мастър Годолфин.
ГЛАВА ВТОРА
РОЗАМУНД
Скоро след излизането на посетителя сър Оливър отново се успокои. Но след като хладнокръвно обсъди положението си, той отново се ядоса при мисълта за гнева, в който беше изпаднал, гнева, който го беше завладял дотолкова, че сам беше струпал нови пречки върху значителните мъчнотии, които вече го деляха от Розамунд. Гневът отново избухна у него с пълна сила и се насочи срещу сър Джон Килигрю. Веднага ще уреди въпроса с него! Ще го направи! Небето да му е свидетел!
Той извика Ник и поиска да се обуе.
— Къде е мастър Лайонел? — запита господарят, когато старецът му донесе ботушите.
— Ей сега си дойде, сър Оливър.
— Повикай го тука.
Веднага в отговор на това нареждане в стаята влезе природеният брат на сър Оливър — висок младеж, който приличаше на майка си, втората съпруга на развратния Ралф Тресилиън. Той се различаваше от сър Оливър толкова телом, колкото и духом. Беше изтънчено, почти женствено хубав: имаше бяла и нежна кожа, косата му беше златиста, а очите — тъмносини. От него лъхаше очарователно юношеско изящество, тъй като беше едва в двадесет и първата си година и се обличаше с грижливостта на млад царедворец.
— При тебе ли беше тоя хлапак Годолфин? — попита той при влизането си.
— Да — изръмжа сър Оливър. — Дойде да ми каже някои неща и да чуе други в замяна.
— Тъй. Точно пред портите минах край него, но той остана глух за поздрава ми. Какво проклето и непоносимо псе!
— Умееш да съдиш за хората, Лал. — Сър Оливър се изправи обут. — Отивам в Аруинак да разменя една-две любезности със сър Джон.
Плътно стиснатите устни и решителният му вид допълниха тези думи толкова красноречиво, че Лайонел го хвана за ръката.
— Да не искаш… да не искаш…
— Точно тъй. — И гальовно, сякаш за да успокои явната тревога на младежа, сър Оливър потупа брат си по рамото. — Сър Джон — обясни той — приказва прекалено много. Това е грешка, която трябва да се поправи. Отивам да го науча на добродетелта мълчание.
— Ще има неприятности, Оливър.
— Положително ще има… за него. Щом някой реши да разправя за мене, че съм бил пират, роботърговец, убиец и бог знае какво още, трябва да е готов да понесе и последиците. Но ти идваш много късно, Лал. Къде си бил?
— Ходих с кон чак до Малпас.
— Чак до Малпас? — Очите на сър Оливър се присвиха по стар негов навик. — Дочух какъв магнит те привлича нататък — добави той. — Внимавай, момче! Прекалено много ходиш в Малпас.
— Какво искаш да кажеш? — хладно запита Лайонел.
— Искам да кажа, че си син на баща си. Помни го и не се опитвай да вървиш по неговия път, защото това ще те докара и до неговия край. Добрият мастър Питър току-що ми напомни тези негови слабости. Казвам ти да не ходиш често в Малпас. Изобщо не ходи повече. — Ръката, с която прегърна рамената на по-малкия си брат, и топлотата на прегръдката изключиха възможността за всякакво негодуване срещу това предупреждение.
Когато сър Оливър излезе. Лайонел седна да обядва, обслужван от Ник. Той яде съвсем малко и нито веднъж не заговори на стария слуга през време на краткия обед. Беше се унесъл. Мислено придружаваше брат си в отмъстителното му посещение в Аруинак. Килигрю не беше дете, а храбър мъж, войник и моряк. Ако някакво зло сполетеше Оливър… Той се разтрепера при тази мисъл, но почти веднага, въпреки волята си, побърза да пресметне на ум последиците за самия себе си. Благосъстоянието му щеше коренно да се промени, помисли си той. Обзет от някакъв ужас, момъкът се помъчи да заглуши тази тъй отвратителна мисъл, обаче тя упорито му се натрапваше. Не можеше да я пропъди. Тя го караше да си даде сметка за материалното си положение.
