— Но, Мелиаш, месото ни е на свършване — рече по-възрастният, нисичък човечец с оредяла брада.

— Тогава един от вас ще трябва да половува днес следобед.

— Тия гори не ми се нравят — каза другият, слаб мъж с остри черти и много тъмни очи. — Може да броди някой върколак или друга някоя зловеща твар.

— Горите са безопасни — отвърна Мелиаш.

По-ниският започна да кълца парче месо.

— Кога очакваш гостите си? — попита той.

Мелиаш сви рамене и се отдалечи, взирайки се в хълма зад лагера.

— Няма как да преценя колко бързо би пътувал някой друг. Аз…

Нещо се раздвижи и той осъзна, че е зелен ботуш до възлестото дърво пред него. Всъщност чифт ботуши…

Той се спря и вдигна глава, фигурата бе висока, но слънцето светеше зад гърба й…

— Добро утро — поздрави той, като примижа и прикри очи с ръка. — Аз съм Мелиаш, пазител от Организацията за този сектор.

— Знам — дойде отговорът. — Добро да е утрото и за теб, Мелиаш.

Фигурата се приближи безшумно. Стройна жена, със светла коса и бледо лице, зелени очи, деликатни черти. Тя имаше наметало, колан и лента за глава в тон със зелените й ботуши, панталоните и блузата й бяха черни, а жилетката — от кафява кожа. Тежки черни ръкавици висяха от колана й редом с къс меч и дълга кама. В лявата си ръка държеше лек лък без тетива, направен от червеникаво дърво, което Мелиаш не можа да разпознае. Разпозна обаче тежкия черен пръстен със зеления орнамент на показалеца на тази ръка. Без да размени разпознаващия знак на Организацията, той подви коляно в поклон.

— Господарке на Маринта… — започна той.

— Стани, Мелиаш — отвърна тя. — Тук съм за това, което ти следиш като свидетел. Наричай ме Арлата.

— Бих искал да те разубедя… Арлата — изрече той, надигайки се. — Рискът е огромен.

— Както и наградата.

— Заповядай да закусим заедно — покани я той — и ще ти разкажа нещичко за това.

— Вече се нахраних — отвърна тя, вървейки с него към лагера, — но ще дойда да поговорим.

Жената го придружи до закрепената на магарета маса южно от огъня и се разположи на една пейка отстрани.

— Сега ли да сервирам? — попита по-младият прислужник.

— Ще пийнеш ли малко чай? — запита я Мелиаш.

— Да, това мога да взема.

Той кимна на слугата.

— Два чая.

Седяха мълчаливо, докато напитката бе приготвена, налята и поднесена пред тях, и се взираха на запад към Изменящата се земя и нейните мъгли. Когато тя опита чая си, той също вдигна своята чаша и отпи.

— Хубав е в това студено утро.

— Винаги е хубав. Добре е приготвен.

— Благодаря. Защо искаш да стигнеш онова място, лейди?

— Защо искат другите? Там се крие сила.

— Освен ако съм разбрал погрешно, ти вече владееш значителна сила, да не говорим за богатства от по-земно естество.

Тя се усмихна.

— Може и да е така. Но силата, заключена в това странно място, е огромна. Да овладееш Древната сила… Можеш да ме пишеш идеалистка, но има толкова много добро, което би могла да сътвори. Би могла да облекчи голяма част от теглото по света.

Мелиаш въздъхна.

— Защо не си изпълнена с корист като другите? — въздъхна той. — Знаеш, че част от задълженията ми тук е да се опитам да обезкуража тези начинания. Но твоите мотиви го правят много по-трудно.

— Известно ми е становището на Организацията. Джелерак може да се завърне всеки момент, казвате вие, и присъствието на натрапници би могло да предизвика инцидент, в който да бъде въвлечена цялата организация. Ти си безупречен свидетел, както и четиримата останали на това място. За да удовлетворя изискванията на Организацията, давам клетва, че действам единствено от свое име в това начинание. Това достатъчно ли е?

— Практически, да. Но не това бе моята цел. Даже и да успееш да се добереш, замъкът все още е под защита, а агентите на господаря му вероятно все още властват там. Но дори да оставим всичко това настрана за момент, силно се съмнявам, че някой от Древните може дълго да бъде принуждаван да върши добро, въпреки наложения му контрол. Те са ужасна пасмина и по-добре е да бъдат оставени на мира. Върни се в кралството на елфите, лейди. Върши добрините си по по-обикновен начин. Дори и да успееш, казвам ти, ще се провалиш.

— Всичко това съм го чувала и преди — рече тя — и съм го обмислила добре. Благодаря ти за предупреждението, но съм твърдо решена.

Мелиаш отпи от чая си.

— Поне опитах — каза той накрая. — Ако нещо ти се случи, докато си в моя обсег, ще направя опит да те спася. Но нищо не мога да ти обещая.

— За нищо не съм и молила.

Тя допи чая си и се изправи.

— Вече ще тръгвам.

Мелиаш също стана.

— Защо е това бързане? Денят е млад. По-късно ще просветлее и ще се затопли, а може да се случи още някой да се завърти насам. Двамина бихте имали по-голям шанс…

— Не! Няма да деля, каквото и да има да се печели.

— Твоя воля. Ела, ще те изпратя до границата.

Те прекосиха лагера до мястото, където тревите започваха да вехнат. Няколко стъпки по-нататък короните на дърветата бяха изсветлели до мъртвешко бяло.

— Ето това е — каза той, жестикулирайки. — Приблизително две лиги в диаметър, почти кръг. Замъкът е най-високото място, някъде близо до центъра. Петима представители на Организацията са разпределени по периферията на почти еднакво разстояние един от друг — да следят ефекта, да съветват и да свидетелстват. Ако ти се наложи да използваш магия, може да установиш, че заклинанията ти действат безотказно, после, техният ефект може да се окаже подсилен, отслабен, намален, изобщо да не действат или някак да се изкривят. Може да срещнеш безобидни или опасни създания, или да се сблъскаш със самата земя. Няма начин предварително да се каже как ще протече пътуването ти. Пък и не вярвам мнозина да са успели да се доберат. И да са, това изглежда нищо не е променило.

— Което вие обяснявате със защитниците отвътре?

— Много вероятно. Самият замък изглежда непокътнат.

— Със сигурност — каза тя, улавяйки погледа му — човек не би могъл да прави заключения върху състоянието на този замък. Той не е като другите структури.

— Никога не съм знаел със сигурност, макар че в това може да има някаква истина. Братството, искам да кажа — Организацията — го проверява сега.

— Е, добре, аз пък зная. Можех да ви спестя усилията. Имаш ли представа кой отговаряше за него, когато онова нещо се случи?

— Да. Човекът, наричан Баран с Третата ръка. Той беше високопоставен член на Организацията до преди няколко години, когато премина към Джелерак.

— Чувала съм за него. Той може да се окаже от онези, които сами биха завладели силата, ако имаха възможност.

— Може да е опитал и това да е резултатът. Не знам.

— Мисля, че скоро ще разбера. Ще ме посъветваш ли нещо?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×