„Кой си ти? “
Отговор не последва.
Кого питаше? Питаше ли изобщо някого? Прав е Шефа, че от пиенето си измисля какво ли не и става вредна и за околните, и за себе си.
Спряха на светофар. Малка черна рокля на витрината отсреща привлече погледа й. Видя се сякаш през чужди очи, в които роклята толкова й отиваше, че без обяснения слезе от колата и отиде да си я купи.
— Откачена работа — промърмори зад гърба й шофьорчето и даде газ.
Щом меката еластична тъкан докосна тялото й, преследващото я възхищение я връхлетя отново. Макар още да се беше погледнала в огледалото на тясната ъгловата пробна, знаеше, че единият ръкав се е смъкнал.
„Намести го.“
Не искаше да го прави, но послуша гласа.
„Страхотна си — оцени я нещото в главата й. — Искам те с тази рокля довечера.“
„Аз… “
„Не си луда“
„Какво става с мене? “
„Навяхваш си мозъка, за да си вършиш работа.“
„Каква ми е работата? “
„Животът не е само работа“, измъкна се гласът.
Стори й се, че се усмихва, но може ли глас да се усмихва…
Калина механично плати роклята, механично прибра старите си дрехи в торбичката, която й даде младата продавачка и механично тръгна към офиса. Погледите на мъжете по улицата я изпиваха, като че ли отиваше да живее вътре в тях, а без тях преставаше да я има. Знаеше, че е хубава жена, но никога досега не бе усещала толкова осезателно какво предизвиква у мъжете. Ужасно болезнено беше, мъчително и унизително. Опита се да се изправи срещу проблема, да среща погледите на минувачите, за да ги накара да се почувстват неудобно от това, че я разсъбличат, но тогава стана още по-лошо. От всеки минувач все едно я гледаше Саша. Саша по дънки, Саша с костюм, Саша с обица, Саша с кожено яке, Саша по анцуг… нисък Саша, висок Саша, дебел Саша, Саша с брада, рус, чернокос, кестеняв, Саша с излъскани обувки, опърпан Саша… Саша еднокрак просяк, седнал на тротоара. Саша полицай. Саша пред чейнджа… Все Саша. Навсякъде Саша.
С ужас се взря през стъклото в пазача на пропуска и чак след като се убеди, че възрастният човек по нищо не прилича на Саша, се втурна в сградата, като че ли вътре щеше да избяга от себе си. На входа обаче едва не се сблъска със Саша, този път от плът и кръв. Отдръпна се инстинктивно и го пропусна да излезе.
„Не се издавай, че си ме познала“ — прозвуча в главата й.
Закова се на място и го проследи с поглед до синия „Крайслер“ на паркинга. Той се качи и потегли без да я погледне.
„Махай се веднага оттам! “
Качи се разтреперана в стаята си и веднага си сипа уиски.
„Още ли не знаеш кой съм? “
Първата глътка я опари, втората приятно се разля по тялото й. Всичко това беше абсолютна глупотевина, измишльотина, плод на страховете й, на преживяното, на постоянното напрежение, в което живее. Кой знае в коя точка на земното кълбо се намира сега Саша и вероятно изобщо не си спомня за нея. А човекът с „Крайслера“ просто прилича на него. Хората си приличат, затова са хора.
„Всеки момент ще се отвори вратата и онзи, когото наричаш шефа, ще… “
Влезе Шефа, издокаран за празненството с гълъбово син костюм. Новата му прическа — скосена отзад, обемна на темето и зад ушите, му придаваше вид на добро момче, на човек, на когото може да се разчита. Точно такава невинност излъчваше погледът му, когато пристигна на летището с ковчега.
— Нещо не е наред ли? — недоверчиво попита той — Костюмът ли не ми стои добре, или не ти харесва как съм се подстригал?
Скова я страх. Животински страх.
„Аз съм страх. Целият ми живот е страх. Страхът е моята същност. Страшно е да си страх… “
„Много поетично се изразяваш. Направо художествено. Казах ти, че ще влезе. Гледай да не усети нищо.“
Отпи яка глътка и се насили да се усмихне:
— Изглеждаш чудесно. Знаеш ли, този човек, който си тръгна…
„Внимавай! “
— …при него ли ме беше пратил?
Шефът повдигна вежди и многозначително погледна чашата на бюрото й.
— Иди в ресторанта — каза той. — Наглеждай, да не стане някоя издънка.
Поколеба се, после уж между другото подхвърли:
— Да, при него те бях пратил.
Той се погледна в голямото огледало на шкафа.
Трябваше да каже на някого, за да не експлодира. И то тъкмо на него, на човека, който й даваше хляб. Тъкмо на него имаше нужда да разкаже всичко, за да й олекне.
Той кимна одобрително на отражението си и тръгна да излиза.
— Чакай!
„Не го прави! “
— Какво? — попита Шефа от вратата.
Малко остана да му се довери. Да му разкаже, че чува гласове, да го попита той ли е убил Галин и какво общо има Саша, но срещна сините му очи, открити и честни като на огладнял хищник и премълча, парализирана от страх.
— Н-не, нищо — пропелтечи.
— Хайде, че няма време.
Той се върна и хвърли пред нея пачка петдесетолевки:
— Всеки момент ще докарат тортата.
Тортата се извисяваше внушително във фоайето на ресторанта, висока почти до тавана, широка колкото кухничката в панелното й жилище, натруфена до безобразие с екзотични плодове и планини от сметана. Калина се разплати като насън и се гмурна в потока от гости, заливащ вече двете зали.
„Трябва да отстраниш Шефа.“
Поредното уиски й помогна да приеме една идея по-леко мълчаливия разговор. Взе си още едно и се усамоти с него в сянката на тортата, чието разрязване се предвиждаше да се превърне в кулминация на купона.
„Той уби мъжа ти. Същото ще направи и с теб.“
„Защо? “
„Прекалено много знаеш. Даже да не си даваш сметка какво си видяла и чула, то е в главата ти. Внимавай с алкохола. Ако не го изпревариш… “
Това наистина бе Саша. С всяка дума гласът му й ставаше по-познат, а спомените — по-живи. Все едно той беше до нея и никога не се бяха разделяли.
„Какво трябва да направя? “ — попита тя.
„Напий го и го изведи навън.“
„Дори заради тебе не мога.“
„Защо? “
„Страх ме е, всичко е толкова нереално… “
GSM-ът в чантичката сложи край на колебанията й.
— Донеси ми парите в крайното сепаре на южната зала — заповяда Шефа.
— Какви пари? Платих тортата, за мокрия бюфет имаше да се доплаща…
— Не се прави на луда! Не тези пари, другите.
— Не разбирам. Кои други?
