— Това да не е някой от твоите номера?
— Боя се, че не.
— Боже мой, каква невероятна бъркотия — тя огледа стаята с широко отворени очи и неволно отстъпи към вратата, през която току-що се бяхме появили на сцената.
— Е, каквото и да е станало тук, вече е свършило. Тя отвори вратата, а дългата й, буйна коса се люшна.
— Знаеш ли, реших да помисля, преди да довършим разговора — рече, преди да излезе в коридора.
— О, стига, Джини. Нищо страшно няма.
— Вече ти казах — ще си помисля.
Тя понечи да затвори вратата.
— Да ти се обадя ли по-късно?
— Не зная.
— Утре?
— Виж, аз ще те потърся.
Щрак.
По дяволите. Можеше направо да я хлопне със същия успех. Край на първа фаза в моето издирване на нов съквартирант. Хал Сидмор, с когото живеехме заедно от известно време, се ожени преди няколко месеца. Липсваше ми, беше добър другар, играеше чудесно шах; в студентското градче го познаваха, а и като човек с широка ерудиция често ми помагаше по най-различни въпроси. Този път бях решил да си потърся нещо по-различно. Стори ми се, че ще открия качествата, които ме интересуват, в Джини. Това стана една вечер, докато се катерех по радиорелейната кула, а тя се ориентираше към приключване на дневните дела в своята стая на третия етаж. След този момент събитията поеха стремително напред. На следващия ден я причаках и от тогава двамата прекарвахме все повече време заедно. Така измина почти месец и тъкмо, когато най-сетне успях да я убедя да ми прави компания през следващия семестър, се случи това…
— Проклятие! — креснах и изритах чекмеджето на бюрото, което се търкаляше на пода, заедно с цялото му съдържание. Точно сега нямаше никакъв смисъл да тичам след нея. Първо да почистя. Нужно й е време, за да се опомни. Утре нещата ще са съвсем различни.
Някой наистина здравата бе поработил из моята скромна студентска квартира, в желанието си да прерови навсякъде. Всички мебели бяха разместени, свалени бяха калъфите на фотьойлите и дивана. Въздъхнах, докато оглеждах тази картина на разрушение. По-лошо дори от сутрин след най-безумен купон. И колко неудачен момент за взломове и грабежи. Вярно, кварталът не беше от най-спокойните, но поне нямаше лоша слава. И друг път са ми се случвали подобни неща. Но не тъкмо когато се прибирам с толкова приятна и многообещаваща компания. На всичко отгоре все нещо щеше да липсва.
Държах малко пари и разни ценни вещи в горното шкафче на бюрото в моята спалня. Още една, този път по-солидна сума, беше напъхана в един стар ботуш в дъното на гардероба. Надявах се, че крадецът се е задоволил с първото — тъкмо такава бе първоначалната ми идея.
Отидох да проверя.
Спалнята изглеждаше малко по-добре от дневната, сигурно ентусиазмът на неканения посетител се беше поизпарил. Чаршафите бяха разкъсани, а матракът — преобърнат. Две от чекмеджетата на бюрото бяха извадени, но съдържанието им не беше изсипано на пода. Пресякох стаята и изтеглих най-горното.
Всичко си беше на място, дори парите. Върнах се в дневната, за да проверя в ботуша. Банкнотите не бяха пипнати.
— Браво, моето момче. А сега го хвърли насам — разнесе се познат глас, който някак не хармонираше със сцената.
Обърнах се и видях Пол Байлер, професор по геология, който току-що бе излязъл от моя килер. Ръцете му бяха празни, но едва ли се нуждаеше от оръжие, за да подкрепи заплахата си. Макар и нисък на ръст, той се отличаваше с мощно телосложение и неведнъж съм се впечатлявал от белезите, които украсяваха яките му юмруци. По произход австралиец, Байлер започнал кариерата си в разни забутани мини, едва по-късно получил научна степен по геология и физика и се отдал на преподавателска дейност.
