сражавал…
Изведнъж споменът се яви в съзнанието му. Обучението му за джедай на Дагоба, пещерата, обладана от тъмната страна на Силата, в която го беше изпратил Йода. Кратката нереална битка с образа на Дарт Вейдър… Люк затаи дъх със стегнато от ужасно подозрение сърце. Не, тази мълчалива фигура не беше достатъчно висока, за да е Дарт Вейдър. Но в такъв случай кой беше?
В този момент фигурата излезе на светло и Люк с голямо закъснение си спомни как завърши онази битка в обладаната от тъмната страна на Силата пещера. Маската на Вейдър се бе пропукала и отдолу се показа лицето на Люк.
Същото лице, което сега се взираше безчувствено в него.
Люк усети как несъзнателно отстъпва назад. Изненадата го парализираше, натискът в съзнанието му се усилваше.
— Да, джедай Скайуокър — каза тихо Кбаот. — Той е ти, Лок Скайуокър, създаден от ръката, която ти изгуби в Облачния град на Беспин. И носи лазерния меч, който остави там.
Люк погледна оръжието в ръката на клонинга. Лазерният меч, който според Оби Уан е бил завещан от баща му.
— Защо? — прошепна той.
— За да те накара да прозреш истината — отвърна тържествено Кбаот. — И защото съдбата ти трябва да бъде осъществена. По един или по друг начин ти трябва да ми служиш.
Люк хвърли бегъл поглед към него. Кбаот го наблюдаваше внимателно. В очите му гореше нетърпелив огън. По-точно безумен.
В този миг клонингът нападна. Метна се на върха на стълбата, включи лазерния меч и замахна злобно към гърдите на Люк. Люк отскочи настрани и вдигна оръжието си, за да пресрещне атаката. Остриетата се сблъскаха със сила, която го изкара от равновесие и замалко не изби меча от ръката му. Клонингът Лок подскочи и завъртя лазерния меч към него. Люк се присегна със Силата, изправи се, скочи на парапета и от там — на една от платформите за охраната. Трябваше му време, за да помисли, да планира и да намери начин да се отърве от натиска в съзнанието си.
Но клонингът Лок не му даде време. Той пристъпи до парапета и хвърли лазерния меч към основата на платформата, на която стоеше Люк. Ударът не беше от най-сполучливите — острието проряза едва половината от основата — и въпреки това платформата рязко се наклони. Люк отново се присегна със Силата и скочи, опитвайки се да достигне корниза, който опасваше тронната зала на пет метра над него.
Но разстоянието беше твърде голямо или пък съзнанието му — прекалено ангажирано с натиска, за да се съсредоточи в Силата. Удари коляното си в ръба на корниза и вместо да падне на крака, се просна по гръб.
— Не исках да ти причинявам това, джедай Скайуокър — извика Кбаот. — И продължавам да не го искам. Присъедини се към мен, позволи ми да те обуча. Заедно можем да спасим галактиката от низшите създания, които искат да я разрушат.
— Не! — отвърна дрезгаво Люк, сграбчи парапета и се изправи, опитвайки се да успокои дишането си. Клонингът Лок беше прибрал лазерния меч, стоеше на стълбите и го гледаше.
Клонингът. Неговият клонинг. От него ли идваше странното напрежение в съзнанието му? От близкото присъствие на точното копие, което също черпеше от Силата?
Не знаеше, нямаше представа, с каква цел Кбаот ги хвърля един срещу друг. Оби Уан и Учителят Йода го бяха предупреждавали, че убийството от гняв или омраза води към тъмната страна на Силата. Дали убийството на собствения му клонинг също щеше да го отведе там?
Или Кбаот беше намислил нещо съвсем друго? Нима той вярваше, че Люк ще полудее, ако убие своя клонинг?
И в двата случая Люк не гореше от желание да научи резултата. Изведнъж разбра, че наистина не е длъжен да го прави. Можеше да скочи от другия край на корниза, да се скрие в турболифта, с който бяха дошли с Мара, и да избяга. Но тогава щеше да остави Мара сама срещу Кбаот.
