Джеймс Кордел или от самия банкомат.
Когато огладня, той остави бележника си. Изправи се, чукна три яйца, отдели белтъците им в тенджерка, прибави малко табаско и чили и си направи сандвич с бял препечен хляб. След две хапки прибави още табаско.
След като почисти камбуза, Маккейлъб усети, че умората му отново се връща. Знаеше, че вече ще заспи. Бързо си взе душ, пак си премери температурата и взе вечерната си доза лекарства. В огледалото видя, че брадата му пак е поникнала, въпреки че сутринта се беше бръснал. Това бе страничен ефект от едно от лекарствата. Преднизонът помагаше за преодоляване на отхвърлянето на органа и в същото време стимулираше растежа на косата. Маккейлъб се засмя на отражението си и си помисли, че предишния ден е трябвало да каже на Бони Фокс, че се чувства като върколак, а не като Франкенщайн. Чудовищата му започваха да се преливат едно в друго. Легна.
Сънят му беше черно-бял. Сега беше така, но не и преди операцията. Не знаеше какво означава това. Когато разказа на доктор Фокс, тя просто сви рамене.
Този път сънува, че е в магазина. Участваше във видеозаписа, който му бяха показали Аранго и Уолтърс. Стоеше на щанда и се усмихваше на Кюнуон Канг. Собственикът недружелюбно му се усмихваше в отговор и казваше нещо.
— Какво? — попита Маккейлъб.
— Не го заслужаваш — каза господин Канг.
Маккейлъб погледна надолу към покупката си, но преди да успее да види каква е, усети, че до слепоочието му се притиска студеният пръстен от стомана. Бързо се обърна и видя маскирания мъж с пистолет. С обичайното за сънищата прозрение той разбра, че убиецът се усмихва зад маската. Мъжът насочи оръжието към гърдите му, стреля и куршумът прониза десетката — кръгчето на сърцето. Той прелетя през тялото му, сякаш беше хартиена мишена. Но го отхвърли назад и после Маккейлъб бавно започна да пада. Не изпитваше болка, само чувство на облекчение. Докато се свличаше на земята, той погледна към убиеца и позна очите, които го гледаха от маската. Това бяха собствените му очи. После дойде намигването.
Падането му сякаш бе безкрайно.
8.
Далечният кънтеж на празни контейнери от недалечното лосанджелиско пристанище събуди Маккейлъб преди разсъмване. Докато лежеше в леглото със затворени очи, но вече напълно буден, той си представи картината. Кранът внимателно повдига големия колкото тир контейнер от палубата и го завърташе над дока, после някой от докерите дава знак за спускане, огромната стоманена кутия изминава последния метър и издава звук, който отеква из доковете наоколо. Във въображението на Маккейлъб докерът всеки път се засмиваше.
— Шибани задници — каза той и седна в леглото. Случваше се вече за трети път.
Маккейлъб погледна часовника и разбра, че е спал повече от десет часа. Бавно се отправи към предната част на яхтата и взе душ. След като се избърса, той изпълни сутрешната процедура по измерването на жизнените си признаци и взе предписаната му доза таблетки и течни лекарства. Записа резултатите и извади самобръсначката си. Тъкмо се канеше да си насапуниса лицето, когато погледна в огледалото и възкликна:
— Мамка му.
Обръсна си шията, за да изглежда прилично, но само толкова. Беше решил, че да се бръсне по два-три пъти дневно през остатъка от живота си или поне, докато е на лекарства, не е никаква алтернатива. Никога преди не бе носил брада. Бюрото не би го допуснало.
След като се облече, Маккейлъб отнесе висока чаша с портокалов сок, бележника и клетъчния си телефон на кърмата и седна на рибарския стол, за да наблюдава изгрева. Между глътките сок той постоянно си гледаше часовника в очакване да стане седем и петнайсет, когато според него щеше да е най-подходящо да телефонира на Джай Уинстън.
