леля Дийодоне, която също обръщаше сено, тръгна към тях и още отдалеч се провикна шеговито с провансалска грубоватост:
— Хе, господин Паскал, нямаме нужда от вас! Тук никой не е болен!
Лекарят, който бе дошъл само заради тази жизнерадостна гледка, отговори в същия тон:
— И аз се надявам, че е така! Все пак това момиченце трябва да ни запали по една голяма свещ, на вас и на мен!
— Е, това си е право! И тя знае, господин Паскал, всеки ден казва, че без вас сега щяла да е като горкия си брат Валантен.
— Нищо! И него ще го спасим: Валантен е вече по-добре. Току-що го видях.
Софи улови ръцете на лекаря. Едри сълзи се появиха в очите й. Успя само да промълви:
— Ох, господин Паскал!
Колко го обичаше! И Клотилд усещаше как обичта на всички тези най-различни хора увеличава привързаността й към него. Постояха под благотворната сянка на вечнозелените дъбове, поговориха. После двамата отново поеха по пътя за Пласан, тъй като им оставаше да навестят още един болен.
Отбиха се в една побеляла от летящия прах долнопробна кръчма на кръстопът. Неотдавна срещу нея бяха инсталирали парна мелница в старите сгради на Параду, имение от миналия век. Работите на кръчмаря Лафуас потръгнаха благодарение на работниците от мелницата и на селяните, които носеха житото си, а в неделен ден му бяха клиенти и неколцината жители на съседното селце Арто. Но човекът нема късмет. От три години взе да се оплаква от болки, просто се влачеше и накрая Доктор Паскал установи начало на атаксия. Лафуас обаче упорито отказваше да вземе прислужница и продължаваше да обслужва клиентите, като се държеше о мебелите. Десетина инжекции го изправиха на крака и той обяви, че е излекуван.
Сега стоеше на вратата — висок пълен мъж с възпалено лице под огненочервена коса.
— Чаках ви, господин Паскал. Знаете ли, че вчера успях да налея в бутилки две бъчви вино, и то без да се уморя!
Клотилд седна да почака на една каменна пейка вън, докато Паскал влезе в кръчмата да сложи инжекция на Лафуас. Гласовете им се чуваха: въпреки големите си мускули кръчмарят не понасяше болка и се оплакваше, че от инжекцията го боляло; но в края на краищата нищо, че се бил поизмъчил, то било за здраве. После се ядоса, насила накара доктора да се съгласи да пийне чашка. А госпожицата нямало да откаже един сироп, щяла да го обиди. Изнесе маса навън, така че те на всяка цена трябваше да се чукнат с него.
— За ваше здраве, господин Паскал, и за здравето на всички клетници, на които хлябът пак им се услажда благодарение на вас!
Усмихната, Клотилд си мислеше за клюките, предадени й от Мартин, във връзка със смъртта на стария Бутен, за която обвиняваха чичо й. Значи той не убиваше всичките си пациенти, значи неговият лек правеше истински чудеса? И сред тази топла обич към нейния учител, която проникваше в сърцето й, си възвръщаше вярата в него. Когато си тръгваха, тя отново бе цяла негова; той можеше да я вземе, да я отнесе, да разполага с нея както си иска.
Но няколко минути преди това, докато седеше на каменната пейка и гледаше парната мелница, се сети за една смътна история. Като че ли там, в тези днес черни от въглища и побелели от брашно здания навремето се е разиграла някаква сърдечна драма. Постепенно си припомняше цялата история, подробности, разправяли й от Мартин, намеци, доловени в думи на самия доктор, за трагичната любов на братовчед й абат Серж Муре, по онова време свещеник в Арто, с едно прелестно, диво и страстно момиче, което живеело в Параду.
Когато отново вървяха по пътя, Клотилд се спря и показа с ръка широката, унила равнина — стърнища, ниски посеви, още неразорани земи.
— Учителю, тук не е ли имало голяма градина? Не си ли ми разказвал някаква история за нея?
Сред радостта си от добре прекарания ден Паскал трепна и се усмихна с безкрайно печална нежност.
— Да, да, Параду. Имаше огромен парк, гори, ливади, плодни градини, лехи с цветя, шадравани и поточета, които се вливаха във Виорн… Парк, изостанал от цял век, парк на спящата красавица, който отново бе попаднал във властта на природата… А както виждаш, сега горите са изсечени, земята с разчистена, изравнена, парцелирана, за да бъде разпродадена на търг. И изворите пресъхнаха, остана само това отровено блато… Ах, като мина оттук, сърцето ми просто се пръска от мъка!
