— Да. Пуснете някакво съобщение по мрежата РТL, кажете на останалите какво се е случило и да стоят настрани от въртележката.
— Непременно.
След като затвори, Гладън опря гръб на стената и бавно се свлече на пода. Избягваше да гледа към мъжа в Другия край на стаята. Забеляза, че спящият вече не хъркаше, и се зачуди дали не беше мъртъв. В този момент обаче мъжът леко се размърда. Гладън се замисли за момент дали да Не свали пластмасовата гривна от китката на наркомана и да я смени със своята. По всяка вероятност сутринта щяха да го освободят, без да плаща на адвокат и без гаранция в размер на 50 000 долара.
Реши, че беше прекалено рисковано. Мъжът в дъното на стаята можеше да се окаже ченге, а пък отрепката на пода нищо чудно да беше някакъв рецидивист. Човек никога не е сигурен как е станал сутринта съдията. Гладън реши да се придържа към варианта с Краснър. В края на краищата той беше взел името му от мрежовия бюлетин. Адвокатът си знаеше работата. Но въпреки това сумата от шест хиляди долара здравата го тревожеше. Съдебната система буквално го беше разорила. Шест хиляди долара за какво? Какво толкова лошо бе сторил?
Пъхна ръка в джоба за цигара, но в този момент се сети, че му ги бяха отнели. Гневът му избухна с нова сила. Също и самосъжалението. Обществото го преследваше като див звяр и за какво? Инстинктите и желанията му не бяха рожба на волеви акт. Толкова ли не можеха да го проумеят тъпите им глави?
Страшно му се прииска лаптопът да беше у него. Искаше да се включи и да разговаря с другите по мрежата. Хората като него. Почувства се самотен в килията. Доплака му се, но сдържа сълзите си. Мъжът от дъното на стаята го наблюдаваше. Той нямаше да заплаче пред него.
8.
Не можах да спя добре, след като прекарах деня да разглеждам досиетата. Снимките не ми излизаха от ума, Първо на Тереза, после на брат ми. И двамата заснети в ужасни пози, съхранени завинаги в пликове. Искаше ми се да се върна и да ги открадна, за да ги изгоря. Не исках никой друг да ги вижда след мен.
Сутринта след кафето пуснах компютъра и се включих в системата на „Роки“, за да проверя за постъпили съобщения. Гълтах с пълни шепи пуканки от пакета, докато чаках да стане връзката и паролата ми бъде проверена.
Държа лаптопа и принтера винаги готови върху масата в трапезарията, защото най-често ям, докато ги използвам. По-добре е, отколкото да дремя край масата и да си мисия от колко години се храня сам.
Домът ми е малък. От девет години обитавам един едностаен апартамент, без да съм сменял мебелите. Не е лошо. Освен Шон не мога да си спомня през последните години някой да ми е идвал на гости. Когато съм с жени, не ги водя у дома. Впрочем и те не се тълпят кой знае колко много.
Спомних си, че когато се нанесох, си мислех, че ще прекарам тук най-много година-две, не повече, че сигурно ще си купя къща и ще се оженя или пък ще си имам куче. Това обаче не стана и не знам със сигурност защо. Най-вече заради работата ми, предполагам. Така поне се опитвам да убедя себе си. Насочил съм цялата си енергия върху работата. Всяко помещение от апартамента ми гъмжи от купища вестници с мои статии. Обичам да си ги препрочитам и да ги съхранявам. Ако случайно умра вкъщи, знам, че ще дойдат тук и ще ме намерят, като си помислят, че съм бил един от онези скъперници, които умират с вестници, натрупани до тавана, и спестявания, натъпкани в дюшеците. Едва ли ще си направят труда да отворят някой от вестниците и да прочетат статията ми.
Имах само две съобщения. Едното беше от Грег Глен, който питаше как върви. Беше го изпратил в шест и половина предната вечер. Часът на изпращането ме ядоса. Този човек в понеделник сутринта беше одобрил задачата ми, а вечерта на същия ден искаше да знае докъде съм стигнал с нея. „Как върви“ представляваше редакторският евфемизъм за „Къде е статията?“
Да върви по дяволите. Изпратих му кратък отговор, че съм прекарал понеделник с ченгетата и съм убеден в самоубийството на брат си. Че макар и малко да се отклонявам от възложената ми задача, се каня да започна едно изследване върху причините и честотата на самоубийствата сред полицаите.
