— Ти искаш да знаеш за онова момиче — изрече тя с нисък, спокоен глас. — Всички детективи питат само за нея.
— Да. Защо…
Не знаех как да формулирам въпроса си.
— Защо този случай го накара да забрави всичко хубаво в живота си? Не знам. Не знам, по дяволите.
Виждах как гневът и сълзите отново се появиха в очите й. Сякаш съпругът й я беше изоставил заради друга жена. А на всичкото отгоре и аз бях тук, най-близкото въплъщение на Шон от плът и кръв. Не беше чудно, че служех за отдушник на гнева й.
— Говореше ли за делото вкъщи?
— Не съвсем. Разказваше ми от време на време за някои случаи. Този също не изглеждаше кой знае колко по-различен от другите, ако се изключеше това, което се беше случило с момичето. Той ми каза какво е сторил убиецът с момичето. Разказа ми и как му се е наложило да я гледа. След това, имам предвид. Знам, че това го тормозеше много, но него много неща го тормозеха. Много случаи. Не искаше никой убиец да се измъкне. Винаги повтаряше само това.
— Този път обаче е отишъл да се срещне с онзи лекар.
— Имаше кошмари и му казах, че трябва да отиде. Аз го накарах.
— Какви бяха тия кошмари?
— Че е бил там. Нали знаеш, когато се е случило онова с нея. Той сънуваше, че е там, но не може да направи нищо, за да попречи.
Думите й ме накараха да се замисля за една друга смърт преди много години. Сара. Как пропада в леда. Спомнях си чувството на пълна безпомощност, докато гледах и не можех да направя нищо, за да й помогна. Погледнах я.
— Знаеш ли защо е отишъл там Шон?
— Не.
— Било е заради Сара.
— Казах, че не знам.
— Това беше далеч преди още да се познаваме с теб. Тя загина там. Нещастен случай…
— Знам, Джак. Не знам само какво общо може да е имало това с другото. Не и сега.
Аз също не разбирах. Това беше една от многото мисли които ме объркваха, но не можех да си позволя да я изкажа на глас.
Преди да потегля обратно за Денвър, се отбих до гробището. Не знаех какво правя. Беше тъмно и от погребението насам там вече два пъти беше падал сняг. Петнайсет минути се лутах, докато открия мястото, където бяхме положили Шон в земята. Още нямаше надгробен камък. Открих мястото по съседния гроб. На сестра ми.
На гроба на Шон имаше две вази със замръзнали цветя и един пластмасов знак, стърчащ от снега с името му. Върху гроба на Сара нямаше цветя. Стоях втренчен в гроба на Шон. Нощта беше ясна и луната светеше особено ярко. Дъхът ми излизаше на облачета пара.
— Защо, Шон? — запитах аз на глас. — Защо?
Внезапно проумях какво правя и се озърнах наоколо. Бях единственият в гробището. Единственият жив. Замислих се над думите на Рай ли, че Шон не искал да изтърве нито един убиец. Замислих се как не давах и пет пари за тези неща, стига само статията да се получеше. Как бяхме успели да се отдалечим толкова един от друг? Брат ми и аз. Моят близнак. Не знаех. И това ме караше да изпитвам неподозирана мъка. Накара ме да се чувствам така, сякаш в земята почиваше не онзи, който трябва.
Спомних си думите на Уекслър онази първа нощ, когато бяха дошли да ми кажат за смъртта на брат ми и да ме вземат с тях. За помията, която изтичала от отходната тръба на живота, как надхвърлила всички граници на издръжливост у Шон. Не му повярвах тогава, не го вярвах и сега. Бях длъжен обаче да вярвам в нещо. Помислих си за Райли и снимките на Тереза Лофтън. Спомних си за сестра ми пропадаща през леда. И тогава реших, че Убийството на момичето беше заразило брат ми с най-неспасяемата безнадеждност. Реших, че той е бил омагьосан от тази безнадеждност и кристалносините очи на момичето, разрязано на две. И след като не е имал до себе си брат си, към когото да се обърне за помощ, той е отишъл при сестра си. Отправил се е към езерото, което я ще погълнало, за да отиде при нея.