Тя се осмели още да го разпита:
— Нали там, в Параду са се влюбили братовчед ми Серж и твоята голяма приятелка Албин?
Но той бе забравил, че Клотилд е с него; унесен в миналото, продължи да шепне, загледан в далечината:
— Господи, Албин! Като сега я виждам, огряна от сноп слънчеви лъчи в градината, приличаше на голям букет с жива миризма, беше отметнала глава, в гърлото й напираше смях, тя се радваше на своите цветя, диви цветя, вплетени в косите й, вързани на шията й, по блузката й, по тъничките й голи, златисти ръце… И я виждам мъртва, когато се задуши сред цветята, много бяла, със скръстени длани, спеше усмихната върху постеля от зюмбюли и туберози… Умря от любов! А как се бяха обичали Албин и Серж в голямата градина изкусителка, сред природата съучастница! И какъв жизнен устрем бе отнесъл всички фалшиви окови! Какво тържество на живота!
Смутена от ромона на тези пламенни думи, Клотилд го загледа втренчено. Тя никога не си бе позволила да му заговори за една друга история, която бе чувала, за неговата единствена и таена любов към някаква жена, сега също мъртва. Разправяха, че я бил лекувал и никога не се бил осмелил да целуне дори върха на пръстите й. До ден-днешен, до почти шестдесетгодишна възраст, науката и стеснителността го бяха държали далеч от жените. Но въпреки побелелите му коси се долавяше, че е страстен по природа, с непокътнато, преливащо от чувства сърце.
— А онази, която е умряла, онази, която оплакват…
Гласът й се разтрепери, страните й пламнаха и без да знае защо, млъкна, после каза:
— Серж не я ли е обичал, та я е оставил да умре?
Паскал сякаш се пробуди, сепна се, като я видя до себе си толкова млада, с прекрасни светнали ясни очи под сянката на голямата шапка. Нещо мина между тях, един и същи трепет ги разтърси. Не се уловиха под ръка, тръгнаха един до друг.
— Ах, миличко, колко щеше да бъде хубаво, ако хората не разваляха всичко! Албин умря, а сега Серж е свещеник в Сент Йотроп, живее със сестра си Дезире; добро момиче, има късмет, че е слабоумно. Той е светец, това никога не съм го отричал… Човек може да е убиец и да служи на господа.
И отново весело усмихнат, Паскал продължи; говореше за суровите истини на живота, за отвратителното назадничаво човечество. Обичаше живота и изтъкваше спокойно и смело неговия непрестанен устрем въпреки всичко зло, всичко гадно, което той може да съдържа. Смяташе, че колкото и ужасен да изглежда, животът трябва да е велик и добър, щом влагаме такава упорита воля да живеем, вероятно за целите на същата тази воля и на голямата незнайна работа, която тя извършва. Вярно, че лично той беше учен, ясноглед, не вярваше в някакво идилично човечество, живеещо сред майчинска природа, напротив, виждаше болките и пороците, излагаше ги, изследваше ги, каталогизираше ги от тридесет години; и страстта му към живота, възхищението му от силите на живота бяха достатъчни, за да изпитва непрестанна радост, а от тази радост сякаш естествено произтичаше любовта му към ближните, някаква братска нежност, съчувствие, които се долавяха под грубоватостта му на анатом и под привидното безличие на изследванията му.
— Това е! — завърши той, оглеждайки за последен път просторното унило поле. — Параду вече не съществува. Съсипаха го, измърсиха го, унищожиха го, но все едно! Ще засадят лозя, ще расте жито, всичко ще избуи; и в далечните бъдни дни по гроздобер, по жътва тук пак ще има влюбени… Животът е вечен, непрекъснато започва отново и отново и се множи.
Сега я хвана подръка и притиснати един до друг тръгнаха като добри приятели към къщи в бавно падащия здрач, който гаснеше в небето, прилично на спокойно езеро от теменужки и рози. А жените от предградието, насядали по праговете, ги гледаха, като минаваха, и се обръщаха да ги проследят с разнежена усмивка — могъщия и благ стар крал, облегнат на рамото на чаровното момиче, чиято младост го подкрепяше.
