обърна гръб на всички аргументи и терзания, че чак ми стана обидно. Искаше да го направим тук и сега. В колата, на задната седалка. Само че умът толкова изоставаше от императивите на тялото ми, че въобще не усетих, че бяхме стигнали до хотела и се бяхме качили в стаята на Андрей. Това аз ли го правех?
Безцветните очи на Андрей ме наблюдаваха внимателно.
— Какво има? — попита той.
— Гладна съм — признах си. — Ужасно съм гладна.
Той извади от нощното шкафче пушено пиле, завито в бакалска хартия и бутилка вино.
— Заповядай! Да ти е сладко.
Пушено? Пиле? Отвратително!
Той постла хартията на масичката, отчупи едната кълка, подаде ми я и аз я заръфах. После разряза с джобно ножче пластмасовата запушалка и наля в две чаши. „Огни Молдавии“. Никога не бях пила такова нещо. С вяска хапка терзанията намаляваха, а когато посегнах към крилцето, светът беше станал значително по-приветлив. Подадох му другото крилце, а той на мене — чашата. Пихме на брудершрафт. Честно казано, имаше тяло на античен бог. Виното пък беше с цвят на старо злато. Съдържаше най-малко 15 на сто захар. Не би трябвало да го пи, мина ми през ума, никога, при никакви обстоятелства и заради никога. Андрей остави чашата. Зениците му отново станаха сиви и в тях проблесна метал. Устните ни се докоснаха и телата ни плавно и от само себе си се сляха. Потънах в оловото на очите му, изгубих се в тях и се озовах някъде вътре в себе си. Не че изживях нещо кой знае колко разтърсващо, просто тялото ми ме прие и сключих примирие с него.
— Ти си tera incognita за себе си — каза след това Андрей. — Даже и в секса.
— Нямам кой знае какъв опит — нещо в него ме провокираше и говорех само истината. — Всъщност аз… Само с Мони… мъжът ми е…
— Личи си — прекъсна ме Андрей и се усмихна, с което ме притесни.
Той сякаш знаеше за мен неща, които аз самото не знаех.
— Какво ще стане когато се прибереш вкъщи?
— Нищо.
— Защо?
— Какво „защо“?
— Защо няма да се промени нищо?
— Какво трябва да се промени?
Ако Мони се беше опитал да ме изпитва и да ме поучава по такъв начин, щях да се обидя до смърт. Но с него не си говорехме така. Там май вече се беше случило всичко, което можеше да се случи. Просто продължавахме един до друг, но вече не заедно. Накъде, не е ясно.
— Не си се намерила — заключи Андрей и стана да се облича. — Изобщо не знаеш какво да правиш с живота си. Ако продължиш така ще се разпаднеш.
Не казах нищо. То и въпрос нямаше. Не ми го беше задал. Просто ме уведоми за оценката си. Тя съвсем не беше положително. Заболя ме, но не му се разсърдих. Изведнъж разбрах защо не можех да се примиря с тялото истински и за дълго. Какво ми липсваше. Беше ми липсвал той. Андрей. Не че вече знаех как, но той щеше да ме отведе до мене самата.
После… после се случи нещо странно. Отидохме на следобедната дискусия, където неочаквано за себе си се изказах. Всъщност Андрей ми даде думата, без да ме предупреди. Само преди няколко часа смятах, че само ще слушам какво правят хората в другите страни и ще си мълча. Убедена бях, че много има да уча, а сега, слушайки себе си, с удивление разбирах, че имам какво да кажа. Семинарът вече нямаше значение за мен. Мислех само за Андрей. Всеки миг с него ми носеше освобождение. Една по една преодолявах забраните, които сама си бях наложила. Благодарна му бях, защото без него щях да продължа безцелно да се лутам из себе си и да се загубя в объркания свят, обсебен от неистов хъс за промяна.
Танцувахме до зори сред тютюневия дим в бара, пихме сладко шампанско, ядох каквото ми падне, включително и печени ядки, отгоре на всичкото — захаросани. Всичко, от което се страхувах, се случваше, но не бях в беда. На разсъмване се разходихме сред екзотичните дървета в парка и правихме любов на каменистия плаж. Вече не знаех кое е добро и кое-зло, но това нямаше значение.
