време Маккейлъб вече не носи значка и оръжие. Според собствените му думи дори нямал стандартен син костюм на агент от ФБР.
През повечето време носи стари дънки и изтъркани тениски и може да бъде открит да поправя дванайсетметровата си рибарска яхта „Преследваща вълна“. В момента Маккейлъб, който е роден в Лос Анджелис и е израснал в Авалон на недалечния остров Каталина, живее на яхтата си на доковете Сан Педро, но има намерение накрая да хвърли котва в авалонското пристанище.
Той се възстановява от трансплантация на сърце и според него преследването на серийни убийци и изнасилвачи е последното нещо, за което си мисли.
Четирийсет и шест годишният Маккейлъб казва, че е отдал сърцето си на бюрото — според неговите лекари тежкият стрес е довел до развитието на вирус, причинил почти фатално отслабване на първото му сърце, но че службата не му липсвала.
„Когато преживееш нещо подобно, то не те променя само физически — каза той в интервю миналата седмица. — Позволява ти да видиш нещата от разстояние. Дните ми във ФБР ми се струват сякаш преди цяла вечност. Сега започвам отначало. Не зная точно какво ще правя, но не се безпокоя много. Ще намеря нещо.“
Маккейлъб едва не загуби възможността да получи това ново начало. Тъй като кръвната му група се среща при по-малко от един процент от населението, той трябваше да чака подходящо сърце почти две години.
„Едва оцеля — каза доктор Бони Фокс, лекарката, извършила трансплантацията. — Ако се беше наложило да чака още, навярно щяхме да го изгубим или пък щеше да е прекалено слаб, за да издържи операцията.“
Минали са едва осем седмици, но Маккейлъб е изписан от болницата и вече е физически активен. Казва, че само от време на време си мисли за трескавите разследвания, които някога са изпълвали дните му.
Списъкът със случаите на бившия агент е ужасяващ. В него са местните разследвания, известни като „Нощният ловец“ и „Поетът“. Освен това е взел ключово участие в издирването на Кодовия убиец, Удушвача от „Сънсет стрип“ и Лутър Хач, прочул се след арестуването си като Човекът от гробището заради посещенията му на гробовете на жертвите му.
Няколко години Маккейлъб е бил аналитик в базата на групата в Куонтико. Специализирал се е в случаи по Западното крайбрежие и често е летял до Лос Анджелис, за да помага на местната полиция. Накрая началниците на групата решили да създадат сателитна служба тук и Маккейлъб се върнал в родния си Лос Анджелис, за да работи в местното бюро на ФБР в Уестууд. Това го приближило до много от разследванията, в които била поискана помощ от ФБР.
Не всички разследвания имали успешен завършек и в крайна сметка стресът взел своето. Маккейлъб получил инфаркт, докато работел късно вечерта в местното бюро. Открил го нощният портиер и се смята, че тъкмо той му спасил живота. Лекарите установили, че агентът страда от миокардия в напреднал стадий — отслабване на сърдечните мускули — и го включили в списъка за трансплантация. Докато чакал, той бил пенсиониран по болест.
Маккейлъб заменил служебния си пейджър с болничен и на 9 февруари той сигнализирал: получено е сърце от донор с подходяща кръвна група. След шестчасова операция в болницата „Сидър-Сайни“ сърцето на донора започнало да бие в гърдите на Маккейлъб.
Той не е сигурен какво ще прави с новия си живот — освен че ще ходи за риба. Получил е предложения от бивши агенти и полицейски детективи да работи заедно с тях като частен детектив и консултант в охранителни фирми. Но до този момент Маккейлъб насочва вниманието си към ремонта на „Преследваща вълна“, двайсетгодишна яхта за спортен риболов, която е получил в наследство от баща си. В продължение на шест години тя е била оставена на милостта на времето, но сега Маккейлъб се занимава единствено с нея.
„Засега се задоволявам да правя стъпка по стъпка — казва той. — Не се безпокоя прекалено много за бъдещето.“
Маккейлъб не се оплаква, но също като всички пенсионирани агенти съжалява за неуспешните разследвания.
„Иска ми се да съм разкрил всички случаи — казва той. — Мразех, когато престъпниците се измъкваха. И сега е така.“
За миг Маккейлъб погледна снимката, публикувана във вестника — стар кадър, многократно използван преди да го пенсионират. Очите му дръзко гледаха към обектива.
Когато беше дошла, за да го интервюира, Кейша Ръсел доведе със себе си фотограф. Маккейлъб не им позволи да го снимат. Каза им да използват старите снимки. Не искаше никой да вижда как изглежда сега.
Не че някой можеше да види нещо, освен ако не съблечеше ризата си. Бе отслабнал тринайсетина килограма, но това не го притесняваше. Искаше да скрие очите си. Беше загубил онзи пронизителен като куршум поглед. И не искаше никой да разбере това.
Той сгъна изрезката и я остави настрани. Почука няколко секунди с пръсти по бюрото, докато мислеше за различни неща, после погледна към стоманения шип за хартия до телефона. Номерът, който му бе дала Грасиела Ривърс, беше надраскан с молив върху листче върху купчината бележки, забити на шипа.
Като агент, той изпитваше безкрайна омраза към хората, които преследваше. Лично виждаше какво са извършили и искаше да ги накара да си платят. Кървавият дълг трябваше да се изплати с кръв. И тъкмо затова агентите от групата за разследване на серийни убийства наричаха работата си „кървава“. Нямаше как другояче да я опишат. И тъкмо така го възприемаше той всеки път, когато някой не плащаше дълга си. Всеки път, когато някой се измъкваше.
Случилото се с Глория Торес го измъчваше. Той беше жив, защото спрямо нея бяха извършили злодеяние. Грасиела му разказа всичко. Глория била убита, само защото се изпречила на пътя на някого към касата. Това беше проста, глупава и ужасна причина да умреш. И някак си правеше Маккейлъб длъжник. На нея, на сина й, на Грасиела, дори на самия себе си.
Вдигна слушалката и набра номера от листчето. Беше късно, но не искаше да чака. Грасиела отговори още на първото иззвъняване.
— Госпожица Ривърс?
— Да.
— Тук е Тери Маккейлъб. Вие дойдохте…
— Да.
— В неудобен момент ли се обаждам?
— Не.
— Ами, вижте, исках да ви кажа, че аз, хм, обмислих нещата и ви обещах, че ще ви потърся независимо от решението си.
— Да.
Макар че произнесе само една дума, в гласа й се долавяше надежда. Той се трогна.
— Ами, ето какво си мисля. Моите, хм, предполагам, че бихте ги нарекли умения, те всъщност не са подходящи при такова престъпление. Онова, което ми разказахте за сестра си, ми показва, че убийството е било случайно и с финансов мотив. Въоръжен грабеж. Така че е различно, нали разбирате, от случаите, по които съм работил в бюрото, от серийните убийства.
— Разбирам.
Надеждата в гласа й изчезваше.
— Не, не казвам, че няма… нали разбирате, че не ме интересува. Позвъних ви, защото утре ще отида в полицията и ще ги попитам за случая. Но…
— Благодаря ви.
— … не зная какво ще успея да постигна. Ето какво се опитвам да кажа. Не искам да подхранвам надеждите ви. Тези неща… не зная.
— Разбирам. Благодаря ви, дори само защото искате да го направите. Никой…
