— Боя се, че не — поклати глава той. — Мислех, че чичо ви е умрял. А и как иначе, след като завещанието…
— Въпросът е от деликатно и малко философско естество — обясних аз. — Юридически той е мъртъв. Тялото му беше замразено и оставено на съхранение в криогенната компания „Дари ми още миг“. Само че съдържателите й се оказаха хора безскрупулни и се наложи да бъде преместен заедно с още петдесетина оцелели.
— Оцелели?
— Това, струва ми се, е най-точния термин. По списък, в „Дари ми още миг“ трябва да имат над петстотин клиенти, а в действителност били замразени петдесет. Икономисаните средства им донесли страхотна печалба.
— Не разбирам. Каква е съдбата на останалите?
— Части от тях се появили на черния пазар за органи. Още едно поле, където фирмата реализирала солидни приходи.
— Май си спомням нещичко. А какво е станало с… остатъците?
— Един от съпритежателите на фирмата имал погребално бюро. Така че в процеса на своята работа просто се освобождавал от ненужните тела.
— О! Виж ти… чакайте малко. Ами какво ще правят, ако някой дойде и поиска да види тялото на свой замразен роднина?
— Просто сменят табелката. Ако мислите, че може да се различи нещо през дебелия слой лед, лъжете се. Както казах, чичо Алберт беше един от малкото, които запазили с подобна цел. Винаги си е бил късметлия.
— Но все пак са ги разкрили?
— Неплатени данъци. Алчността погубва хората.
— Разбирам. Значи напълно възможно е някой ден чичо ви да ви потърси сметка?
— Не е изключено. Процентът на успешно размразените все още не е обнадеждаващо висок.
— И тази възможност не ви притеснява?
— Свикнал съм да решавам проблемите, когато възникнат. Чичо Алберт не е сред належащите.
— Отчитайки волята на вашия покоен чичо и създаденото настроение сред управата на университета, държа да отбележа, че с поведението си нанасяте вреда и в още една област.
Огледах стаята. Дори надникнах под стола.
— Предавам се — вдигнах ръце.
— На самия себе си.
— На себе си?
— Точно така. Пътят, който сте избрал, води до едно лишено от смисъл, инертно съществувание. Губите всякаква възможност да се превърнете в нещо друго, освен в професионален, склонен единствено към безделие, търтей.
— Търтей, значи.
— Да, търтей. Мотаете се наоколо и не вършите нищо полезно.
— Излиза, че действате изцяло в мой интерес, като се опитвате да ме изритате от университета.
— Именно.
— Неприятно ми е да го кажа, но историята е пълна с типове като вас. Струва ми се, че сме навикнали да ги съдим прекалено строго.
— Историята?
— Не говоря за факултета по история. Историята като наука.
Той въздъхна и поклати глава. Дръпна картона, пусна поредното облаче дим от лулата и се зае да го изучава.
Чудех се дали наистина си вярва като твърди, че ми прави услуга, опитвайки се да разруши живота, който си бях изградил.
— Чакай, чакай — промърмори той. — Тук има някаква грешка.
— Няма грешка.
— Сгрешен е броят на часовете.
— Защо? Трябват ми дванайсет — там има дванадесет.
— Нямам нищо против това, но…
— Шест часа върху моя собствен проект, свързващ няколко учебни дисциплини, разработка на темата на място, в конкретния случай — Австралия.
— Всъщност става дума за курса по антропология. Един от основните курсове. Но не за това говорех…
— По-нататък, тричасов курс по сравнителна литература, който върви с основния курс, върху творчеството на средновековните трубадури. Дотук всичко е според правилника, а и ще имам време за видеосеансите. И още един час социология, също с видеосеанс, за да следя текущите събития. Това прави общо десет часа. Като прибавим още два часа приложно изкуство — избрал съм напредналия курс за плетене на кошници — и стават точно дванадесет. Нито повече, нито по-малко.
— Не, сър! Тук не съм съгласен! Последният курс изисква тричасови занимания — и следователно се смята за основен!
— Май не сте виждали циркуляр номер петдесет и седем?
— Какво?
— Промениха го.
— Не ви вярвам.
Преместих поглед към кошницата с кореспонденцията.
— Време е да си прегледате пощата.
Той дръпна кошницата и започна трескаво да се ровичка из нея. Някъде към средата на купчинката се натъкна на документа. На лицето му отначало се изписа недоверие, след това гняв и изненада. Наблюдавах с интерес бързата смяна на настроения. Очаквах да дойде отчаянието, но щастието никога не е пълно.
Когато отново вдигна глава към мен, там имаше само нескрито удивление.
— Как го правите?
— Защо все търсите лошото в хората?
— Защото съм чел досието ви. Обзалагам се, че циркулярът е ваша работа.
— Забележката ви е крайно недостойна. А и да е истина, трябва да съм глупак, за да го призная, нали?
Той въздъхна.
— Да, навярно.
След това извади писалка и надраска с ненужна сила „Одобрявам“ в долния край на картона.
— Този път бяхте на косъм — произнесе бавно, докато ми го връщаше. — Измъкнахте се, но може да ви е за последно. Какво ще правите догодина?
— Научих, че се въвеждали два нови курса. Ще трябва да поговоря с някой от другите ръководители за смяна на текущата тема.
— Ще се обърнете към мен — заяви той. — А аз ще разговарям с другите курсови ръководители.
— Всеки има право сам да си избира ръководител.
— Вашият случай е по-особен. Следващият път пак ще потърсите мен.
— Добре де — реших да не настоявам повече. — До скоро виждане.
Докато вървях към вратата, той произнесе в гърба ми:
— Ще намеря начин.
Спрях на прага.
— Да, бе, да — произнесох учтиво. — Как ли пък не.
След което затворих внимателно вратата.
Глава 2
Случки и образи, парченца от мозайката на времето. Като например:
