— За какво става дума?
— Все още не е за вестника, Кейша. Ако изскочи нещо, ти ще си първата, на която ще кажа.
Тя въздъхна.
— Не мога да понасям, когато се държите така. Искам да кажа, защо да ти помагам, когато не ме оставяш аз да реша дали нещо става за вестника, или не? Аз съм репортерката, не ти.
— Зная, зная. Просто не искам да говоря, преди да видя как стоят нещата. После ще ти разкажа всичко. Обещавам, че ти първа ще получиш материала. Навярно няма да излезе нищо, но така или иначе ще ти кажа. Откри ли нещо?
— Да — с престорено недоволство отвърна тя. — Шест удара за последната година и половина.
— Шест? За какво става дума?
— Шест репортажа. Ще ти прочета заглавията и ти ще ми кажеш дали искаш да отворя самите материали.
— Давай.
— Добре, ето. „Двама застреляни по време на опит за грабеж“. После имаме „Застрелян човек, ограбен край банкомат“. След това „Полицията иска помощ за стрелба край банкомат“. Чакай да видя, следващите три като че ли се отнасят за един и същи случай. Заглавията са „Собственик на магазин и клиент, застреляни по време на грабеж“, „Умира втората жертва, служител на «Таймс»“ — о, мамка му, изобщо не съм чула за това. Ще трябва и аз да го прочета. И последното заглавие е „Полицията търси Добрия самарянин“. Това е.
Маккейлъб се замисли за миг. Шест репортажа, три различни случая.
— Можеш ли да отвориш първите три и да ги прочетеш, ако не са много дълги?
— Защо не?
Клавиатурата й отново започна да трака. Погледът му блуждаеше покрай таксито по „Шърман Уей“. Улицата имаше четири платна и движението беше доста натоварено — дори нощем. Зачуди се дали Аранго и Уолтърс са успели да открият други свидетели.
Маккейлъб премести поглед оттатък улицата и видя човек, който седи в автомобил на паркинга. В мига, в който го забеляза, мъжът вдигна вестник пред лицето си. Колата бе чуждестранна марка и стара, което отхвърляше вероятността Аранго да му е пуснал опашка. Той остави тази мисъл и се заслуша в Кейша, която започна да чете от екрана на компютъра си.
— Така, първият е от 8 октомври миналата година. Съвсем кратък е. „В четвъртък съпруг и съпруга бяха ранени от крадец, който после бил повален на земята и заловен от група минувачи, съобщиха от ингълуудската полиция. Двойката вървяла по булевард «Манчестър» в единайсет часа, когато към тях се приближил мъж със скиорска маска и…“
— Значи мъжът е бил заловен, така ли?
— Така пише.
— Добре, остави този репортаж. Интересуват ме неразкритите престъпници.
— Добре, следващият материал е от петък, 17 януари. Заглавието е „Застрелян човек, ограбен край банкомат“. Няма подзаглавие. И той е кратък. „В сряда вечер бил застрелян човек от Ланкастър, теглил пари в брой от банкомат. Заместниците на лосанджелиския областен шериф нарекоха убийството «безсмислено». Джеймс Кордел, трийсетгодишен, бил убит с изстрел в главата от неизвестен убиец, който после взел току- що изтеглената от банкомата сума от триста долара. Убийството е станало приблизително в десет часа вечерта при клона на «Риджънъл стейт банк» на «Ланкастър Роуд» № 1800. Детектив Джай Уинстън съобщи, че част от престъплението било заснето от камерата на банката, но не достатъчно, за да идентифицират убиеца. Той се вижда само на един кадър и носи на главата си тъмна, плетена скиорка маска. Уинстън обаче каза, че според записа Кордел не се съпротивлявал и не отказал да даде парите. «Това е абсолютно хладнокръвно убийство — отбеляза Уинстън. — Онзи тип просто се приближи, застреля жертвата и взе парите. Беше много жестоко и брутално. Изобщо не му пукаше. Просто е искал парите. Кордел паднал пред добре осветения банкомат, но трупът му бил открит едва петнайсет минути по-късно от друг клиент. Лекарят от бърза помощ го заварил мъртъв.»“ Добре това е. Готов ли си за следващия материал?