Всичко, което притежаваше, дължеше на щедростта на брат си. Развратният им баща беше умрял, както обикновено умират такива хора, оставил им бе обременени със задължения имоти и многобройни дългове; дори и къщата в Пенароу бе ипотекирана, а взетите срещу нея пари — изпити, проиграни или похарчени за една или друга от многобройните любовници на Ралф Тресилиън. След това Оливър продаде малкия имот близо до Хелстън, наследен от майка му, а парите вложи в рисковано предприятие в испански води. Обзаведе кораб, подбра моряци и отплава с Хокинз на едно от онези пътувания, които сър Джон Килигрю с пълно право можеше да нарече пиратски набег. Завърна се с достатъчно плячка в пари и скъпоценни камъни, за да освободи наследственото имение на Тресилиъновци. Отплава наново и се върна още по-богат. А в това време Лайонел оставаше у дома и се наслаждаваше на живота. Обичаше да си поживее. Беше мързелив по рождение и имаше разточителния екстравагантен вкус, присъщ обикновено на безделниците. Не беше роден за труд и борба, пък и никой не се беше постарал да поправи недостатъците на нрава му в това отношение. Понякога Лайонел се замисляше какво ли ще му донесе бъдещето, ако Оливър реши да се ожени. Боеше се, че животът му нямаше да е така приятен, както досега. Но не изпитваше сериозен страх. Не му прилягаше — то никога не приляга на такива хора — да се задълбочава в размишления за бъдещето. Когато мислите му се насочваха към този въпрос в миг на мимолетна тревога, той рязко ги пропъждаше със заключението, че в края на краищата Оливър го обича и никога не ще му откаже достатъчно средства за всичките му нужди.
Без съмнение в това той беше напълно прав. Оливър му беше повече баща, отколкото брат. Когато донесоха татко им у дома, за да умре от раната, нанесена от разярен съпруг — а смъртта на този грешник с бързото му и изпълнено с ужас разкаяние бе потресаваща гледка, — той повери Лайонел на грижите на по- стария му брат. По онова време Оливър беше седемнадесет, а Лайонел дванадесетгодишен. Но Оливър изглеждаше толкова по-възрастен, че дваж овдовелият Ралф Тресилиън беше свикнал да се осланя на това твърдо, решително и властно дете от първия му брак. Именно пред него умиращият изля жалкия разказ за разкаянието си от живота, който беше живял, и за плачевното състояние на имота, който оставяше на своите синове. Не се боеше за Оливър. Сякаш беше схванал с ясновидството, което проблясва у умиращите, че Оливър е от онези, които винаги надделяват, мъж, роден да нагоди света за своя черупка. Тревожеше се само за Лайонел, когото преценяваше със същото проницателно проникновение, което осенява човека в последните му часове. Това породи и жалката му молба към Оливър, и чистосърдечното обещание на Оливър да стане баща, майка и брат на малкото момче.
Всичко това се въртеше в ума на Лайонел, докато седеше потънал в размисъл, и той още веднъж се противопостави на тази чудовищна, настойчива мисъл, че случи ли се нещо лошо на брат му в Аруинак, то ще е само от полза за самия него; че ще се наслаждава с пълно право на онези неща, на които сега се наслаждава благодарение на щедростта на другиго. Сякаш някакъв дявол му се надсмиваше и присмехулно му нашепваше, че ако Оливър умре, скръбта му няма да е дълготрайна. Тогава, отвратен от този глас на себелюбието, толкова гнусен, че в друго време би вдъхнал ужас дори и на самия него, той си припомни неизменната и неотклонна обич на Оливър, припомни си милите грижи и добротата, с които Оливър го обгръщаше през изтеклите години, и прокълна покварата на този ум, който можеше дори да допусне подобни мисли. Лайонел бе тъй покрусен от прилива на чувствата, от тази жестока борба между съвестта и себелюбието, че изведнъж скочи на крака и от устните му се изтръгна вик:
— Vade retro, Sathanas!6
Старият Никълъс стреснато вдигна глава и видя жълтото като восък лице и покритото с пот чело на младежа.
— Мастър Лайонел! Мастър Лайонел! — възкликна той и малките му блестящи очички загрижено се взряха в лицето на младия господар. — Какво се е случило?
Лайонел избърса челото си.
— Сър Оливър отиде в Аруинак, за да търси отплата — каза той.
— А каква е тази отплата, сър? — запита Никълъс.
— Отиде да накаже сър Джон, задето го е оклеветил. По обветреното лице на Никълъс се разля
