този семестър най-сетне ще се отървем от вас. Този път дипломата не ви мърда.
— Май наистина здравата сте поработили.
— Така е.
— Може ли да попитам откъде това страстно желание да се отървете от мен?
— Може и ще бъда пределно откровен. Господин Касиди, вие сте търтей.
— Търтей?
— Търтей. От вас полза няма. Само се мотаете в краката на другите.
— На вас какво ви пречи?
— Вие потискате самочувствието на преподавателския състав и изтощавате интелектуалния потенциал на университетската общност.
— Дрън-дрън — отвърнах презрително. — Имам цял куп забележителни публикации.
— Именно. Би трябвало да преподавате, или да се захванете с научна работа — досега да сте с няколко степени — а не да заемате мястото на някой нещастен колежанин.
Прогоних внезапно изникналата картина на нещастния, лишен от място колежанин — измършавял, с хлътнали от очакване очи, опрял нос и пръсти в стъклото на входната врата, завладян от ненаситна жажда за обучение, което — заради мен — му се отказваше и произнесох:
— Това са празни приказки. Защо, всъщност, искате да ме изгоните?
Той втренчи поглед в лулата, помисли за миг, сетне рече:
— Ако трябва да бъда откровен — защото не ви харесвам.
— Но защо? Та вие почти не ме познавате.
— Чувал съм за вас, което е повече от достатъчно. — Той почука с пръст досието ми. — Всичко е вътре. Вие сте от онзи тип хора, който по принцип ненавиждам.
— Може ли малко по-конкретно?
— Е, добре — въздъхна той, разтвори папката и посочи с пръст един от безбройните, маркирани в различни ярки цветове, абзаци. — Според този документ, следването ви в нашия университет продължава вече — момент да погледна — тринайсет години!
— И аз имам такова усещане.
— При това редовно, а не задочно.
— Да, редовно, през цялото време.
— Влезли сте в университета още като юноша. Не могат да ви се отрекат способностите. Успехът ви направо буди завист.
— Благодаря.
— Това не беше комплимент. Само констатирам фактите. Следват цял куп дипломни разработки, но все незавършени. При това върху материали, достатъчни за един вагон докторски дисертации. Неведнъж са ви предлагали да слеете разработките си…
— И да ги слея, не е достатъчно, за да ми бъде призната дипломната работа.
— Да, зная това. И двамата го знаем, нали? От изминалите години стана очевидно, че вие нямате никакво намерение да се дипломирате и предпочитате да си останете наш студент.
— Някога да съм казвал подобно нещо?
— И не е необходимо, господин Касиди. Досието ви говори вместо вас. През цялото време вие с лекота преодолявате възложените ви задачи, но когато дойде време за дипломиране, неизменно се прехвърляте в друг курс, получавайки по този начин възможността за нов подбор от предмети и съответно — нова тема за дипломна работа. Впрочем, след известно време курсовете ви започнали да се припокриват, та се наложило да ги променяте всеки семестър. Тук опираме до правилото за задължителното дипломиране, което, ще ви призная, бе прието от нашия факултетен съвет изключително във ваша чест. Досега все си намирахте вратичка, но този път, господин Касиди, ние хлопнахме и последната вратичка под носа ви. Нашата среща също ще е последна по рода си.
— Надявам се. Дойдох само да ми подпишете картона.
— Освен това ми зададохте въпрос.
— Да, но като гледам колко сте зает, не ми се ще да ви губя времето.
— Не се притеснявайте. Тук съм, за да отговарям на въпросите ви. Да продължим: когато за първи път чух за вас, бях любопитен да узная причината за странното ви поведение. Направих си труда да я потърся едва след като ми предложиха да стана ваш ръководител…
— Предложиха? Да не искате да кажете, че го правите по желание?
— Съвършено вярно. Исках аз да съм този, който ще ви каже „сбогом“ преди да разтвори пред вас вратите на университета. Още една лястовичка, литнала навън…
— Добре тогава, ето ви моя картон…
— Не още, господин Касиди. Питахте ме защо не ви харесвам. Когато си тръгнете от този кабинет — през вратата — ще знаете отговора. Да започнем с това, че аз успях там, където моите предшественици се бяха провалили. Запознат съм с всички условия от завещанието на вашия чичо.
Кимнах. От известно време усещах, че клони в тази посока.
— Струва ми се, че последното е извън рамките на преките ви задължения, господин Уексрот. Въпросът е от личен характер.
— Тъй като споменатият въпрос касае дейността ви тук, той влиза в кръга на професионалните ми интереси. Ако не се лъжа, вашият чичо ви е оставил значителна сума, от която ежемесечно ви се изплаща тлъстичка рента — само докато следвате в университета и подготвяте дипломирането си. Веднага щом получите своята диплома парите ще секнат, а това, което е останало, ще бъде преведено по сметка на Ирландската Републиканска Армия. Правилно ли описвам ситуацията?
— Доколкото може да бъде описана една несправедлива ситуация. Бедният стар чичо Алберт. И бедният аз. Да, от устата ви звучеше самата истина.
— Както разбирам, намерението на този достоен човек е било да ви осигури солидно образование — нито повече, нито по-малко — след което да ви остави сам да си изкарвате прехраната. Едно напълно разумно решение.
— Сигурен бях, че ще го одобрите.
— Само че не одобрявате моите действия.
— Истина е. Трябва да е заради несъвпадението на възгледите ни относно образователния процес.
— Господин Касиди, ако питате мен, в случая става дума не за възгледи, а за пари. В продължение на тринайсет години вие всячески избягвате дипломирането и протакате следването си тук. С една-единствена цел — да получавате своята стипендия. Възползвате се от един пропуск в завещанието на чичо ви, защото сте плейбой и дилетант, без никакво желание за работа, без чувство за дълг към обществото, което досега само ви дава. Вие сте търтей.
— Това вече го чух. Трябва да призная, че напълно задоволихте любопитството ми относно начина, по който формулирате разсъжденията си. Благодаря ви.
Той смръщи вежди и се зае да изучава лицето ми.
— Имайки пред вид — продължих, — че ще ми бъдете ръководител още доста време, натрупаната информация ще ми е от полза.
Той се засмя.
— Блъфирате, Касиди.
— Веднага щом подпишете картона ми, ще ви освободя от досадното си присъствие.
— Не е необходимо да виждам проклетия ви картон — произнесе бавно той, — за да зная със сигурност, че няма да ви бъда ръководител „доста време“. Това е то, Касиди, край на играта.
Извадих картона и му го подадох. Той продължи да нарежда, без да му обръща внимание:
— Чудя се, как ли щеше да се чувства покойният ви чичо, ако само знаеше за деморализиращото ви поведение тук, в университета. Дали пък няма да се обърне в…
— Ами ще взема да го попитам, когато се върне — рекох. — Миналия месец, като ходих да го видя, още не се беше обърнал.
— Какво? Не разбирам…
— Чичо Алберт е един от късметлиите, замесени в миналогодишния скандал около „Дари ми още миг“. Спомняте ли си?
