нея. Едва сега забеляза, че продължава да държи хлебчето в ръка — забравила бе да го изяде; влезе в сянката на дърветата и нетърпеливо го захапа с хубавите си младежки зъби.

Прелестно убежище беше това кътче с шахматно засадени явори, останка от миналия блясък на Сулейад, Под великанските дървета с чудовищни стебла беше сумрачно, светлината проникваше зеленикава, приятно прохладна сред жегата на летните дни. Навремето тук бе имало градина, разчертана във френски стил; от нея бяха останали само бордюрите от чемшир, който вероятно се бе приспособил към сянката, защото растеше як и висок като храст. А прелестта на този чудно сенчест кът беше една чешма с проста оловна тръба, запоена в колона, от която течеше непрестанно, дори през най-голяма суша, струя вода с дебелината на кутре и по-нататък подхранваше голям, обраснал с мъх басейн, чиито зеленясали камъни се почистваха най-много на три-четири години. Когато всички кладенци в околността пресъхваха, чешмата в Сулейад продължаваше да шурти и огромните явори положително бяха нейни столетни синове. От векове ден и нощ тази тънка, непрестанна, равномерна струя пееше своята неизменна, чиста, трепетно кристална песен.

След като поскита между чемширите, които й стигаха до рамото, Клотилд отиде да си вземе ръкоделие, върна се и седна до една каменна маса при чешмата. Там бяха сложили няколко градински стола и си пиеха кафето. Сега вече тя нарочно не вдигаше глава, сякаш беше погълната от бродерията си. Все пак от време на време поглеждаше между стеблата на дърветата към нажежените простори, към ослепителния като мангал с жарава харман, в който слънцето пламтеше. Но в действителност иззад дългите мигли погледът й се плъзгаше крадешком към прозорците на доктора. Там нищо не се появяваше, дори сянка. И в нея растеше някаква печал, някаква враждебност поради това, че той я изоставяше, поради презрението, което, изглежда, проявяваше към нея след снощната им свада. А тя бе станала с такова голямо желание веднага да се сдобрят! Значи, той не бързаше, значи, не я обичаше, щом можеше да живее скаран с нея? И тя постепенно помръкваше, връщаше се към мисли за борба, отново решена в нищо да не отстъпва.

Към единадесет часа, преди да сложи да се вари обедът, Мартин отиде при нея с вечния чорап, който плетеше дори вървешком, когато не бе заета с домакинска работа.

— Знаете ли? Още седи затворен горе като вълк, магери проклетия си лек.

Клотилд сви рамене, без да отмества поглед от бродерията си.

— А пък ако ви разправя какво приказват хората, госпожице! Вярно каза вчера госпожа Фелисите, има от какво човек да се черви… На мен, дето сега ви говоря, право в лицето ми подметнаха, че бил убил оня припадничав старец, дето умря на пътя.

Настъпи мълчание. После, като видя, че девойката още повече помръква, прислужницата ускори бързото движение на пръстите си и продължи:

— Аз нищо не разбирам, ама ме е яд на тоя негов лек… Че вие, госпожице, одобрявате ли го?

Клотилд рязко вдигна глава, отстъпвайки на страстния порив, който я повлече.

— Слушай, и аз не разбирам повече от теб, но ми се струва, че той си готви много големи неприятности… Той не ни обича…

— Е, не, госпожице, обича ни!

— Не, не, не както ние го обичаме!… Ако ни обичаше, щеше да бъде тук, с нас, вместо да седи горе да си погубва душата, щастието и нашето щастие, за да спасява хората!

И посред ревнивия си гняв двете се спогледаха с пламнали от нежност очи. Отново се заловиха с ръкоделията си, млъкнаха и сянката ги погълна.

