какво? Когато приключи това придвижване с дребни стъпки, току-виж всички изпаднем в същото недоумение като онзи подпийнал катерач на покриви, който бил удостоен с честта да зърне краткия миг, от проглеждането на юношата, до старческата досада. А след това? Да скочим отгоре и да се превърнем в тикви? Да излезем в заслужена пенсия? Алкаид, Мизар, Алиот, Мегрез, Фекда, Мирак и Дубхе…
Мълчах, а и не виждах какво повече мога да кажа. Част от мен бе готова да се съгласи с него.
След известно време той заговори отново:
— Не мисля, че тази вечер ще се катеря повече.
Бях принуден да призная, че това е съвсем разумно решение. Тъй като аз също бях изгубил вкуса към приключения, двамата започнахме да се спускаме, докато не се озовахме на улицата и аз изпратих професора.
Случки и образи. Сцени…
Хванах края на късните новини, преди да си легна. Пол Байлер, професор по геология, бил нападнат тази вечер в Сентрал парк. Неизвестните извършители не само отмъкнали всичките му пари, но го лишили от черния дроб, сърцето, бъбреците и белите дробове.
Доста след полунощ мозъкът ми премина във възбудено състояние и взе да вади от черния аквариум с образи най-различни лица и изражения, проблясващи като ослепителни видения, да не говорим за вече кинестетичните, синтетични: „ЧУВСТВАШ ЛИ МЕ, ЛЕД?“, които продължаваха много по-дълго от очакваното, чак докато първата утринна чаша кафе ги превърна в суха, разсипваща се пепел.
Глава 3
Слънчеви лъчи. Плясък на вода. Мрак. Звезден танц.
Масивният позлатен кадилак на Фаетон катастрофира там, където няма кой да го види. Гори, блещука, угасва. Също като мен.
Във всеки случай, когато се събудих отново беше нощ и аз се чувствах отвратително.
Докато лежах неподвижно — ръцете и краката ми бяха завързани със здрави кожени каиши, а устата, очите, ушите и носа ми бяха пълни с пясък — гладен, жаден и смъдящ, лесна плячка за всеки хищник, кой знае защо си спомних думите на професор Мериме, също някогашен мой курсов ръководител: „Ти си живия пример за абсурдността на този живот“.
Излишно е да пояснявам, че специалността му беше френският роман от средата на двайсети век. И все пак време е да добавя, че онази малко странна забележка сякаш целеше да опише тъкмо сегашното ми състояние. Независимо от това, че професорът доста отдавна бе напуснал университета забулен в мъглата на някаква скандална история, в която били замесени едно момиче, някакво джудже и магаре — или тъкмо по тази причина — с течение на времето Мериме се беше превърнал в нещо като оракул на моя личен космос, и думите му често изникваха в съзнанието ми при обстоятелства, на пръв поглед нямащи нищо общо с онези, когато ги бе произнасял.
Горещият пясък ми ги бе нашепвал през целия следобед, за да предаде щафетата на нощния ветрец, наподобяващ отдавна омръзнал рефрен или развалена плоча: „Ти си живия пример за абсурдността на този живот“.
Ако се замисли човек над тези думи, може да стигне до безброй интерпретации — стига, разбира се, да разполага с достатъчно време.
Ах, да… ръцете.
Помъчих се да размърдам пръсти, но не можах да разбера дали ги контролирам. Напълно възможно отдавна да съм ги изгубил и сега да съм жертва на фантомни усещания. В случай, че си бяха на мястото, трябва да се замисля на тема гангрена.
Защо позволих да се забъркам в тази история?
