следващата. Но нямаха с какво да продължат. Вниманието на Маккейлъб бе привлечено от дългия интервал между двете убийства. Неизвестният субект, както официално се наричаше убиецът в документите на ФБР, беше изчезнал за единайсет месеца, преди отново да се поддаде на порива си. За Маккейлъб това означаваше, че събитието е оставило достатъчно силен отпечатък в ума на убиеца, за да подхранва почти цяла година фантазния му живот. Програмата на бюрото за създаване на психологически портрет на убиеца показа, че този интервал ще се скъсява и че убиецът все по-често ще трябва да си търси нови жертви.
Маккейлъб направи психологически профил за Уинстън, но това не й бе от голяма полза и двамата го разбираха. Бял мъж, двайсет-трийсет годишен, с подчинено положение и в службата, и извън нея. Освен това неизвестният субект трябваше да има досие за сексуални престъпления или неадекватно поведение. Ако досието му включваше задържане за какъвто и да е период от време, това би могло да доведе до грешка в предполагаемата възраст на субекта.
Все същата стара история. Психологическите портрети на програмата обикновено се оказваха абсолютно точни, но рядко водеха до откриване на заподозрян. Даденият на Уинстън портрет можеше да се отнася за стотици, може би дори хиляди мъже в района на Лос Анджелис. Затова, след като бяха изчерпани всички възможни следи, можеха само да чакат. Маккейлъб си отбеляза случая в календара и се зае с други разследвания.
През март следващата година — осем месеца след последното убийство — той попадна на бележката, отново прегледа материалите и позвъни на Уинстън. Нищо не се беше променило. Все още нямаше заподозрени, Маккейлъб настоя тя да установи наблюдение над местата, на които бяха открити двата трупа, и над гробовете на жертвите. Обясни й, че убиецът е към края на цикъла си. Че фантазиите му започват да се изчерпват. Че желанието да поднови усещането за власт над друго човешко същество постоянно нараства и е все по-трудно да го овладява. Фактът, че неизвестният субект очевидно е обличал труповете след първите две убийства, бе явен призрак за битката, бушуваща в главата му. Едната му половина се срамуваше от постъпката му — той подсъзнателно се опитваше да я поправи, като връщаше дрехите на жертвите си. Това предполагаше, че осем месеца след началото на новия цикъл убиецът е обзет от невероятен психологически смут. Желанието отново да осъществи фантазиите си и срамът, който щеше да предизвика това, бяха двете страни в битката. Един от начините временно да се справи с желанието да убива бе да отиде на местата на предишните си престъпления в опит да презареди фантазиите си. Маккейлъб предполагаше, че убиецът ще се върне на едно от тях или че ще иде на гробовете. Това щеше да го приближи до жертвите му и да му помогне да уталожи нуждата отново да убива.
Уинстън не гореше от желание да започне сложната операция по наблюдение на няколко обекта само заради предчувствието на агент от ФБР. Но Маккейлъб вече беше получил разрешение заедно с още двама агенти да отсъства от работа. Освен това той заложи на професионализма й, като й каза, че ако не го направи, винаги ще се чуди дали е щяла да успее, особено ако неизвестният субект нанесе нов удар. Това предизвикателство към съвестта й я принуди да отиде при лейтенанта и партньорите си по случая от лосанджелиското управление. В резултат трите инстанции създадоха обща група за наблюдение. Уинстън научи, че по случайност и двете жертви са погребани в гробището „Глендейл“, на стотина метра една от друга. Като чу това, Маккейлъб предположи, че ако неизвестният субект се появи, това ще се случи на гробището.
Оказа се прав. На петата нощ от наблюдението Маккейлъб, Уинстън и другите двама детективи, скрили се в мавзолей с изглед към двата гроба, видяха в гробището да пристига мъж с микробус. Той излезе навън и прескочи заключения портал. Стиснал нещо подмишница, мъжът отиде на гроба на първата жертва, постоя десетина минути неподвижен и после се отправи към втория гроб. Действията му показваха, че разположението им му е предварително известно. Върху втория гроб той разви спален чувал, седна и се облегна на надгробния камък. Детективите не го смутиха. Те записаха посещението му в гробището с видеокамера за нощно заснемане. Скоро мъжът разкопча панталона си и започна да мастурбира.
