в очите. Движеше се грациозно като спортист във върхова форма. И двамата носеха градски чепици и липсата на шапки, които да ги пазят от безмилостното слънце, ми се стори озадачаваща.
— Ти ли си Фред Касиди? — попита първият, като спря на няколко крачки от мен и огледа изкопа.
— Да. Аз съм.
Той измъкна безупречно изгладена дантелена кърпичка и попи лицето си с нея.
— Намери ли каквото търсеше?
— Не търсех нищо особено — рекох аз. Той се засмя.
— Като гледам, май си свършил ужасно много работа, без да търсиш нищо.
— Това са разкопки — рекох помирително.
— С каква цел?
— Защо по-добре не ми кажете кои сте и за какво ви е да знаете?
Той игнорира въпроса ми и се приближи до изкопа. Заобиколи го, като спря на няколко места, за да го огледа внимателно. През това време вторият се пъхна под моята тента. Викнах му да внимава, но той сграбчи раницата ми и я изтърси на земята.
Отваряше несесера, когато дотичах при него. Дръпнах го за ръката, но той я освободи с рязко движение. Когато опитах отново, ме блъсна и аз тупнах в прахта. Малко преди това бях стигнал до извода, че не са ченгета.
Вместо да се надигам за повторен опит аз го изритах в пищяла с подметката на тежката си обувка. Не беше толкова впечатляващо, колкото когато уцелих Пол Байлер в слабините, но свърши същата работа. Скочих на крака и му фраснах един къс ляв в ченето. Той се строполи и не помръдна. Не беше лошо за един-единствен удар. Де да можех да го повторя без камък в юмрука!
Триумфът ми продължи само няколко секунди. Веднага след това върху гърба ми се стовари цял чувал с оловни гюлета — във всеки случай, такова беше усещането.
Бях нападнат отзад — меко казано доста неспортсменска проява. Изглежда здравенякът беше далеч по-чевръст, отколкото ми се стори на пръв поглед, и докато извиваше ръката ми, а с другата ръка теглеше косата ми назад, започнах да осъзнавам каква значителна част от телесната му маса е образувана от мускули.
— Край на шегичките, Фред — произнесе пресипнало той. — Време е да си побъбрим…
Звезден танц…
Докато лежах в прахта — завързан, целият покрит с рани, синини и цицини — стигнах до извода, че професор Мериме се е доближил на една ръка разстояние до онзи хладен, неподвижен център, където се крие същността на всички точни определения. Какво друго, ако не абсурд е когато една мъртва ръка ти се протегне на помощ?
Лежах си значи, проклинах шепнешком злата си участ и неусетно забелязах някакво раздвижване в периферията на полезрението ми. Дребна, тъмна сянка, която притичваше, спираше и пак притичваше към мен. Без съмнение, реших аз, дойде и часът на хищниците. Опитах да се раздвижа, но си останах само с опита. Да викам, мисля, нямаше никакъв смисъл.
Това, което ми оставаше, бе да култивирам позакърнелия си стоицизъм, докато същевременно въртях очи, опитвайки се да разгледам по-внимателно животинчето. Опря се в десния ми крак и подскочи конвулсивно, но не почувствах болка. След известно време се прехвърли върху левия. Дали не дъвчеше обезчуствените ми пръсти? Не го ли е гнус?
Следващия път, когато ме доближи, бе откъм лявата ми ръка и сега вече успях да го разгледам — беше дребно, торбесто зверче, доста глупаво на вид. Сетих се, че се казва уомбат. Безобиден, любознателен и в никакъв случай месояден обитател на тукашните места. Въздъхнах поуспокоен и позволих на част от напрежението да напусне вдървените ми крайници. Като ще се мре, защо да не е в компанията на някое миниатюрно кенгуру?
Спомних си за увисналата на гърба ми тежест и за това, как онова мускулесто безмозъчно ми извиваше ръката — без да го е грижа какво е станало с неговия приятел — и повтаряше отново и отново:
— Всичко, което ми е нужно, е камъкът. Къде е той?
