господине, да ви опиша по-подробно тази възхитителна жена, която ще обичам винаги, сърцето ми й дължи тази почит, заради нейната добродетелност не мога да устоя на това желание.
Тогава госпожа дьо Леренс беше четиридесетгодишна, но изглеждаше още съвсем млада; чистосърдечието и скромността повече разкрасяваха чертите на лицето й, отколкото съвършените пропорции, с които я беше дарила Природата. Поради благородството на своя характер може в първия миг да ви се стори непристъпна и горделива, но това впечатление се стопяваше веднага, щом тя проговореше. Това беше хубава и чиста душа, излъчваща благост и съвършено спокойствие, така проста и искрена, че общуването с нея у всички будеше удивление и най-нежни чувства. Религиозната й вяра не беше прекалена, нито суеверна, тя се проявяваше в изключителната й чувствителност към всичко, свързано с нея. Мисълта за съществуването на Бога, дължимият култ към Най-висшето Същество бяха най-живите радости за тази чудесна душа.
Често споделяше пред всички, че тя би била най-нещастното създание, ако някаква коварна сила унищожи у нея силната любов и уважение към нейния култ — християнската религия. Някаква висша морална сила я привързваше към вярата повече, отколкото към ритуалите и церемониите й; тя се ръководеше от принципите на един съвършен морал във всички области на своя живот. Никога клевета не можеше да омърси устните й, тя не си позволяваше даже шеги, които можеха да засегнат ближните й. Беше изпълнена с нежност и съчувствие, смяташе, че хората са достойни за уважение дори с всичките си грешки и заблуди, най-грижливо се стараеше да ги прикрива и да възприема с благост техните постъпки. За нея нямаше по-голямо удоволствие от това, когато срещнеше нещастен, да го утеши и да облекчи неволята му. Тя не чакаше някой да я умолява за подкрепа, тя го издирваше и цялата сияеше от радост, когато успяваше да утеши вдовица или да настани сираче, да облекчи някое бедно семейство, винаги, когато със собствени ръце разкъсваше веригите на несретата. Но едновременно с това тя никога не беше нито строга, нито сурова; ако й се предлагаше някакво забавление, тя го приемаше с цялата си чистота и невинност, даже понякога сама го създаваше от страх да не е скучно в нейна компания. Тя беше разумна и озарена в разговорите с моралист… задълбочена, когато разговаряше с теолог, можеше да вдъхнови писател или поет, да учуди юрист или политик, но също така чудесно ръководеше игрите на дете. Тя притежаваше всички достойнства на духа, но особено се отличаваше с необикновената грижа да разкрива подобни таланти у другите и да ги намира винаги и навсякъде. Живееща в усамотение, обградена от няколко добри приятели, госпожа дьо Леренс — истински модел на съвършенството за двата пола — даряваше своето обкръжение със спокойно щастие, онова сладостно небесно усещане, на което са способни само хора справедливи, отдадени на Бога, чието най-добро превъплъщение беше тя самата.
Не бих искала да ви досаждам, господине, с монотонни подробности от моя живот в продължение на седемнадесет години, но аз бях щастлива да живея под един покрив с толкова съвършено създание. Разговори за вярата и морала, още повече дела, свързани с благотворителност в границите на нашите възможности — ето на какво посвещавахме нашия живот.
— Хората не биха се плашили от религията, скъпа моя — ми казваше госпожа дьо Леренс, — ако неспособни духовни пастири не им показваха само веригите и тежестта, като пренебрегват ползата от вярата и сладостната й страна. Може ли да съществува човек толкова безразсъден, че, отворил веднъж очи към целия този свят, да отрича, че всичките му чудеса са дело на единния и всемогъщ Бог? И ако почувствува със сърцето си тази най-велика правда, той ще бъде окончателно убеден. Колко жесток и какъв варварин трябва да е човек, отричащ се от почитта си към Бога, който го е създал. Някои се безпокоят от разнообразието на религиозни култове, някои даже търсят фалшиви доводи срещу вярата, като се позовават на нейното многообразие. Що за софистика? Неопровержим довод за съществуването на Бог ни дава именно единомислието на народите, тяхната вяра и почит към някакво божество, дълбоко загнездило се в сърцето на всеки човек, и свидетелствуваща по-ясно от възвишените чудеса на Природата. Нали? Човек не може да съществува, без да приема Бога, не може да прониква в своето естество, без веднага да почувствува доказателства за неговото действие, не може да отвори очи, без навсякъде да открие следи от неговата ръка, може ли да посмее да се съмнява? Не, Флорвил, никой не може да бъде атеист, ако е наистина искрен; гордостта, упорството, човешките страсти — ето оръжията срещу вярата в Бога, същият този Бог, който е в сърцето на всеки човек, който ръководи разума му. И ако всеки удар на сърцето, всяка