слезе, облечем в редингот, с копринена широкопола шапка, каза, че ще впрегнат Боном, коня, с който бе ходил по визитации, в продължение на четвърт век. Но нещастното животно ослепяваше и от благодарност за вярната му служба, от обич, вече почти не го безпокояха. Този следобед Боном беше цял оклюмал, с мътни очи и схванати от ревматизъм крака. Така че докторът и девойката, които отидоха да го видят в конюшнята, го целунаха по лявата и дясната ноздра и му казаха да си почива на наръча мека слама, която прислужницата бе донесла. И решиха да тръгнат пеша.
Клотилд си бе останала с бялата ленена рокля на червени точки, само си бе сложила сламена шапка с букет люляк; засенчено от широката периферия, лицето й с цвят на мляко и роза и с тези големи очи беше прелестно. Когато излизаха така уловени подръка, тя — тъничка, стройна и толкова млада, той — сияещ, с лице, огряно от бялата брада, още толкова силен, че я повдигаше, ако трябваше да прескочат поточе, хората по пътя им се усмихваха и се обръщаха да ги погледат: бяха тъй красиви, тъй весели. Този ден, като излизаха на шосето за Фьонуйер, група жени, които разговаряха пред портата на Пласан, млъкнаха. Той приличаше на някогашен крал, каквито се виждат по картините, могъщ, благ, вече нестареещ крал, положил ръка върху рамото на красиво като слънце момиче, чиято блестяща и покорна младост му е опора.
Когато завиваха по булевард Совер, за да тръгнат по улица Бан, един висок, около тридесетгодишен мъж ги спря.
— Ах, учителю, вие ме забравихте. Още чакам бележките ви за туберкулозата.
Беше доктор Рамон, който от две години се бе установил в Пласан и си създаваше добро положение. Имаше великолепно лице, беше прекрасен в своята жизнерадостна мъжественост и жените го обожаваха. За щастие беше много умен и много разумен.
— О, Рамон! Добър ден… Но аз съвсем не съм ви забравил, приятелю. Вчера дадох бележките на това момиченце да ги препише, но то още нищо не е направило.
Двамата млади хора се ръкуваха сърдечно като добри познати.
— Добър ден, госпожице Клотилд.
— Добър ден, господин Рамон.
Предишната година, по време на едно заболяване на девойката от тиф, за щастие в лека форма, доктор Паскал толкова се бе изплашил, че бе загубил доверие в себе си и бе настоял младият колега да му помогне. Така между тримата бе възникнала близост, нещо като другарство.
— Утре сутрин ще си получите бележките, обещавам ви — засмя се Клотилд.
Но Рамон повървя с тях няколко минути, до края на улица Бан; там започваше старият квартал, където докторът и племенницата му отиваха. И в начина, по който младият лекар се навеждаше към Клотилд, в усмивката му имаше сдържана любов, расла бавно, очакваща търпеливо своя час за най-разумната развръзка. При това той слушаше почтително доктор Паскал, от чиито изследвания много се възхищаваше.
— Ето, приятелю, тъкмо отивам у Гарод, нали я знаете, жената на кожаря, който умря от туберкулоза преди пет години. Остана вдовица с две деца. Дъщерята Софи скоро ще навърши шестнадесет години, за щастие успях да накарам родителите да я махнат от града, четири години преди смъртта на бащата я пратиха у една леля, недалеч оттук, а сина, Валантен, който току-що навърши двадесет и една, майката реши с упорството на любовта да задържи при себе си, въпреки че я бях предупредил за ужасните последици. И ето, вижте не съм ли прав, като твърдя, че туберкулозата не е наследствена и че родителите предават само една дегенерирала почва, на която болестта се развива при най-малката зараза. Днес Валантен, който живя във всекидневен контакт с бащата, е туберкулозен, докато Софи, която растеше на слънце, пращи от здраве. — Засмя се и добави тържествуващо: — Но въпреки това аз може би ще спася Валантен; наблюдавам го, непрекъснато се възстановява, пълнее, откакто му слагам инжекции… Ах, Рамон, и вие ще стигнете, ще видите, че ще стигнете до моите инжекции!
Младият лекар им подаде ръка.
— Но аз не ги отричам. Нали знаете, че винаги съм на ваша страна.