— Кой камък? — произнесох, допускайки грешката да придам на израза въпросителна форма.
Натискът върху ръката ми се усили.
— Камъкът на Байлер. Знаеш за какво говоря.
— Ами да! Пусни ме де! Веднага ще ти разкажа какво е станало. Не е никаква тайна.
— Давай — рече той и отпусна хватката. Разказах му за дубликатите и за нашето участие в тази история. Разказах му всичко, което знаех за проклетия камък.
Както предполагах, не повярва на нито една моя дума. Още по-лошо, междувременно се свести и другият. Той също смяташе, че лъжа и гласува изтезанията да продължат.
Така и стана. В един момент, когато двамата спряха да си поемат дъх и да потъркат зачервените си юмруци, по-високият каза на якия:
— Говори същото, което ни каза и Байлер.
— Като онова, което Байлер каза, че му е казал — поправи го другият.
— Ако сте разговаряли с Пол — намесих се аз, — какво повече мога да ви кажа аз? Той поне знаеше за какво става дума. Аз знаех само за камъка — и вече ви казах всичко.
— О, да, с твоя Пол си побъбрихме доста добре — захили се високият. — По-точно той ни говори. Направо си изплю червата…
— Дори тогава не му повярвах — добави ниският. — И какво в крайна сметка? Веднага след разговора с Пол ти си плюеш на петите и духваш чак в Австралия. Скриваш се в тази пустош — където той е прекарал почти половината от живота си — и започваш да копаеш дупка. Ето как стоят нещата в действителност, ако питаш мен — от самото начало двамата сте били комбина и сте се договорили какво точно да казвате. Мисля, че камъкът е скрит някъде наблизо. Нямам никакви съмнения, че само чакаш удобен момент, за да го докопаш. Но да знаеш, че всичко ще си кажеш. Избирай сам — по лесния или по трудния начин.
— Вече ви казах…
— Значи избра — прекъсна ме той. Промеждутъкът от време, който последва, беше крайно незадоволителен и за двете заинтересовани страни. Те не получиха онова, което им бе нужно — нито пък аз. Най-много ме беше страх да не ме осакатят. Все някак щях да се възстановя от побоя. Но започнат ли да ми режат пръсти, или да ми вадят очи, въпросът ставаше на живот и смърт.
Бедата е, че започне ли веднъж нещо такова, спирането е трудно. Докато се съпротивлява жертвата, инквизиторът е принуден да измисля нови и нови мъчения и тогава — рано или късно — настъпва един момент, в който смъртта става по-привлекателна, отколкото животът. Когато разпитът доближи тази граница, между двете страни се поражда съревнование — едната се стреми към смъртта, а другата все още се опитва да получи нужната информация.
Важен фактор в тази игра е да се създаде увереност у жертвата, че инквизиторът е готов да стигне до края. В моя случай не се съмнявах, че тези двамата са способни на това — вече знаех, че те са причина за трагичната кончина на Байлер. Ниският очевидно не беше доволен от информацията, получена от професора. Ако успея да стигна онази повратна точка и сетне спечеля надпреварата, разочарованието му щеше да нарасне. В отношението му към мен се наблюдаваше известна предпазливост, сигурно защото ме виждаше като последен шанс да се сдобие с камъка. Всъщност именно той бе инициаторът на идеята да ме оставят на слънце и да ме наблюдават как се превръщам в голяма печена пуйка. Така и направиха, а докато захарта в тялото ми бавно се концентрираше, двамата отскочиха до скутера за хладилната чанта. След това се настаниха под тентата и взеха да обсъждат на висок глас качествата на ледената бира, която консумираха с удоволствието на рекламни агенти.
Така премина следобедът. Привечер им хрумна мисълта, че нощният вятър, пясъкът и звездите също са подходящи за превъзпитанието ми. Този път извадиха от скутера спални чували и пакетирани сандвичи, които погълнаха с шумно мляскане. Лъжеха се, ако си мислеха, че мирисът на храна ще пробуди глада ми. Само взе да ми се гади повече.
Гледах как денят се стопява на запад. Хората на Луната вървяха надолу с главите.
