— И аз го помня добре.
Запалих цигара.
— Трудно е да се опише с няколко думи ситуацията, в която се намирам — заговорих аз. — Ще се опитам все пак да го сторя: Звездният камък — извънземният артефакт, който ни бяха отстъпили, е разумен. Бил е създаден от отдавна изчезнала раса, която по много неща наподобявала нашата. Открили са го в руините на тяхната цивилизация хилядолетия след като е изчезнала. Никой не е разбрал какво представлява камъкът. Нищо удивително — как да го свържат със същия онзи Спайки, за който се говорило в съхранените на други езици записки. Смятали, че става дума за някаква изследователска група, процес, или пък програма, използвана при събирането и анализа на цялата налична информация в областта на социологията. В действителност обаче, в записките се говорело тъкмо за Звездния камък. За да функционира нормално се нуждае от „гостоприемник“, с характеристики, близки до неговата раса. Той съществува като симбионт вътре в гостоприемника и събира информация, използвайки неговата нервна система. Междувременно разработва получените материали като някакъв социологичен компютър. В замяна на това се старае да обезпечава нормално здраве на своя гостоприемник. При нужда камъкът е в състояние да предостави анализи на всички явления, с които се е срещал директно или индиректно, заедно със съпътстващите ги изчисления и заключения — при това напълно безпристрастно, тъй като няма никаква родствена връзка с която и да било от изследваните форми на живот. Все пак предпочита подвижни същества с памет, склонна към натрупване на информация.
— Невероятно. Откъде научи тези неща?
— Защото аз го активирах — частично. След това той проникна в мен и ме уговори да го включа на пълна мощност. Направих го, но след това се лиших от всякаква възможност за комуникация с него — освен на най-елементарно ниво. После го отстраниха и аз се върнах в нормалното си състояние. Въпреки това камъкът продължава да функционира и телепатите могат да общуват с него. Както галактическият Съвет, така и ООН биха искали той да заработи отново. Има предложение камъкът да продължи своето ритуално
— Май започвам да разбирам — кимна професорът.
— Не се и съмнявах. Има още нещо — изглежда по някаква причина Спайки ме е харесал и иска да остане с мен.
— Потресаваща перспектива.
— Именно. Дори и да отклоня предложението му, пак ще мога да работя по тези проблеми на Земята, като специалист по извънземни култури.
— Второто предложение също е примамливо.
— Така е, но се сетих за дребните крачки, преди засилката. Съвсем доскоро ние бяхме далеч, сега сме близо. Изминатият път ни изглежда нереален — като интервал между кулите, по които се катерим. Качвам се горе, поглеждам надолу, озъртам се назад и за пръв път забелязвам, че върховете им са разположени все по-близо. Че има съвсем забележимо ускорение на темпото и времето. А всичко там долу придобива все по-абсурден и лишен от смисъл характер. Казахте ми да си спомня брендито, когато стигна до този извод.
— Да, така беше. Вземи.
Хвърлих цигарата. Протегнах ръка, взех бутилката и глътнах от нея.
— Ако разстоянията не бяха толкова големи, можеше да плюеш в лицето на Времето — отбеляза той, докато му я връщах. — Да, това са мои думи, и те звучаха правдиво — за онзи момент. И за мен.
— Но къде ни отвежда всичко това? — попитах аз. — На върха на една особено трудна за изкачване кула, която на всичко отгоре отдавна е заета от други. Те ни смятат за развиващ се свят, тоест за примитивна, варварска раса. И най-вероятно са прави. Нека сложим ръка на сърце и да си признаем — не ние сме изкачили този връх първи. Така че, ако се съглася на тази работа, не Спайки, а аз ще съм музейния експонат.
— Погледнато статистически — рече професорът, — възможността да достигнем първи върха е почти толкова нищожна, колкото и тази да сме последните. Не съм престанал да вярвам в това, което ти казах тогава. Но искам да обърнеш внимание на следното — когато разговарях с теб, моята кариера вече приключваше, твоята едва започваше и в онзи момент повече ме занимаваше мисълта, че времето ми изтича. Оттогава в главата ми се настаниха нови мисли. Неведнъж, например, съм обмислял изказването на професор Кун за структурата на научните революции — от време на време се появява голяма идея, тя руши традиционните начини на мислене и всичко започва да се гради от самото начало. С малки крачки, стъпка по стъпка. След известно време картината придобива известен ред, с изключение на няколко неиздялани късчета. И тогава някой хвърля поредния камък в прозореца. От край време човечеството следва тази отъпкана пътека, но в последните години интервалът между хвърлените камъни се скъсява все повече. Става толкова кратък, че не остава време за почистване. На всичко отгоре се появяват и извънземните, с цял куп нови камъни. Човешкият интелект, естествено, не е в състояние да поеме толкова чести промени. Каквито и да сме, едно е ясно — ние сме различни от всички там, горе. Дори сред хората няма двама съвсем еднакви, какво остава за галактиката. Според мен това не е недостатък, а възможност да участваме с нещо полезно в общия процес. Остава само да открием с какво, но аз зная, че ще го намерим рано или късно. Трябва само да преодолеем поредния дъжд от камъни, както са го сторили другите. Ако не можем, значи не заслужаваме да оцелеем и да се наредим до тях. Няма нищо лошо в желанието да бъдем първи и най-добри, погрешно е само ако мечтаем да сме единствени. Проблемът при вас, антрополозите, въпреки всичките ви приказки за релативизъм на различните култури е, че самият еволюционен процес автоматически ви кара да чувствате превъзходство над всичко, което изучавате. Ето сега сме се захванали с материята на времето и антрополозите също си пъхат носа. Подозирам, че ви чака поредния солиден удар, но вие и този път сигурно няма да си признаете. Е, какво пък, може да ви е от полза. Поне ще се научите да бъдете скромни. Ние сме на прага на поредния ренесанс, ако правилно разчитам признаците му. Но някой ден каменният порой ще секне, Времето ще се разтъпче, а ние ще престанем да метем парчетиите от пода. Може би тогава отново ще можем да се почувстваме съвсем сами. Няма ли да ни липсва компанията на другите, когато дойде този ден?
Той спря и за известно време потъна в мълчание. Изглеждаше замислен. След това продължи:
— Дошъл си за съвет, а аз май ти предложих повече, отколкото искаше. Дължа ти го, заради приятната компания и чудесната напитка. Вдигам тост за теб и за времето, което ме промени. Продължавай да се изкачваш. Само това ще ти кажа. Продължавай да се изкачваш, а когато стигнеш върха, опитай още мъничко нагоре.
Надигнах шишето. Загледах се към сградата отсреща. Запалих цигара.
— Защо гледаме този часовник? — попитах.
— Чакаме да удари полунощ. Всеки момент, струва ми се.
— Отговорът ми се струва прекалено очевиден, макар и даден навреме.
Той се засмя.
— Не аз съм написал сценария, Фред. Но затова пък изчерпах всичките си отговори. Остава ми само да се наслаждавам на представлението. Понякога е интересно дори само като гледаш.
— Така си е. Извинявайте. И… ви благодаря.
— Ето го!
Вратичките от двете страни на часовника отскочиха встрани. От едната се показа лакиран рицар, от другата — мрачен шут. Първият носеше меч, вторият — жезъл. Те се приближиха, рицарят — изправен и наперен, шутът — прегърбен и накуцващ. Подскачаха по предначертания път със застинали гримаси на лицата. Стигнаха първия завой на релсите, завъртяха се на деветдесет градуса и продължиха към мястото