Той вдигна поглед. Мара още стоеше облегната на парапета. Вероятно не беше напълно в съзнание и очевидно не можеше да се движи.
Люк стисна зъби и се изправи. Мара го беше помолила — беше го заклела — да я убие, но да не я оставя в ръцете на Кбаот. Най-малкото, което можеше да направи за нея, бе да е с нея до края. Все едно нейният или неговият.
От пещерата под тях се разнесе взрив. Тътенът се чу ясно, макар и приглушен.
— Чу ли, Чуй? — попита Ландо и предпазливо надникна през ръба на работната платформа. — Май нещо долу избухна.
Чубака с ръце, пълни с кабели и проводници, тъй като се ровичкаше в таблото на колоната с апаратурата, изръмжа: не беше една голяма експлозия, а няколко малки, избухнали едновременно. Средни дискове взрив или нещо със сходна сила.
— Сигурен ли си? — попита нервно Ландо и огледа клониращите резервоари на долния балкон. Взривът едва ли бе причинен от обичайна повреда.
Изведнъж замръзна. Около хранопроводите на клониращите резервоари се виждаха малки облачета дим. Издигаха се във въздуха на равни интервали, сякаш нещо във всяка група цилиндри „Спаарти“ беше избухнало…
Зад него се чу тихо метално тракане. Ландо се обърна и видя как Трипио неохотно пристъпва по моста на работната платформа, наклонил глава надолу към пещерата.
— Това дим ли е? — с неохота попита дроидът, сякаш не беше сигурен дали иска да научи истината.
— Прилича ми на дим — отвърна Ландо. — Ти какво правиш?
— Ами… — дроидът решително обърна гръб на ставащото долу. — Арту намери плановете за колоната — каза той и подаде на Ландо чип. — Предлага да погледнете релето на отрицателния поток на основния проводник.
— Ще го имаме предвид — отвърна Ландо, пъхна чипа в електронния си бележник, хвърли бърз поглед към парапета на платформата и подаде бележника на Чубака. Двамата с уукито не се открояваха много на фона на тъмната колона и каменния таван на два метра над тях, но Трипио изпъкваше като къс самородно злато в кална локва. — А сега изчезвай, докато не те е забелязал някой.
— Ох — въздъхна Трипио. — Да, разбира се. Освен това Арту засече източника на заглушаване на предавателите ни. Капитан Соло помоли, ако го открием, да…
— Добре — прекъсна го Ландо. Като че ли някой се движеше зад цилиндрите на долния етаж. — Не съм забравил. Заемете се двамата с Арту. И вземете ногрите с вас.
Дроидът изглеждаше стъписан:
— Аз и Арту ли? Но, сър…
Изведнъж със звука на плюещ тонтон от балкона под тях излетя синя светкавица.
— Парализиращи заряди! — извика Ландо, хвърли се по очи на платформата, усещайки тупването на Чубака до себе си. Втори заряд рикошира от колоната над главите им. Той извади бластера и извика. — Трипио, изчезвай!
Дроидът не се нуждаеше от повече подканяния.
— Незабавно, сър — извика той през рамо и забърза по моста.
Чубака изръмжа въпросително.
— Там някъде — посочи Ландо с бластера. — Внимавай, сигурно ще пристигнат още.
Трети парализиращ заряд профуча под работната платформа и този път Ландо забеляза войника, скрит зад един от клониращите цилиндри. Стреля два пъти, свали войника и напълно разруши цилиндъра. Над главата му профуча нов заряд, последван след част от секундата от тежкия гръм на лъка на Чубака.
Ландо се усмихна мрачно. Положението беше лошо, но не безнадеждно. Докато бяха близо до важната апаратура, имперските войници нямаха да посмеят да стрелят с нещо по-мощно от парализиращи заряди. А те самите нямаха никакво прикритие по балконите, с изключение на клониращите резервоари. Това означаваше, че не им оставаше друго, освен да се спотайват, да не безпокоят много нарушителите и да гледат как загиват ценните съоръжения и самите те. Или да се качат на един етаж по-горе, откъдето да