Преди да се върне в микробуса, вече го бяха идентифицирали по регистрационния номер като Лутър Хач, трийсет и осем годишен градинар от северен Холивуд излежал четири години преди това за изнасилване.
Субектът вече не беше неизвестен. Хач стана предполагаем заподозрян. В продължение на три седмици денонощно го наблюдаваха — докато накрая една вечер детективите го заловиха, когато се опитваше да вкара в микробуса си млада жена, излизаща от една галерията. В автомобила му откриха изолирбанд и парчета плат, нарязани на ивици с дължина метър и двайсет. След като получиха заповед за обиск, детективите претърсиха вътрешността на микробуса и апартамента на Хач. Откриха косми, влакна и засъхнала течност, по-късно свързани с помощта на анализ на ДНК и други научни методи с двете жертви. Медиите му лепнаха прякора „Човекът от гробището“ и Хач зае мястото си в пантеона на серийните убийци, които хипнотично привличаха вниманието на публиката.
Опитът и предчувствията на Маккейлъб бяха помогнали на Уинстън да реши случая. Това бе един от успехите, за които все още се приказваше. В нощта на ареста на Хач групата по наблюдението отиде да го отпразнува. Сред усамотението на всеобщата врява Джай се обърна към Маккейлъб на бара и му каза:
— Дължа ти услуга. Всички ти дължим.
Бъди Локридж се бе облякъл за новата си работа като шофьор сякаш отиваха в нощен клуб. Беше в черно от главата до петите. Освен това носеше черно кожено куфарче. Застанал на кея до „Дабъл-даун“, Маккейлъб дълго го гледа.
— Какво има?
— Нищо, да вървим.
— Всичко наред ли е?
— Да, но не мислех, че ще се облечеш така, само за да седиш цял ден в колата. Ще ти бъде ли удобно?
— Естествено.
— Добре тогава.
Автомобилът на Локридж беше добре поддържан, сребрист седемгодишен форд. На път за Уитиър на три пътя се опита да разбере какво разследва Маккейлъб, но не получи отговор. Накрая Маккейлъб успя да отклони въпросите му, като поднови стария им спор за достойнствата на платноходките в сравнение с яхтите с двигатели. Стигнаха до шерифското управление за малко повече от час. Локридж вкара форда в паркинга за посетители и изключи двигателя.
— Не зная колко ще се забавя — каза Маккейлъб. — Надявам се да си взел със себе си нещо за четене или да си носиш хармоника.
— Не искаш ли да дойда с теб?
— Виж, Бъд, може би допуснах грешка, като те взех. Не си търся партньор. Трябва ми само някой, който да ме вози. Вчера хвърлих повече от сто долара за таксита. Помислих си, че тези пари ще ти дойдат добре, но ако ще продължаваш да ме разпитваш и…
— Добре, добре — прекъсна го Локридж. Той вдигна ръце в знак, че се предава. — Просто ще поседя тук и ще си почета книгата. Няма повече да ти задавам въпроси.
— Чудесно. Доскоро.
Маккейлъб влезе в сградата на, отдел „Убийства“. Джай Уинстън го чакаше на пропуска. Тя бе привлекателна жена, няколко години по-възрастна от него. Имаше средно дълга, права, руса коса. Фигурата й беше стройна и носеше син костюм с бяла блуза. Маккейлъб не я бе виждал почти пет години — от нощта, в която бяха отпразнували ареста на Лутър Хач. Те се ръкуваха и Уинстън го отведе в заседателна зала с овална маса с шест стола. До стената имаше по-малка маса с двойна кафеварка. В стаята нямаше никой. Върху масата Маккейлъб видя купчина документи и четири видеокасети.
— Искаш ли малко кафе? — попита Уинстън.
— Не, благодаря.
— Тогава да започваме. Разполагам с двайсет минути.
Двамата седнаха един срещу друг. Уинстън посочи към документите и касетите.
— Всичко това е твое. Копирах го, след като ми позвъни сутринта.
— Божичко, майтап ли си правиш? Благодаря ти.
Маккейлъб придърпа купчината към гърдите си като човек, който събира печалбата на маса за
