Аранго саркастично се изсмя.
— Да бе. Ще има да чакам.
И затвори.
7.
Маккейлъб вдигна ръка на таксиметровия шофьор и набра нов номер. Първо си помисли за Джай Уинстън, но реши да изчака. Позвъни на Грасиела Ривърс в стаята на медицинските сестри в спешното отделение на болницата „Холи Крос“. Тя се съгласи да се срещнат за ранен обед, макар Маккейлъб да й обясни, че не е постигнал много. Уговориха се да се видят в единайсет и половина в чакалнята на спешното отделение.
Болницата се намираше в онази част от Долината, която се наричаше „Мишън хилс“. По пътя Маккейлъб разглеждаше пейзажа — предимно търговски центрове и бензиностанции.
Маккейлъб познаваше Долината само от разследванията. Бяха много и повечето от тях стигаха до него само на хартия, снимки и видеозаписи: трупове, изхвърлени край магистралата или по склоновете на хълмовете, заобикалящи равнината откъм север. Кодовият убиец беше извършил четири удара в Долината, преди да изчезне като утринна мъгла.
— Ти да не си от полицията?
Маккейлъб извърна очи от прозореца и погледна към огледалото. Шофьорът го наблюдаваше.
— Моля?
— Попитах дали не си полицай?
Маккейлъб поклати глава.
— Не, не съм.
Той отново се загледа през прозореца, докато таксито се изкачваше по рампата към магистралата. Минаха покрай жена, която държеше надпис с молба за пари. Поредната жертва, очакваща да бъде пожертвана.
Маккейлъб седеше на пластмасов стол в чакалнята срещу болна жена и съпруга й. Жената очевидно изпитваше вътрешни болки и притискаше ръце върху корема си. Съпругът й беше внимателен, постоянно я питаше как се чувства и ходеше до регистратурата, за да провери кога ще я приемат за преглед. Но Маккейлъб го чу на два пъти тихо да я пита „Какво ще им кажеш?“.
И жената всеки път извръщаше лице.
В дванайсет без петнайсет Грасиела Ривърс се появи. Предложи му просто да идат в кафенето на болницата, защото разполагаше само с един час. Маккейлъб нямаше нищо против, защото все още не беше възвърнал апетита си след трансплантацията.
Кафенето бе почти празно. Двамата отнесоха таблите си на една от масите до прозореца, който гледаше към голяма морава, заобикаляща огромен бял кръст.
— Това е единствената ми възможност да видя слънчевите лъчи — каза Грасиела. — В спешното отделение няма прозорци. Затова винаги се опитвам да си намеря място до прозорец.
Маккейлъб кимна.
— Когато работех в Куонтико, офисите ни бяха под земята. В мазето. Нямаше прозорци, винаги беше усойно, през зимата мръзнехме въпреки отоплението. Изобщо не виждах слънцето. След известно време човек се изхабява.
— Затова ли се премести тук?
— Не. Поради други причини. Но си мислех, че ще има прозорци. Оказа се, че съм сбъркал. В ОБ-то ме натикаха в килер. На седемнайсетия етаж, но без прозорци. Затова сега живея на яхтата. Обичам небето да е пред очите ми.
— Какво е ОБ?
— Извинявай. Оперативно бюро. Намираше се в Уестууд. В голямата федерална сграда до гробището на ветераните.
Тя кимна.
— Е, наистина ли си израснал на Каталина, както пише във вестника?
— До шестнайсетгодишна възраст — отвърна той. — После живях с майка си в Чикаго… Странно е, през цялото време, докато живеех на острова, просто исках да се махна от там. Сега просто се опитвам да се върна.
— Какво ще правиш там?
— Не зная. Баща ми ми остави място на пристанището. Може би няма да правя нищо. Просто ще ловя риба и ще седя на слънце с бира в ръка.
Маккейлъб се усмихна и тя му отвърна със същото.
— Щом имаш място на пристанището, защо още не си се преместил там?
— Яхтата не е готова. Нито пък аз.
Грасиела кимна.
— Яхтата е била на баща ти, нали?
Още една подробност от вестника. Очевидно беше разказал на Кейша Ръсел прекалено много за себе си.
— Той живееше на нея. Когато почина, наследих я аз. Оставих я на сух док години наред. Сега се нуждае от много работа.
— Той ли я кръсти така?
— Да.
Тя се намръщи и присви очи, сякаш усетила кисел вкус в устата си.
— Защо я е нарекъл „Преследваща вълна“? Струва ми се безсмислено.
— Не, има смисъл. „Преследваща вълна“ е термин.
— О, и какво означава?
— Нали си чувала по репортажите за сърфинг да казват, че вълните са от шейсет сантиметра до метър и двайсет?
— Да.
— Е, преследваща вълна е онова, от което трябва да се пазиш. Става дума за онази, която се надига зад кораба. Не я виждаш. Удря те изотзад и те залива. Потапя те. Ако попаднеш на преследваща вълна, просто трябва да се движиш по-бързо от нея. Да я изпревариш. Баща ми е избрал такова име за яхтата, за да му напомня. Винаги гледай през рамо. Постоянно ми го повтаряше, когато бях малък. Даже след като отидох в града.
— В града ли?
— Когато напуснах острова. Винаги ми казваше да внимавам за преследващата вълна, дори на сушата.
Тя се усмихна.
— Сега, след като зная историята, името ми харесва. Той липсва ли ти?
Маккейлъб кимна. Преминаха на друга тема и започнаха да се хранят. Нямаше намерение да разговарят за него. След няколко хапки той й разказа за сутрешните си неуспехи. Не й спомена, че е гледал как убиват сестра й на записа, но й обясни, че от думите на Аранго заключава, че убийството на Ривърс и Канг е свързано поне с още един друг случай. Каза й за предположението си, че това може да е убийството при банкомата, отразено в репортажите, които му бе прочела Кейша Ръсел.
— Какво ще правиш сега? — попита го тя, когато Маккейлъб свърши.
— Ще подремна.
Тя любопитно го изгледа.
— Скапан съм — каза той. — От дълго време не съм тичал и мислил толкова много. Ще се върна на яхтата да си почина. Утре ще започна отново.
— Съжалявам.
— Не, не съжаляваш — с усмивка отвърна Маккейлъб. — Търсеше някой, който да има основание да се забърка. Аз имам основание и се забърках, но няма да бързам. Ти си медицинска сестра, надявам се, че