След като останаха сами, закрачиха бързо и стигнаха на улица Канкоан, една от най-тесните, най- тъмните улици в стария град. Жаркото слънце тук хвърляше бледа светлина, беше хладно като в зимник. Гирод и синът й живееха на тази улица в един приземен етаж. Тя дойде да им отвори — слаба, изтощена жена и самата страдаща от бавно развиваща се болест на кръвта. От сутрин до вечер чупеше бадеми с един овчи кокал върху голям камък, който държеше между коленете си; преживяваха само от този неин труд, тъй като синът бе принуден да прекъсне всякаква работа. Все пак като видя доктора, Гирод се усмихна, защото Валантен току-що бе изял с голям апетит една пържола, истински пир, какъвто той от месеци не си позволяваше. Беше мършав момък, с редки коси и брада, с восъчнобледо лице и изпъкнали зачервени скули. Бързо стана, за да покаже, че е добре. Клотилд се развълнува при вида на тези бедни хора, които посрещаха Паскал като спасител, като очакван месия. Стискаха му ръцете, бяха готови да целуват краката му, гледаха го със светнали от благодарност очи. Значи той можеше всичко, значи той беше самият Господ бог, щом възкресяваше мъртвите! Паскал се засмя обнадеждаващо: лечението му обещаваше да се окаже успешно. Вярно, че болният не бе излекуван, може би ставаше въпрос за изкуствено предизвикана бодрост, защото лекарят долавяше, че е главно възбуден и трескав. Но малко ли беше да се печелят дни? Отново му сложи инжекция. В това време Клотилд застана пред прозореца, обърната гърбом. Когато си тръгваха, видя, че чичо й оставя двадесет франка на масата. Често му се случваше да плаща на болните си, вместо те да му плащат.
Направиха още три визити в стария квартал, после отидоха у една дама в новия град и на излизане оттам, вече на улицата, Паскал каза:
— Знаеш ли, ако си юнак момиче, преди да минем у Лафуас, ще отидем до лелята в Сегиран да видим как е Софи. Ще ми доставиш удоволствие.
Дотам имаше само три километра; щяха да направят много приятна разходка в това великолепно време. Тя весело се съгласи, вече не му се сърдеше, притискаше се до него, щастлива беше, че го държи подръка. Беше пет часът и полегатото слънце бе наметнало полето с голямо златно покривало. Но щом излязоха от Пласан, трябваше да прекосят част от обширната суха и гола равнина вляво от Виорн. Неотдавна прокопаният канал, чиито води щяха да преобразят умиращия от жажда край, още не напояваше тази местност; и сред тягостния слънчев пек унило се простираха до безкрай червеникави земи, жълтеникави земи, засадени само с хилави бадеми и маслини джуджета, чиито клони, непрекъснато кастрени и сечени до стебло, бяха сгърчени, изметнати, сякаш дърветата страдаха и се бунтуваха. В далечината по лисите хълмове се виждаха само светлите петна на летните къщи, всяка пресечена като с черна черта от неизбежния кипарис. И все пак тази огромна безлесна шир, с едрите гънки на своите опустошени земи, със суровите си отчетливи цветове, в своите очертания бе запазила строгото величие на класическата красота. Пътят беше покрит с двадесет сантиметра снежнобял, толкова ситен прах, че и най-лекият ветрец го вдигаше, разнасяше го на валма като дим и го сипеше по околните смокини и тръни, които бяха побелели.
Клотилд се забавляваше като дете от скриптенето на целия този прах под крачетата й, мъчеше се да пази сянка и на Паскал с чадърчето си.
— Сигурно ти блести в очите. Върви по-наляво.
Накрая той грабна чадърчето да го носи.
— Не го държиш добре, пък и без това се уморяваш… Но ей сега стигаме.
Сред изгорялата равнина вече се виждаше островче от зеленина, китка огромни дървета. Това беше Сегиран, стопанството, където Софи бе израснала у леля си Дийодоне, жената на табака. И най-малкото изворче, и най-малкото поточе разбуждаше тази пламенна земя, поникваше буйна растителност, после гъстата сянка се разширяваше, между мощните явори, кестени, брястове се образуваха чудни дълбоки прохладни пътеки. Двамата поеха по пътека, оградена с великолепни вечнозелени дъбове.
Когато наближаваха къщата, някаква жена, която обръщаше сено на една ливада, пусна вилата и изтича към тях. Беше Софи; познала бе доктора и госпожицата, както тя наричаше Клотилд. Момичето ги обожаваше. За малко постоя смутена, само ги гледаше, не можеше да изрази всички онези хубави неща, от които сърцето й преливаше. Приличаше на брат си Валантен, беше нисичка като него, с изпъкнали скули и безцветна коса, но на полето, далеч от заразата на бащиния дом, сякаш се бе наляла, стъпваше здраво на яките си крака, имаше кръгли бузи и гъста коса. Много красивите й очи искряха от здраве и благодарност. И
