски.
— Приятелски? — присмя му се отново Питър. — Нашите бащи са ни дали пример в това отношение.