озаряваща мисъл, просветлила ума ми, дължа несъмнено на това Същество, то бих ли могла да не му отдам своята почит, да му отрека свещената дан, която моята слабост може да му отреди благодарение на неговата доброта! Как бих могла да не се смиря пред неговото величие и да не го умолявам най-покорно за всеопрощение пред нищожеството на моя живот, ако не му въздам хвала и по този начин да се докосна до Славата му. Как бих могла да не воювам за щастието да се потопя във вечното лоно на Бога, като иначе рискувам да потъна в бездните на безкрайните мъчения само затова, че отричам доказателствата за съществуването на Най-висшето Същество, с които то ме обгражда отвсякъде! Дете мое, тази ужасяваща алтернатива не ни разрешава даже миг колебание. О, Вие, които с упорство гасите жарта, разпалена от Бог в дълбочините на вашите сърца, поне за миг бъдете справедливи и от милост към себе си признайте неоспоримия аргумент, който се крие в мисълта на Паскал: „Ако няма Бог, какво ви пречи да вярвате в него, какво зло може да ви причини такова предположение? Защото ако Бог съществува, вие се излагате на страшна опасност, отказвайки му своята вяра!“ Признайте ми, томаневерници, че ви е трудно да подберете каква почест сте длъжни да отдадете на Бога, защото съществуването на много религии ви обърква и заслепява. Добре тогава, защо не проучите всички и едва тогава отсъдете коя вяра е най-възвисена и най- задълбочена. Християни, отречете, ако можете, че точно това вероизповедание, в което сте имали щастието да се родите, превишава всички останали със стойностите на своята святост и благородство! Къде другаде всъщност можете да откриете такива големи тайнства, толкова чисти догми, такова утешение в морала? В коя друга религия бихте могли да се докоснете до такава жертвоготовност на божеството по отношение на своето творение — човека? Къде ще намерите по-добри обещания, по-привлекателно бъдеще, по-съвършено и по-възвишено възприемане на Бога? Не, модни философе, няма да можеш, не си способен на това, ти, робе на удоволствията си, чиято вяра се променя според физическото състояние на нервите ти, безбожнико, те в огъня на страстта изгарят, лековерни човеко, щом само я успокоиш, ти не си способен на постоянно мнение. Чувството ти постоянно доказва съществуването на Бога, против което се бунтува твоят разум; той е винаги с тебе, дори и тогава, когато затъваш в своите заблуди. Разбий оковите на злодеянието и никога повече могъщият и величествен Бог не ще напусне храма, който е издигнал в глъбините на твоето сърце! Защото точно там, в сърцето, а не в разума, скъпа Флорвил, трябва да се търсят доказателствата за съществуването на Бога, за да можем да разберем, че всичко в този свят ни го доказва и показва. И всъщност сърцето ни внушава необходимостта от култ, на който да се посветим, и само от него можеш да узнаеш, скъпа приятелко, че най-благородният и най-чист от всички е този култ, в който сме се родили. Нека се отдадем с въодушевление и радост на нашата вяра, изпълнена със сладост и утеха, за да преживеем с нея най-прекрасните мигове и, достигнали по пътя на любовта крайния предел на живота си, да положим в лоното на Вечността душата, получена от Него и сътворена, за да носи радост от опознаването на Бога, от възхищението и вярата в Него.
Ето как ми говореше мадам дьо Леренс, ето как възвисяваше духа ми със своите съвети, как обогатяваше душата ми със своето благословено наставничество. Обаче, както ви обещах, ще отмина с мълчание дребните детайли от моя живот в този дом, за да спра вниманието ви на същественото. Трябва да споделя с вас, човек благороден и чувствителен, своите падения и грешки, а затова, че небесата ми дариха мир и спокойствие в този дом и ми показаха пътя на нравствеността, трябва да им благодаря и да замълча.
През цялото време не престанах да си пиша с госпожа дьо Веркен; получавах редовно два пъти в месеца вести от нея и въпреки че бях длъжна да се отрека от това си познанство без колебания, новият ми начин на живот, новите принципи изискваха в определен смисъл окончателното скъсване с нея, обаче благодарността ми към господин дьо Сент Пра и още повече — ще си призная най-откровено — тайните чувства, които ме свързваха със скъпи на сърцето ми места, пък и надеждата, че някой ден ще мога да получа вест от моя син, всичко това ме караше да поддържам приятелството си, което от своя страна госпожа до Веркен старателно поддържаше. Опитах се да я склоня да промени нравите си, като възхвалявах сладостите от моя начин на живот, но тя ги считаше за химери и не преставаше да ми се подиграва и да ги пренебрегва, държейки неизменно на своите възгледи. Тя ме уверяваше, че нищо на света не е в състояние да я накара да се откаже от своя светоглед; пишеше ми за свои нови забавления, поставяше ги много по-