Семестърът започна и аз заминах. Помолих Ралф, с когото държахме едно антикварно магазинче, да ми препраща цялата кореспонденция, а аз поех на запад, като останах няколко дни в Сан Франциско, Хонолулу и Токио. Изминаха почти две седмици. Тихо, спокойно. Отбих се за два дни и до Сидни — точно толкова, колкото да получа полагащата ми се доза неприятности. А те възникнаха малко след като реших да се покатеря върху грамадното ребро на оперния театър, построен на нос Бенелонг, почти до входа на залива. Напуснах града накуцвайки и с квитанция за солидна глоба в задния джоб. Отлетях право за Алис Спрингс. Взех въздушния скутер, който бях запазил. На следващата сутрин поех към царството на непоносимата и ослепителна слънчева светлина. Тръгнах рано, за да изпреваря и двете. Местността ми се стори напълно подходяща за учебен център на бъдещи светци — нека докажат тук колко ги бива. Изгубих няколко часа докато открия подходящо място за лагер. Нямах представа, че ще остана толкова дълго.
Районът, в който се намирах, беше прочут със скалните рисунки, открити много отдавна и разпръснати на площ от близо хиляда и шестстотин квадратни метра. Местните аборигени твърдят, че не им е известен нито произходът, нито предназначението на рисунките. Бях ги разгледал на снимки, но ми се щеше да ги разгледам по-обстойно, при това на живо. Както и да се поровя из напуканата земя.
Върнах се под сянката на тентата, пийнах малко лимонада и за да се спася от горещината пак се захванах с изучаване на снимките.
Колкото по-дълбоко потъваш в миналото, толкова по-интересно ти става.
Вероятно имат право онези, които твърдят, че скалната живопис се е родила в епохата на триглотидите, когато новоизпеченият художник се настанявал на мястото, използвано за тоалетна. Нещо като еволюирал метод за маркиране на собствена територия. Колкото по самовлюбен е един художник, толкова по-нависоко по скалите е готов да се изкатери, за да остави примерни образци от своето творчество — струва ми се, че тази максима важи и в наши дни.
Неведнъж съм се замислял за онзи младеж от времето на мастодонтите, който пръв е спрял край някоя подходяща скала и е започнал да я разглежда с интерес. Що за първичен импулс го е подтиквал да задраска нагоре с камък, или заострена кост в ръка? И най-вече — какво е чувствал в онзи момент? Каква е била обществената реакция? Може би съплеменниците му са се захванали да пробиват нужното количество дупки в черепа му, за да изпуснат отвътре злите духове, които са го обладали? Или дръзката инициатива е била подхваната и от други, чиито творчески способности са дремели, очаквайки този първи съкровен миг на прозрението? Според мен никой не е в състояние да даде верен отговор на тези въпроси. Трудно ми е да остана равнодушен.
Та както казвах, този следобед се занимавах с фотографиране, разкопки и ръчно копиране на рисунки. Дори открих някакъв предмет, който наподобяваше притъпено каменно длето. Нищо интересно не се случи и на идната утрин, макар че продължих да копая дълго след часа, който си бях набелязал.
Скрих се на сянка, за да се погрижа за плюските и да възстановя нарушената си водна обмяна, докато нанасях бележките от деня. Трябва да е било малко след три следобед, когато един въздушен скутер прелетя недалеч от мен, после свърна обратно и взе да се спуска. Бях обезпокоен, тъй като не разполагах с никакво официално разрешение за онова, което вършех. На всички документи, визи, паспорти и прочие бях регистриран като „турист“. Дори нямах представа дали ми е необходимо подобно разрешение, въпреки че го подозирах. Така е, от малък ненавиждам бюрокрацията и все гледам да я заобикалям. Засенчих с длан очи, следейки бръмчащото метално хвъркато, докато обмислях как най-бързо да обясня на представителите на властта, че съм само един скромен, законопослушен гражданин. По-добро от лъжата няма, рекох си аз.
Скутерът се приземи и изплю двама души. Нищо представително или официално нямаше във вида им, но съдейки от обстоятелствата, те бяха тъкмо такива и аз се изправих да ги посрещна. Първият беше горе-долу мой ръст, но с масивно телосложение и начеваща плешивина. Лицето му беше зачервено и покрито с пот. Другият бе малко по-висок, една идея по-мургав и току отмяташе немирния кестеняв кичур, който му падаше