— Готов съм.
Маккейлъб записваше в бележника си някои от подробностите. Той подчерта името „Уинстън“ с тройна линия. Познаваше я и си мислеше, че може би ще му помогне — повече, отколкото Аранго и Уолтърс. Джай Уинстън не танцуваше трудното танго. Маккейлъб усещаше, че най-после е попаднал на нещо.
Кейша Ръсел започна да чете следващия материал.
— Добре, пак същото. Няма подзаглавие. Кратък е и е излязъл два дни след това. „Според заместниците на шерифа няма заподозрени в убийството на мъжа, теглил пари от банкомат. Детектив Джай Уинстън каза, че полицията би желала да разговаря с всички, които са се намирали в района на «Ланкастър Роуд» № 1800 в сряда вечер и може да са видели убиеца преди или след престъплението. Трийсетгодишният Джеймс Кордел е бил убит с изстрел в главата от крадец, който носел скиорска маска. Жертвата е загинала на място. Били са му отнети триста долара. Макар че част от престъплението е заснета от камерата на «Риджънъл стейт банк», детективите не са успели да идентифицират заподозрения заради маската, която носел. «По някое време трябва да я е свалил» — каза по този повод Уинстън. — Не може просто да е вървял или шофирал по улицата с маска на главата. Някой трябва да го е видял и ние бихме искали да разговаряме с този свидетел.“ Това е краят.
Маккейлъб не си бе записал нищо от втория материал. Но си мислеше за онова, което Кейша току-що му беше прочела, и не отговори.
— Тери, още ли си там?
— Да. Извинявай.
— Ще ти свърши ли някаква работа?
— Да, струва ми се.
— И все още ли не искаш да ми кажеш за какво става дума?
— Не още, Кейша, но ти благодаря. Ти ще си първата, която ще научи.
Той затвори и извади от джоба на ризата си визитката, която му бе дал Аранго. Реши да не чака детективът да го потърси. Сега вече имаше друга следа, по която да тръгне, независимо дали лосанджелиската полиция щеше да му окаже съдействие. Докато чакаше да му отговорят, Маккейлъб погледна към паркинга. Автомобилът с мъжа, който четеше вестник, беше изчезнал.
Отговориха му на шестото иззвъняване и най-после го свързаха с Аранго. Маккейлъб го попита дали Бъскърк се е върнал.
— Лоша новина, амиго — каза Аранго. — Лейтенантът се върна, да. Но не иска да ти предаваме докладите.
— И защо така? — попита Маккейлъб, като се опитва те да скрие раздразнението си.
— Ами не съм го питал, но си мисля, че се вбеси, защото не си отишъл първо при него. Казах ти. Трябваше да спазиш протокола.
— Това беше малко трудно, като се има предвид, че сутринта лейтенантът го нямаше. И аз ти казах, първо питах за него. Ти съобщи ли му го?
— Да. Мисля, че се върна от бюрото в Долината в лошо настроение. Навярно са го дъвкали за нещо, после той пък сдъвка мен. Понякога става така. Чак до последното звено в хранителната верига. Както и да е, имаш късмет. Показахме ти цялата история на записа. Това е добро начало. Не бяхме длъжни да ти помагаме.
— Това е някакво начало. Нали знаеш, удивително е, че изобщо нещо се разкрива, въпреки цялата бюрокрация. Мислех си, че е така само във ФБР. Наричахме го „Федерално бюро за разтакаване“. Но очевидно навсякъде е едно и също.
— Слушай, нямаме нужда от твоите глупости. Имаме си достатъчно. Шефът си мисли, че аз съм те поканил тук и сега ми е ядосан. Достатъчно. Щом искаш да ни се сърдиш, това си е твоя работа. Но просто ни остави на мира.
— Оставям ви, Аранго. Няма да чуеш за мен повече, докато не хвана вашия убиец. Ще ви го доведа в участъка.
Маккейлъб разбра, че се е изхвърлил още в мига, в който го каза. Но от 9 февруари все повече откриваше, че не може да понася кретени.