Другото съобщение беше от Лори Прайн от библиотеката. Беше ми го изпратила в четири и половина следобед, пак в понеделник. Беше съвсем кратко. „Интересен Материал в Нексис. Разпечатката ти е готова.“
Изпратих й в отговор съобщение, с което й благодарях за експедитивното търсене, като й обясних, че неочаквано съм се забавил в Боулдър, но че веднага ще отскоча да взема разпечатаните материали. Мисля, че ме харесваше, макар никога да не бях прекрачвал границата на служебните ни взаимоотношения. Човек трябва да е внимателен и сигурен с тия неща. Правиш стъпка, която очакват от теб, и получаваш един по мутрата. Правиш стъпка, която не очакват от теб, и в резултат има служебно оплакване. Според мен най- добре е цялата тая работа въобще да се избягва.
След това прелистих бюлетините на „Асошиейтед Прес“ и „Юнайтед Прес Интернешънъл“ да видя дали няма нещо интересно. Имаше съобщение за някакъв лекар, прострелян пред гинекологична клиника в Колорадо Спрингс. Един активист, противник на абортите, вече бил арестуван. Лекарят още не бил починал. Направих си копие на статията и го прехвърлих в персоналния дял от диска, но без да мисля обаче, че някога ще посегна към него, освен ако лекарят не почине.
На вратата ми се почука и първо погледнах през шпионката, преди да отворя. Беше Джейн, която живееше срещу моя апартамент. Беше тук повече от година. Запознах се с нея, когато ме помоли да й помогна при пренасянето на някакви мебели. Беше особено впечатлена, когато й казах, че съм журналист във вестник, без да има и най-малката представа какво означава това. Ходихме два пъти на кино и веднъж вечеряхме заедно: един ден карахме ски в Кййстоун, но нищо не излезе от това. Мисля си, че причината за това бяха моите колебания, не нейните. Тя беше привлекателна и може би в това беше причината. Аз самият бях привлекателен — поне така си мислех — и ми се искаше нещо по-различно от това.
— Здравей, Джак. Видях колата ти в гаража миналата нощ и разбрах, че си се върнал. Как мина пътешествието?
— Не беше лошо. Хубаво е човек да се измъкне за малко от лудницата.
— Кара ли ски?
— Малко. Ходих до Телурайд.
— Чудесно. Знаеш ли, канех се да ти кажа, но ти вече беше тръгнал, че ако някога ти се наложи да пътуваш за по-продължително време, бих могла да се грижа за саксиите ти или да ти събирам пощата, каквото и да е. Само кажи.
— О, благодаря ти. Аз всъщност нямам никакви саксии, тъй като много често ми се налага да отсъствам за по няколко дни.
Обърнах се да погледна навътре в жилището си. Сигурно можех да я поканя на кафе, но не го направих. Вместо това попитах:
— На работа ли отиваш?
— Да.
— И аз. Трябва да се приготвям. Но като си оправя нещата, искаш ли да отидем на кино.
И двамата обичахме филмите с Де Ниро. Това ни беше единственото, което ни свързваше.
— Добре, обади ми се.
— Непременно.
Затворих вратата и съжалих, че не я бях поканил вътре. Изключих компютъра в трапезарията и погледът ми се спря на натрупаната хартия до принтера. Незавършеният ми роман. Бях го започнал преди повече от година, но блокирах на едно място и край. Ставаше дума за писател, който осакатява и с четирите си крайника в резултат на мотоциклетна катастрофа. С парите от застраховката наема красиво младо момиче от местния университет, на което да диктува текста. Скоро обаче разбира, че тя редактира и обработва текста още преди да го запише. Това обаче, което окончателно го смазва, е, че тя е по-добра писателка от него. Скоро той буквално лежи ням в стаята, докато тя пише. Той само наблюдава. Иска му се да я убие, да я удуши. Но е парализиран! Изгаря в пламъците на ада.
Купчината хартия върху масата сякаш ме предизвикваше да се захвана отново. Не знам защо не го бях напъхал в чекмеджето при другия, който бях започнал и все така недовършил преди няколко години. Но не го направих. Сигурно исках да е там, за да ми напомня за себе си.