Двамата бяхме в чудесни отношения, дори след като завърших курса по геология, без да се дипломирам. Познавахме се от няколко години. Не бях го виждал през последните две-три седмици, но дочух, че взел отпуск. Мислех, че не е в града.
— Пол, какво става тук? — попитах аз. — Само не ми казвай, че ти си причината за бъркотията.
— Ботуша, Фред. Просто ми подай ботуша.
— Ако си закъсал за пари, с радост ще ти услужа…
— Ботуша!
Подадох му го. Стоях и гледах, докато ровеше из банкнотите ми. Извади ги, погледна ги с презрително сумтене и ги захвърли на пода — заедно със злополучния ботуш.
Още не се бях съвзел от първоначалната изненада, когато той пристъпи към мен, сграбчи ме за раменете и ме запрати във фотьойла до прозореца.
— Не ми трябват парите ти, Фред — викна той, а очите му святкаха гневно. — Искам само това, което ми принадлежи. Внимавай, защото очаквам от теб искрен отговор. Знаеш ли за какво говоря, или не?
— Нямам и най-малката представа. Нито държа нещо твое. Можеше просто да ми позвъниш и да попиташ. Не беше нужно да нахлуваш тук, като някакъв…
Шамар през лицето. Не беше кой знае колко силен. Достатъчен, за да ме разтърси и да ме накара да млъкна.
— Фред — рече той, — мълчи и слушай. Ще отговаряш само като те питам. Запази коментарите за друг път. Бързам. Зная че лъжеш, защото вече се срещнах с твоя бивш съквартирант Хал. Той каза, че е у теб — оставил го, когато си тръгвал. Говоря за един от моделите на Звездния камък — същият, който той взе след оная игра на покер в моята лаборатория. Сега спомни ли си?
— Да. Ако се беше обадил… Той ме зашлеви отново.
— Къде е?
Поклатих глава, донякъде за да проясня мислите си.
— Ами… нямам представа.
Пол вдигна ръка.
— Чакай! Нека ти обясня! Хал държеше камъка в дневната — използваше го като преспапие. Сигурен съм, че го е взел заедно с останалите си вещи, когато се изнесе. Не съм го виждал от няколко месеца. Сигурен съм.
— Един от двама ви лъже. Но само ти си ми под ръка.
Той замахна да ме удари, но този път бях подготвен. Наведох се и го ритнах в слабините.
Гледката беше незабравима. Заслужаваше си, дори само заради преживяното досега. А и да си призная, беше ми за първи път. Искам да кажа, че досега не бях ритал никого в слабините. Логично следствие от постъпката ми беше да го заобиколя, докато стои превит насред стаята, и да го боцна с лакът в гърба. В този миг обаче не ми беше до логика. Страхувах се от него и не знаех колко дълго ще е в плен на това, което му бях причинил.
Стихията ми е другаде. По-добре да изчезна, отколкото да чакам продължението. Прескочих облегалката на фотьойла, стъпих върху перваза на прозореца и след секунда се озовах навън. Свих вляво по тесния корниз, протегнах ръце и увиснах на водосточната тръба.
Тук вече пътища много — нагоре и надолу. Но аз реших да остана, където си бях. Чувствах се в пълна безопасност.
Не измина много време преди от прозореца на стаята ми да се подаде познатата професорска глава. Той огледа корниза, впи очи в мен и изруга. Запалих цигара и го дарих с усмивка.
— Какво чакаш? — рекох. — Хайде, идвай. Може да си много по-силен от мен, но ако дойдеш насам, само един от двама ни ще се върне обратно. Площадката пред блока е бетонна. Хайде — ела да си побъбрим. Няма да ти взема много.
Той въздъхна дълбоко и пръстите му се вкопчиха в перваза. За миг дори ми се стори, че ще направи опит. Но погледът му се плъзна надолу и това реши нещата.
