Така и сторих, като включих всичко, което бе споделил с мен Мерлин, чак до противостоянието в Първичния Лабиринт и моето бягство през Кристалната пещера. По време на разказа пресушихме пълния чайник и, когато приключих, известно време просто стояхме безмълвни.
Накрая тя въздъхна:
— Ти ме натовари с много важни сведения.
— Знам!
— Но при все това се боя, че те са само малка част от много по-голямото…
— Какво по-точно имате предвид? — изумих се аз.
— Някои дреболии, за които чух, знаех, предполагах или, може би, съм видяла насън. Както и няколко други, от които аз, струва ми се, просто се страхувам. Надали са свързани логически. Но са достатъчни, за да питам силите на земята, с която работя. Да. Вече се бях замислила за това и сега съм длъжна да опитам. В такъв момент…
Тя бавно се изправи, помълча малко и посочи нагоре.
— И нека това бъде Езика — изрече, а порив на вятъра залюля една от металните конструкции, изстръгвайки от нея няколко тона едновременно.
Вайъли пресече ателието, приближи се до дясната стена — дребна, облечена в сиво и зелено, с коса с цвят на зрели кестени, която се сипеше до средата на гърба й — и прокара пръсти по стоящите там скулптури. Накрая избра една с широко лице и тесен торс и започна да я бута към средата на стаята.
— Нека ви помогна, Ваше величество! — с две крачки стигнах до нея. Тя поклати глава.
— Наричай ме просто Вайъли. Не, трябва да ги разположа сама. Тази се нарича Памет.
Тя я нагласи под Езика, на северозапад от него. След това отново се върна при фигурите и избра слабичка, с леко разтворени устни, която настани южно от компаса на Езика.
— А това е Страст.
Бързо намери третата — висока и кривогледа статуя — и я постави на североизток.
— Предпазливост — назова я.
Жена с гордо изпъната дясна ръка застана от запад.
— Риск — нарече я Вайъли.
На изток постави друга жена, с широко разтворени ръце.
— Сърцето.
От югозапад застана философ с високо чело и сраснали се вежди.
— Главата.
…На югоизток — усмихнато момиче, чиято ръка бе вдигната то ли в приветствие, то ли в замах за нанасяне на удар.
— Шанс — приключи изброяването кралицата и застана в средата на кръга, който ми напомняше едновременно за Стоунхендж и остров Пасха. Помоли ме: — Донеси два стола и ги постави ето тук и тук… — и ми показа местата на север и юг от нейния кръг.
Така и направих. Тя седна на северния стол, зад последната наредена от нея статуя — Прозрението. Аз заех мястото си зад гърба на Страстта.
— Сега мълчи — нареди ми тя.
След това в течение на няколко минути и кралицата седя неподвижно, скръстила ръце на коленете си. Накрая попита:
— Какво е нарушило равновесието — на дълбочинно ниво?
От лявата ми страна се обади Предпазливостта, но металическият глас идваше отгоре, от Езика.
— Преразпределението на древните сили — изрече той.
— По какъв начин?
— Скритото излезе на открито и се мести — отвърна Риска.
— Въвлечени са и Амбър, и Хаос — така ли?
— Точно така — обади се Страст, която стоеше пред мен.
— „Древните сили“ — повтори Вайъли. — Колко древни, по-точно?
— Съществували са преди да се появи Амбър — промълви Памет.
— А били ли са преди появата на Рубина на справедливостта — Окото на Змията?
— Не — отвърна същата статуя. Кралицата шумно си пое дъх.
— Колко са на брой?
— Единайсет — отговори отново предишният й събеседник.
Тя пребледня, но аз пазех тишина, както ми беше наредено.
— Онези, които разравят праха на миналото — обади се след малко, — какво искат те?
— Възвръщането на славата на отминалите дни — обясни Страст.
— Възможно ли е да успеят?
— Да — отвърна Прозрение.
— А може ли да се избегне подобен изход?
— Да — съгласи се същата статуя.
— Но ще бъде опасно — добави Предпазливостта.
— С какво трябва да се започне?
— Попитай пазителите — обади се Главата.
— Колко зле е положението?
— Всичко вече е започнало — съобщи пак той.
— И заплахата вече е реална — добави Риск.
— Както и благоприятната възможност — допълни Шанс.
— А каква е тя? — поинтересува се Вайъли.
Разнесе се стържене, когато оръжието ми се плъзна на пода там, където го бях облегнал на стената. Кралицата извърна глава.
— Мечът ми току-що падна.
— Назови го!
— Това беше оръжието на баща ми и името му е Уеруиндъл.
— Да, чувала съм за него… — След малко се обърна към статуите си. — Този човек, Люк, притежава нещо, свързано с меча и сродното му оръжие. Аз обаче не знам историята им.
— Двамата са свързани — потвърди Памет.
— Как по-точно?
— Създадени са по един и същ образец, кажи-речи по едно и също време и се явяват част от силите, за които говорехме.
— Ще се получи ли сблъсък на интереси?
— Да — потвърди Прозрението.
— Какъв по-точно?
Прозрението премълча, но Шанс се засмя.
— Не ви разбирам!
— Тя се смее, когато не е сигурна — поясни Главата.
— Люк ще вземе ли участие в сблъсъка?
— Да — отвърна Прозрението.
— Следва ли да потърси пазителите?
— Длъжен е да опита — реши Сърцето.
— А ако не успее?
— Дори и сега към нас се приближава Принцът, на когото е известно повече — каза Главата.
— Кой е той?
— Освободеният затворник — обясни същата статуя.
— И кой по-точно?
— Носи сребърната роза — добави Главата. — И притежава втория меч. Вайъли вдигна глава и се обърна към мен:
— Имаш ли въпроси?
— Да. Но се съмнявам, че ще получа отговор, ако попитам дали ще победим ние.
