които биха могли да преодолеят такова разстояние. Не бих пожелал да полетя на Земята сам.

— Защо? — напрежението на Кели достигна максимума, изпълвайки го с налудничава смелост. — Сигурно не си толкова страшен. Покажи ми се, веднага!

— Добре — отговори без колебание невидимияр и фрагмент от блестящата стена пред Кели потъмня. Изведнъж на това място се появи образ с три измерения — двуног и двурък призрак като от кошмарен сън. Дъхът на Кели спря, когато безформената глава се обърна към него. Отворът с формата на буквата Х започна да се движи.

— Е, какво ще кажеш, Кели? Много ли се различавам от хората?

— Аз… аз… аз… — започна да заеква Кели, без да може да каже нищо повече, концентрирайки цялата си воля, за да овладее реакцията на стомаха си. Стоящото пред него създание беше истинско — нито един гримьор не би могъл да превърне човек в нещо подобно. А освен това цветни холограми с такива размери и с такава фокусировка ще бъдат възможни едва след няколко десетки години… на Земята.

— Извинявай, изглежда те поуплаших — каза Слейч, посягайки към някакъв малък панел, който преди това не беше забелязал. Виждаше как се движат мускулите в натискащата бутона шестопръста длан. Образът изчезна и стената възобнови цвета си.

— Може би искаш нещо да хапнеш и да си починеш — предложи грубият глас.

Вратата от лявата страна на Кели се отвори, ракривайки малка стая.

— Ще започнем едва след няколко часа. Ще те извикаме.

Кели, без да може да каже нито дума, кимна с глава и влезе в стаята. Вратата се затвори. Половината на помещението беше заета от поставено до стената нормално изглеждащо легло. Кели успя да се дотътри до него, преди краката му да бяха отказали да го слушат.

Лежа дълго, ридаейки тихо, с лице, притиснато във възглавницата. Яд го беше, че се държи като дете — винаги се стараеше да бъде твърд и неподатлив, но когато искаше да се овладее, самочувствието му падаше още по-ниско. Най-накрая се отпусна, трябваше по някакъв начин да се разтовари.

След време се успокои и отново можеше да мисли логично. Обърна се настрани, несъзнателно приемайки позицията на ембрион, гледаше ръждивата стена и мислеше.

Изглеждаше, че за момента нищо не го заплашва. От статиите следваше, че чужденците действително желаеха само да извършват своите психологически изследвания, а след това изпращаха участниците обратно у дома им. Всичко, което се беше случило досега, потвърждаваше описаното в статиите. Сигурно са зарегистрирали реакцията му на думите и внезапното появяване на Слейч. Потрепера при спомена за тази чужда физиономия. Почувства зараждащата се в него злоба. Дори това да беше психологически тест, никога нямаше да прости на Слейч, че не го подготви някак си за този шок.

Във всеки случай най-важното е да запази спокойствие и да играе ролята на послушен предмет при изследванията, за да може да се върне у дома си без големи неприятности. Ако успее да направи това с чест, още по-добре.

Дори не забеляза, кога заспа. Събуди се, ужасен от звука на нечий глас.

— Да?

— Вече е време — информира го компютърът. — Моля Ви да минете от стаята за почивка в залата за тестове.

Кели седна, оглеждайки се. Единствените врати в тази стая бяха тези, през които влезе, следователно залата за тестове се намира зад другите врати в стаята с ниша.

— Откъде е партньорът ми? — запита, насочвайки се към изхода. — Случайни хора ли вземате от Земята?

— Обикновено насочваме трансфера към местата, където се концентрират термоядрени източници и такива на разпадане, ако съществуват — отговори Слейч. — Но грешиш. Противникът ти няма да бъде човек.

Кели остана на вратата като парализиран. Следващият шок.

— Разбирам. Във всеки случай ти благодаря за предупреждението. Х-м… какъв е той?

— Олит. Неговият вид е на по-високо ниво на развитие, отколкото вашия. Олитите са образували могъща държава на осем планети в седем звездни системи. Изследваме ги подробно, макар че техният свят се намира на разстояние 30 светлинни години от института.

Кели с усилие обърна главата си към другата врата.

— Следва ли от това, че сме съседи? Не ми каза колко далеч оттук е Земята.

— На около 48 светлинни години оттук и на 36 от олитите. Относително близо.

Вратата насреща се отвори, когато Кели приближи. Концентрира се и мина през нея.

Залата за игри беше малка и доста тъмна, единствените светлинни източници бяха осветените в червено панели. Средата на стаята беше заета от маса с голям, сложен планшет за игра. Освен това там имаше само две кресла. Пред вратата насреща стоеше чужденецът.

Този път Кели беше подготвен за шока и приближавайки се към масата, преди всичко изпитваше любопитство. Олитът беше с половин глава по-нисък от него, а слабото му тяло беше покрито с нещо, което напомняше големи, бели люспи. Двата крака и двете му ръце бяха с нокти вместо пръсти. Продълговатата му муцуна беше с много зъби, поставените му дълбоко черни очи се прикриваха от провиснали вежди. Представете си бял, безопашат алигатор, облечен в широк кожен чувал, барета и широк колан…

Пред масата застанаха едва ли не едновременно. Отблизо планшетът изглеждаше по-малък и от чужденеца го отделяха две дължини на ръката. Кели внимателно повдигна разтворената си длан, надявайки се, че този жест ще бъде правилно разбран.

— Здравей. Аз съм Кели Маклейн, човек.

Чужденецът нито се отдръпна, нито се хвърли към гърлото му. Протегна ръцете пред себе си, кръстосвайки китките и Кели забеляза, че може да прибира ноктите си като котка. Съществото размърда устните си, издавайки чудни звуци. Няколко секунди по-късно невидим високоговорител съобщи превода.

— Поздравявам те. Аз съм Тлаймаси от олитите.

— Седнете, моля — обади се Слейч. — Можете да започнете, след като установите принципите на играта.

Кели широко отвори очи.

— Как така?

— Играта няма установени правила. Преди да започнете, трябва сами да решите каква ще бъде целта и начина на игра.

Тлаймаси се обади отново:

— За какво се касае?

— Желаем да изследваме взаимодействието между олит и човек — отговори Слейч. — сигурно другите представители на твоя вид са разказвали за този експеримент.

Кели смръщи вежди.

— Вземали ли сте участие някога в нещо подобно?

— В продължение на последните шестнадесет години повече от 128 представителя от моята раса са попадали тук — информира го олитът.

Кели съжаляваше, че не можа да отгатне какво означава изражението на лицето на чужденеца. Гласът на компютъра звучеше безлично, но самите думи криеха в себе си възмущение.

— Някои говореха за тази игра без правила. Но въпросът ми се отнасяше до залога.

— Аха. Както обикновено: победителят може да се върне у дома си.

Сърцето на Кели усили ударите си.

— Момент. А откъде се е взело това правило?

— Общите правила се установяват от нас — отговори Слейч.

— Да, но… А какво ще стане с този, който загуби?

— Остава, за да играе с друг противник.

— А ако откаже да участва в играта?

— Това е равностойно на загуба.

Кели потръпна, но нищо не можеше да направи. „С достойнство“ — помисли си той хладнокръвно и пристъпи към разглеждането на планшета.

Вы читаете Гамбит с пионка
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×