оръжието в кобура на колана си, пристъпи напред и протегна ръка. — Сега май всичко изглежда нормално.
Пол пое ръката му и стана. Двамата прекосиха стаята и се загледаха в мъртвеца. Миша ръкавичка коленичи веднага и започна да го претърсва. След няколко минути поклати глава, развърза кафявото наметало и покри с него мъжа.
— Нищо — заяви той. — Няма нищо, което да може да ни подскаже кой е той и защо е дошъл тук. Според мене и ти нямаш представа, нали?
— Никаква.
Те се върнаха при столовете и манерката с вино. Пътьом, Миша ръкавичка изправи падналата фигурка.
— Или си е имал причина да не те харесва и е дошъл да направи нещо по въпроса — подхвана Миша ръкавичка, — или го е изпратил някой друг, на когото също не му харесваш. В първия случай по-късно може да пристигне някой негов приятел, за да продължи работата. Във втория могат да изпратят някого веднага, щом разберат, че този се е провалил. Какъвто и да е случаят, излиза, че се задават още по-големи неприятности.
Пол кимна. Той стана и взе една книга от високата полица на стената отляво. Върна се, седна и я запрелиства.
— Този се е промъкнал през всичките ти алармени заклинания, без да ги задейства — продължи Миша ръкавичка.
— Беше по-добър от мене — обади се Пол, без да вдига поглед от книгата.
— И какво ще правим сега?
— Ето, намерих. — Пол бе открил страницата, която търсеше, и известно време чете мълчаливо. — Преди време се чудех… — продължи той. — На всеки четири години имало събор на магьосниците в Белкен, планина на северозапад. Някога да си чувал за това?
— Разбира се. Хубаво е човек да стои по-далече от това място — така съм чувал аз.
— Започва след кажи-речи две седмици. Реших да присъствам.
— Ако всичките са като ей този приятел тук… — Миша ръкавичка кимна към силуета на пода, — … не мисля, че идеята е особено добра.
Пол поклати глава.
— Така, както е описан, изглежда доста мирно събитие. Опитните в занаята обсъждат помежду си теоретични въпроси, приемат се чираци, изпробват се магии, включващи повече от един магьосник, продават се и се разменят екзотични предмети, демонстрират се нови ефекти…
— Там може да е и онзи, който стои зад това покушение над живота ти.
— Именно. Бих искал бързо да оправя това. Може да е някакво недоразумение. В края на краищата, не съм живял тук достатъчно дълго, за да си създам истински врагове. А ако онзи, който търся, не е там, мога да понауча нещичко за него… ако въобще го има. И в двата случая май би си струвало.
— И само заради това искаш да отидеш?
— Е… Не. Освен това чувствам нужда да получа малко официална подготовка за Изкуството. Може пък там да посъбера някое и друго ръководство.
— Не знам, Пол… Изглежда ми доста рисковано.
— Но ако не отида, това би могло да се окаже още по-опасно след време.
От двора се чу стържене и пукот. И двамата се надигнаха и се приближиха към прозореца. Погледнаха надолу, ала не видяха нищо. Пол сякаш галеше въздуха с върха на пръстите си.
— Животното, което е яздил — произнесе той. — Освободило се е от поводите и се готви да потегли. — Той бързо раздвижи ръка, след това вдигна и другата. — Мога да му закача една нишка и да го проследя откъде идва.
Дребният дракон излетя на североизток и се заиздига бързо в широка дъга.
— Не стана — Пол отпусна ръце. — Изтървах го.
Миша ръкавичка сви рамене.
— Ти май няма да дойдеш с мене — рече той. — Щом ще ходиш на това сборище, а то е точно в обратната посока…
Пол кимна.
— Аз тръгвам утре. По-добре ще е от време на време да съм в движение, вместо да стоя все тук, на едно място. Така че можем и да попътуваме заедно.
— Няма ли да яздиш Лунна птица?
— Не. Ще ми се да поразгледам пейзажа.
— Да пътуваш сам също крие своите опасности.
— Според мене, за един магьосник те са по-малко.
— Може пък и така да е — сви рамене Миша ръкавичка.
Тъмният силует на дракона се стопи в северното небе и изчезна в сянката на един планински връх.
II.
Същата нощ, когато проникнах в тялото на мъртвеца, търсейки следи в клетките на мозъка му, аз узнах, че името му е Кет и че той е служил на някого, по-велик и от самия него. Нищо повече. После се плъзнах из високите кули и унищожих един плъх в отводнителния канал по начин, който неотдавна бях научил. Сетне се слях с лунните лъчи в старата кула и се плъзнах по мертеците в търсене на паяци. Мислех си за случилото се тази вечер и за всички въпроси на съществуванието, които досега не бяха ме тревожили.
Енергиите на създанията, които бях поел в себе си, имаха ободрителен ефект върху цялото ми същество. Скитах из нови полета на мисълта. Имаше много други същества и все пак досега не бях срещнал нито едно подобно на мене. Означаваше ли това, че съм единствен? Ако не, къде бяха останалите? Ако пък беше така, то тогава защо? Откъде идвах? Имаше ли определена причина, поради която съществувах? Ако имаше, каква ли би могла да бъде тя?
Извих се над укрепленията. Спуснах се дълбоко долу, в пещерите, минах сред спящите дракони и другите създания. Не усещах сродство с никое от тях.
Чак много по-късно ми хрумна, че сигурно бях свързан по особен начин със самия Рондовал, иначе отдавна да бях отплувал нанякъде. Осъзнах, че предпочитам него и околностите му пред онези други части от пейзажа, в които бях проникнал. Нещо все ме викаше обратно. Какво?
Върнах се при спящото тяло на Пол и го разгледах внимателно, както правех всяка нощ, откакто той беше пристигнал тук. И открих, както винаги, че съм увиснал над драконовия белег на дясната му китка. Той ме привличаше. По каква причина — не бих могъл да кажа. Горе-долу откакто пристигна този човек, в мене беше започнало движението, което днес бе достигнало върха си. Дали по някакъв начин това не беше негово дело? Или — понеже мястото беше отдавна пусто — дългото присъствие на когото и да било бе възбудило същото у мене?
Желанието ми за цел се връщаше все по-силно. Започнах да мисля, че очевидната ми недостатъчност в тази област сигурно беше случайна, че може би трябва да имам призвание, че може би имаше нещо, което трябваше да правя, но някак си го бях загубил, или пък никога не съм го знаел. Колко ли важно, зачудих се аз, е това чувство? И отново не бях сигурен. Но започнах да разбирам откъде идват въпросите, които сега непрекъснато си задавах.
Пол трябваше да тръгне утре призори. Спомените ми за времената преди това бяха станали смътни. Щях ли да се върна отново към състоянието на не-аз, щом той тръгнеше оттук? Не ми се вярваше и все пак бях склонен да допусна, че той е изиграл някаква роля за пробуждането на личността ми.
В този миг осъзнах, че се опитвам да взема решение. Трябваше ли да остана в Рондовал, или трябваше да придружа Пол? И в двата случая — защо?
Опитах се в полет да унищожа един прилеп, но той ми се изплъзна.
Онази сутрин двамата поеха пеша по северния път. Вървяха заедно по пътеката, после се спуснаха сред докоснатата от пролетта зеленина на гората. Това място на кръстопътя Пол бе отбелязал върху картата, която носеше.
