Шанс се разсмя, докато кралицата се изправяше на крака. Тя ми позволи да й помогна да върне статуите на местата им. След това, когато отново седнахме, я попитах:
— „Търсене на пазителите“?
— Със сигурност има един страж, а може и да са двама — обясни ми тя. — Самоотстранил се принц на Амбър и неговата сестра от дълбока древност са пазили част от тази сила. Логично е да се провери дали още са живи и спазват ли все още обета си.
— Самоотстранил се ли? Защо?
— По лични причини, свързани с починалия крал.
— А те къде са?
— Нямам представа.
— Как тогава можем да ги намерим?
— Има Карта…
Тя се изправи и се приближи до малък скрин с чекмедженца. Оттам извади опакован комплект карти. Бавно преброи няколко от горната страна на колодата и извади една.
Щом се върна при мен, ми предаде картата, изобразяваща строен младеж с коси с цвят на ръжда.
— Наричат го Делуин — каза ми просто.
— И смятате, че мога просто да го потърся и да питам дали все още притежава онова, което е имал преди?
— Първо бързичко трябва да му обясниш, че не си от Амбър — усмихна се кралицата, — но спомени за произхода си. Попитай го дали контролира Пръстените непрекъснато. Постарай се да научиш къде се намира или премини при него, за да обсъдите всичко това лично — ако успееш.
— Добре — съгласих се аз, понеже не исках да й казвам, че вече съм говорил с него — макар и закратко — докато търсех съюзници за войната ми срещу Амбър. Тогава той просто захвърли картата ми, но аз не исках да събуждам спомените на Вайъли за онези дни. Така че просто кимнах: — Добре, ще опитам!
Реших да поговоря набързо с него — за да му дам време да съобрази, че не съм сам, но и да не му позволя да спомене нищо от предишния ни разговор. Променената външност би трябвало да ми помогне в това начинание.
Посегнах в търсене на връзка.
Първо студ, после усещане за някой, който внезапно застава нащрек.
— Кой е там?
Чух въпроса още преди в картата да възникне усещане за дълбочина и живот.
— Люк Рейнард, известен също и като Риналдо — представих се аз, а Картата веднага оживя и събеседникът ми ме огледа. Допълних: — Крал на Кашфа и бакалавър по мениджмънт от Калифорнийския университет в Бъркли…. — Погледите ни се срещнаха. Неговият не беше нито агресивен, нито дружелюбен. — Бих искал да знам дали все още контролирате Пръстените.
— Люк-Риналдо — отвърна ми принцът, — с какво по-точно те касае този въпрос и изобщо, как научи за това?
— Самият аз не съм от Амбър — отвърнах, — но баща ми беше. И ми е известно, че скоро този въпрос ще безпокои всички там, тъй като Мерлин, син на Коруин, очевидно е пряк кандидат за наследник на престола в Царството на Хаос.
— Знам кой е Мерлин — обади се Делуин. — А твоят баща кой е?
— Принц Бранд.
— Майка ти?
— Лейди Джасра, бивша кралица на Кашфа. Сега можем ли да се върнем към въпроса ни?
— Не — отвърна Делуин, — не можем.
И вдигна ръка, възнамерявайки да прекъсне връзката.
— Чакай малко! Имаш ли микровълнова печка? Той се поколеба.
— Какво?
— Е, един такъв уред като сандък, който може за нула време да притопли обяда. Разработил съм магия, която вече позволява да работят почти навсякъде в Сенките. Представи си, че се будиш посреднощ, изгладнял за горещ, вкусен сандвич с риба тон? Просто вадиш един от хладилника, сваляш опаковката и го пъхаш в микровълновата. А какво е хладилник ли? Добре, че попита. Още един сандък, вътре в който цари вечна зима. Там си държиш храната. Вадиш порция и я притопляш на микровълновата, когато ти хрумне. Между другото, доставям и хладилници. А ако не искаш да говориш за пръстените — ами добре, да поговорим за бизнес. Мога да ти устроя изгодна сделка с тези чудесии, при това в такова количество, че да подбия цената на всеки друг, който би бил способен да ги доставя — а аз не смятам, че ще се окаже особено лесно да си намериш друг доставчик. И това далеч не е всичко, което бих искал да ти предложа…
— Извинявай — обади се Делуин, — но и търговските пътници не ме интересуват! — и отново вдигна ръка.
— Чакай! — изкрещях аз. — Ще ти направя предложение, от което просто не можеш да се откажеш!
Той прекъсна връзката.
— Върни се! — устремих волята си към образа му, но рисунката си остана плоска, а картата отново се затопли до стайна температура.
— Извинете ме — казах на Вайъли, — направих всичко възможно той не иска да купува!
— Честно казано, дори не мислех, че ще ти се отдаде да го задържиш толкова време. Но мога да потвърдя, че той се интересуваше от теб, докато ти не спомена майка си. Това промени нещата…
— Не ми е за пръв път — обадих се горчиво. — Мисля обаче да опитам още веднъж, по-нататък.
— В такъв случай задръж Картата.
— Не се нуждая от нея, Вайъли. Ще си направя собствена, когато му дойде времето!
— Ти си художник и майстор на Карти?
— Е, рисувам по малко. Понякога успявам да докарам приликата.
— Тогава просто си длъжен да разгледаш произведенията ми, докато чакаш. Ще се радвам да чуя мнението ти!
— С удоволствие! — приех. — Кого имахте предвид, когато казахте, че ще чакам…
— Коруин, разбира се.
— А, така ли? Благодаря!
— Ти можеш да бъдеш сред първите, които ще се настанят в новите стаи. Тук направихме сериозен ремонт и доста реконструкции след сблъсъка на Логрус и Лабиринта.
— Чух за това. Много добре. Интересно, кога ли ще се появи той?
— Чувствам, че ще е скоро — сподели кралицата. — Ще извикам прислужник и ще наредя незабавно да те настанят. За вечерята ще те известят, а после ще побеседваме за изкуство.
— Би било прекрасно!
Чудех се докъде ли ще доведе всичко това. Струваше ми се, че цялостната картина скоро ще се промени драстично… за кой ли път.
Хубаво, между другото, че Делуин не се заинтересува от микровълновите печки.
Щях доста да се озоря, докато разработя съответното заклинание.
Информация за текста
© 1994 Роджър Зелазни
© 2003 Елена Павлова, превод от английски
Roger Zelazny
A Salesman’s Tale , 1994