Събудих се към обяд със страх, че токсините няма да ми позволят да стана от леглото, но скочих леко. Чувствах прилив на сили, същият онзи, който трябваше да дойде от лечебния глад. Малко ме гризеше съвестта, но с Мони не се бях чувствала така. Никога.
Андрей го нямаше в залата. Темата не беше за изхвърляне, но без него думите губеха смисъл. Не ме свърташе на едно място. За краткото време, което съдбата кой знае защо ни даваше, той беше станал за мен необходим точно толкова, колкото вчера сутринта нещо за хапване. Той така и не ми беше разказал кой знае колко за себе си. Само между другото спомена, че в хотели като този понякога се решават съдбите на много хора, че те всъщност са свърталища на престъпния свят със своя строга йерархия, която той познава добре, защото е изкачил едно по едно стъпалата й. Знаех, че има рекламна агенция, а с организацията на международни форуми се занимава между другото, от любов към науката. Не ме интересуваше дали в живота му има друга жена. Дори да имаше, тя беше някъде далече и не представляваше опасност. Сега Андрей беше с мен и това ми стигаше. Смътно усещах обаче, че в живота му има и нещо друго, плашещо и стъписващо, по-силно от която и да било жена, което можеше да ми го отнеме когато пожелае.
Качих се в стаята му със свито сърце и влязох без да чукам. Някой беше повръщал върху мокета пред банята. Пепелниците на масичката преливаха от фасове, а редом с тях в отворен трилитров буркан тъжно съхнеха няколко кисели краставички. Бяха им изпили саламурата. От вчерашната любовна магия нямаше и следа. Вратата към терасата зееше и оттам лъхаше студ.
— Ще кихаш, брато — пелтечеше мъжки глас. — Тия пари не са ти от баща ти. Е, не са и от мене, но поне помня, а на тебе… Нещо много ти е къса паметта, миличък.
Настъпих оглозган пилешки гръден кош.
— Лошо ще стане, гълъбче…
Костите изхрущяха под токчето ми и накараха гласа да млъкне по средата на фразата.
Откъм морето духаше леден вятър. Шестнайсет етажа надолу вълните яростно удряха основите на хотела, отдръпваха се, побеснели, че не са го срутили и опитваха пак. Андрей се беше облегнал на стената с чаша в ръка, а пухкав нисичък мъж с ангелска физиономия, май го бях мяркала из фоайетата, едва се крепеше на краката си до парапета.
— О, мадам! — потръпнаха в широка усмивка розовите му бузи — Как е световната наука?
Той пиянски се опули насреща ми, а вятърът отметна руса къдрица от челото му.
— Всичко за вашия възлюбен е тука — почука се с пръст по слепоочието. — Архивите са живи. Кой му даде, колко, от кои фондове… на кой му е по-добре да го чешат: на пръста, или на ушенцето, а? Ха-ха-ха…
Скова ме страх. Онова неясно и плашещо нещо ми отнемаше Андрей пред очите ми, а аз нищо не можех да направя. Губех битката преди да съм я започнала.
Непознатият се поклони дълбоко.
— Оставям ви да си гукате — каза той и се покатери на перваза. — И да разсъждавате по темата… другарю!
Той театрално разпери ръце и се заклатушка към съседния балкон. Господи, защо го правеше?! Не можеше ли просто да отиде до вратата, да я отвори и да мине през нея? От любов към риска ли постъпваше така, или не искаше никой да го вижда, че излиза от стаята на Андрей? Не можеш да гледам спокойно как човек, какъвто и да е той, лъкатуши по перваза на балкона на шестнадесетия етаж, как си играе с живота си… Хвърлих се към него, но Андрей ме стисна над лакътя и ме дръпна назад. Мъжът залитна. Единият му крак стъпи във въздуха, за част от секундата той се задържа на другия, а после полетя надолу. Изпищях и скрих лице в ризата на Андрей. Неясното нещо напомни за себе си по-категорично и по-безпощадно от всякога. Усетих присъствието му като никога досега. То беше тук и демонстрираше силата си, пред която аз бях напълно безпомощна. Нещото пропълзя в мен и в този момент разбрах, че то не съществува като нещо отделно. Всъщност… не е да го нямаше съвсем. Имаше го, но то не беше нещо мистично и непознаваемо, а беше Андрей. Самият той или част от него. Онази част, която го правеше такъв какъвто е и неудържимо ме привличаше. Той излъчваше сила и власт. Исках ги.
— Алкохолът не прощава — спокойно каза той.