Офисите на отдел „Убийства“ в шерифското управление се намираха в Уитиър, в противоположния край на областта. Оттам детективите разследваха всички убийства, извършени в рамките на областта, но извън самия Лос Анджелис. Един от градовете под тяхна юрисдикция беше Палмдейл, където бяха убили Джеймс Кордел.
Заради отдалечеността на отдела Маккейлъб бе решил, че ще е глупаво да пътува цял час с такси, без да знае дали ще открие Уинстън. Затова предпочиташе да й телефонира в седем и петнайсет, вместо изненадващо да се затресе на гости с кутия понички.
— Тези задници.
Маккейлъб се огледа и видя един от съседите си, Бъди Локридж, застанал в рубката на платноходката си, дванайсетметрова яхта, наречена „Дабъл-даун“. Беше закотвена през три места от „Преследваща вълна“. Бъди държеше в ръка чаша димящо кафе. Беше по халат, косата му стърчеше. Маккейлъб нямаше нужда да го пита кого нарича „задници“.
— Да — каза той. — Кофти начин да започнеш деня.
— Не би трябвало да им се позволява да го правят през цялата нощ — отвърна Бъди. — Ужасна досада. Искам да кажа, че сигурно се чува чак до Лонг бийч.
Маккейлъб кимна.
— Разговарях с тях в пристанищната работилница. Казах им, че ще подам оплакване до пристанищните власти, но на тях изобщо не им пука. Имам идея да пусна малка петиция. Ще я подпишеш ли?
— Веднага.
Маккейлъб си погледна часовника.
— Мислиш си, че е губене на време.
— Не. Просто не зная дали ще има резултат. Пристанището работи денонощно. Няма да престанат да разтоварват кораби нощем, само защото неколцина са подали оплакване.
— Да, зная. Задниците… Иска ми се един от онези контейнери някой ден да се стовари отгоре им. Тогава ще видят те.
Локридж беше пристанищен плъх. Застаряващ сърфист, той живееше без много средства на яхтата си и се издържаше главно от дребни услуги по доковете, като поддръжка на лодки и изстъргване на корпуси. Бяха се запознали една година преди това, малко след като Локридж бе преместил яхтата си тук. Една нощ Маккейлъб се беше събудил от звуците на хармоника. Когато стана, за да провери, той откри пияния Локридж в рубката на „Дабъл-даун“. Свиреше на хармониката си мелодия, която само той чуваше в слушалките си. Въпреки че тогава Маккейлъб се бе оплакал, двамата постепенно се сприятелиха. Това се дължеше най-вече на факта, че в тази част на доковете нямаше други, които да живеят на яхтите си. Двамата бяха единствените постоянни съседи. Бъди наглеждаше „Преследваща вълна“, докато Маккейлъб беше в болницата. Освен това често му предлагаше да го закара до бакалията или до недалечния универсален магазин, защото знаеше, че Маккейлъб не трябва да шофира. На свой ред Маккейлъб почти всяка седмица го канеше на вечеря. Обикновено разговаряха за блус, спореха дали платноходките са по- добри от яхтите с двигатели, а понякога вадеха старите папки на Маккейлъб и теоретично решаваха някои от случаите. Локридж винаги се интересуваше от подробностите.
— Трябва да позвъня по телефона, Бъд — извика Маккейлъб. — Ще си поговорим по-късно.
— Върши си работата.
Той махна с ръка и изчезна в каютата на яхтата си. Маккейлъб сви рамене, погледна номера на Джай Уинстън в бележника си и го набра. Няколко секунди по-късно тя му отговори.
— Джай, тук е Тери Маккейлъб. Спомняш ли си ме?
След кратко колебание Уинстън отвърна:
— Разбира се. Как си, Тери? Чух, че си имал ново сърце.
— Да, и съм много добре. Ами ти?
— При мен няма нищо ново.
— Мислиш ли, че ще имаш няколко минути, ако се отбия тази сутрин? Имаш един случай, за който искам