Излязох от гробището, без да се обръщам назад.
7.
Гладън зае позиция на едно място покрай парапета от другата страна, срещу мястото, където жената събираше билетите от децата. Тя не можеше да го види. Но след като голямата въртележка се завъртя, той вече можеше да оглежда всяко дете. Гладън прекара пръсти през боядисаната си руса коса и се огледа. Беше сигурен, че за останалите представляваше просто още един родител.
Латерната изстъргваше звуците на песен, която той не можеше да си спомни, и кончетата започнаха поредния си щурм обратно на часовниковата стрелка. Гладън всъщност никога не се бе возил на въртележката, макар и да беше гледал как много родители се качваха при децата си. Според него рискът беше прекалено голям.
Забеляза момиченце на около пет години, вкопчено отчаяно в едно черно жребче. Детето се бе привело напред със слабичките ръчички, обвити около нашарения стълб, издигащ се от врата на коня. Носеше къси розови панталонки. Кожата му беше с цвят на шоколад. Гладън измъкна фотокамерата от сакото си. Нагласи скоростта на блендата и насочи обектива към въртележката. Фокусира и зачака момиченцето да се покаже при следващото завъртане.
Наложи му се да изчака още две завъртания, но когато върна камерата в сака, беше уверен, че е успял да направи снимките. Огледи се, за да се увери, че всичко е наред, и забеляза един мъж, облегнат на парапета на пет-шест метра от дясната му страна. Преди няколко минути не беше там. А най-тревожното беше, че той носеше спортно сако и вратовръзка. Мъжът беше или някакъв извратен, или ченге. Гладън реши, че е най-добре да си тръгва.
На кея слънцето беше ослепително. Гладън напъха фотокамерата в сака и извади очилата си с огледалните стъкла. Реши да се поразходи по кея, като се смеси с тълпата. Наложеше ли му се, можеше да се изплъзне от тоя юнак. Ако наистина го следеше. Стигна някъде към средата, спокоен и отпуснат. Владееше се добре. После спря, облегна се на парапета и подложи лице на слънцето, сякаш искаше да хване тен. Лицето му гледаше към слънцето, но очите му зад огледалните стъкла оглеждаха мястото на кея, откъдето току-що се бе отдалечил.
Известно време всичко беше спокойно. Мъжът в спортното сако и вратовръзка не се виждаше никъде. И в един момент го зърна, преметнал сакото си върху рамото, със слънчеви очила, да се движи бавно към Гладън.
— Майната ти! — изруга Гладън високо на глас.
Една жена, седнала на близката пейка с малко момченце, го изгледа укорително.
— Извинете — изрече той.
Обърна се и огледа останалата част от кея. Трябваше да мисли, и то бързо. Знаеше добре, че ченгетата обикновено работят по двойки. Къде ли беше другият проклетник? Отне му половин минута, но успя да я зърне в тълпата. Жена на около тридесет години зад мъжа с вратовръзката. Носеше дълги панталони и поло. Не беше толкова официална, колкото мъжа. Нямаше да познае, че е ченге, ако не носеше портативна радиостанция. Опитваше се да я скрие. Докато я гледаше, жената се обърна с гръб към него и заговори в радиото.
Току-що бе повикала подкрепления. Нямаше друго обяснение. Трябваше да запази спокойствие и да измисли план как да се измъкне. Мъжът с вратовръзката беше може би на двайсетина метра от него. Гладън се дръпна от парапета и бързо тръгна към края на кея. Постъпи по същия начин, както и жената. Използва тялото си като прикритие и извъртя сака си така, че да се озове на гърдите му. Бръкна в него и сграбчи фотокамерата. Преобърна я, без Да я изважда, докато напипа бутона за изтриване и изтри съдържанието върху чипа. Нямаше кой знае колко заснето. Момичето от въртележката, няколко деца от обществените къпални. Не беше голяма загуба.