Горе в стаята доктор Паскал работеше с ведростта на съвършената радост. След завръщането си от Париж той бе упражнявал медицина само дванадесет години — до деня, когато се бе усамотил в Сулейад. Задоволил се бе да спести сто и няколко хиляди франка, вложил ги бе благоразумно и след това се бе отдал почти изцяло на любимите си изследвания, като си бе оставил само клиентела от приятели. Никога не отказваше да отиде при болен, никога не пращаше сметка за хонорарите си. Когато му плащаха, хвърляше парите в едно чекмедже на малкото си бюро и на тях гледаше като на джобни пари, харчеше ги за опитите и прищевките си, иначе рентата му стигаше. Не обръщаше внимание на лошата слава на чудак, която си бе създал със своето поведение, щастлив беше само като се занимаваше с изследвания върху въпросите, които го увличаха. За мнозина бе изненада, че този учен с гениални хрумвания, похабявани от прекалено голямо въображение, бе останал в Пласан, в този загубен град, който привидно не му предоставяше никое от необходимите удобства за работа. Но Паскал много добре обясняваше предимствата, които бе открил тук: на първо място, много спокойна усамотеност, освен това неподозирана почва за последователно събиране на данни за наследствеността, неговото предпочитано изследване: в този провинциален край той познаваше всяко семейство, можеше да проследява у две-три поколения явления, които се пазят в тайна. От друга страна, беше близо до морето и почти всяко лято ходеше по крайбрежието да изучава живота, безкрайното гъмжило, сред което той се ражда и разпространява в дъното на водните простори. И най-после, в болницата на Пласан имаше дисекционна, голяма, светла и спокойна зала, която той почти единствен посещаваше и едва ли не всички трупове, непоискани през последните двадесет и повече години, бяха минали под неговия скалпел. Впрочем Паскал беше много скромен, дълго си бе останал стеснителен до плахост и се задоволяваше да поддържа кореспонденция със своите бивши професори и неколцина по-нови приятели във връзка с извънредно забележителните съобщения, които понякога изпращаше в Медицинската академия. Беше лишен от всяка борческа амбиция.

Онова, което бе подтикнало доктор Паскал да се заеме по-специално със законите на наследствеността, отначало бяха някои изследвания върху бременността. Както обикновено, случайността се бе намесила, като му бе предоставила цяла поредица трупове на бременни жени, умрели по време на холерна епидемия. По- късно той проследи случаите на смърт сред бременните и така комплектува поредицата, попълни празнините, за да проучи формирането на зародиша, после развитието на плода през всеки ден на живота му в утробата; по този начин даде пълно описание с най-ясни и окончателни наблюдения. От този момент пред него изникна със своята дразнеща тайнственост проблемът за зачатието, началото на всичко. Защо и как се създава едно ново същество? Кои са законите на живота, този порой от същества, които съставят света? Той не се ограничаваше с труповете. Поразен от някои несъмнени факти, които бе наблюдавал у свои пациенти, разшири проучванията си и върху живото човечество и преди всичко подложи на наблюдение собствения си род, който стана главното му опитно поле — до такава степен случаите, които той предоставяше, бяха точни и цялостни. Оттогава, докато бележките с факти се трупаха и класираха, доктор Паскал се опитваше да изгради една обща теория на наследствеността, която да е в състояние да ги обясни до един.

Труден проблем, върху чието решение той работеше от години. Бе тръгнал от двете основни положения: природата подражава или природата изобретява; при наследствеността размножаването на съществата се извършва под знака на сходството, при вродеността размножаването на съществата се извършва под знака на различието. При наследствеността допускаше само четири случая: пряка наследственост, тоест когато физическата и духовната същност на детето възпроизвеждат белези на бащата и на майката; непряка наследственост, тоест когато са възпроизведени белези на роднини по съребрена линия — вуйчовци, чичовци, лели, братовчеди, братовчедки; възвратна наследственост, тоест когато се проявяват белези на дедите през няколко поколения; и накрая, наследственост по влияние, тоест когато се проявяват белези на бивши партньори, например на първия съпруг, който сякаш е оплодил жената за бъдещото зачатие, макар да не участвува в него. Колкото до вродеността, тя дава ново или привидно ново същество, у което се съчетават физическите и духовните черти на родителите, без никоя от тях да може определено да се открие. И оттук нататък, връщайки се на двете положения — наследственост и вроденост, — той ги бе подразделил допълнително; при пряката наследственост на два случая: прилика на детето с бащата или с майката, избор, преобладаване на индивидуалното у единия или другия; и смесица от единия и другия, която се представя под три форми — споена, разсеяна и слята, — като варира между най-малко доброто и най- съвършеното състояние; колкото до вродеността, при нея има само един възможен случай — съчетание, нещо като химическа комбинация, при която, съединени, две сложни вещества могат да образуват ново вещество, напълно различно от тези, на които е производно. Това беше краткият извод от значителен брой натрупани наблюдения, не само антропологични, но и зоологични, помоложки и хортоложки. Оттук започваше трудността, когато вече ставаше въпрос, изхождайки от тези многобройни факти, постигнати по пътя на анализа, да се направи техният синтез, да се формулира теория, която да ги обяснява до един. Тук вече доктор Паскал се чувствуваше върху неустойчивата почва на хипотезата, която се видоизменя с всяко

Вы читаете Доктор Паскал
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×