— Е, ще хвърля един поглед на нещата — прекъсна я той. Не искаше да му благодари. — Не зная каква помощ или съдействие ще получа от лосанджелиската полиция, но ще направя каквото мога. Дължа поне това на сестра ви. Да се опитам.
Тя не отговори и Маккейлъб й каза, че трябва да получи допълнителна информация за сестра й, както и имената на детективите от лосанджелиското управление, които са водили разследването. Поговориха още десетина минути и когато записа в малкия си бележник всички данни, от което се нуждаеше, двамата неловко замълчаха.
— Е — накрая каза той, — предполагам, че това е всичко. Ще ви телефонирам, ако имам други въпроси или изникне нещо ново.
— Отново ви благодаря.
— Нещо ми подсказва, че аз би трябвало да ви благодаря. Радвам се, че ще мога да направя това. Надявам се да има полза.
— О, ще има. Вие имате сърцето й. Тя ще ви води.
— Да — колебливо отвърна Маккейлъб. — Ще ви телефонирам, когато мога.
После затвори и известно време задържа очи върху телефона. Отново разтвори изрезката със снимката си и продължително я разгледа.
Накрая я сгъна и я скри под документите върху бюрото. Вдигна поглед към момичето с шините и след няколко секунди кимна. После изключи лампата.
4.
Някога агентите, с които работеше в бюрото, наричаха тази част „трудното танго“. Това бяха фините ходове, които изискваха отношенията с местните власти. Ставаше дума за самолюбие и териториална юрисдикция. Едно куче никога не пикаеше в двора на друго. Не без разрешение.
Абсолютно всички ченгета от отдел „Убийства“ притежаваха изключително развито самолюбие. Това беше задължително изискване за работата им. За да я вършиш, трябва да знаеш, че изпълнението на задачата зависи от теб и че си по-добър, по-умен, по-силен, по-коварен, по-опитен и по-търпелив от противника си. Трябва да си уверен в победата. И ако изпитваш каквито и да е съмнения, трябва да се откажеш и да се занимаваш с грабежи, да поемеш патрулна смяна или да правиш нещо друго.
Но самолюбието на детективите от „Убийства“ често стигаше дотам, че те прехвърляха отношението си към противника и върху онези, които искаха да им помогнат — колеги, най-вече агенти от ФБР. Нито едно ченге от отдел „Убийства“, разследващо сложен случай, не искаше да му кажат, че някой друг — особено някой федерален от Куонтико — е в състояние да му помогне или дори да се справи по-добре. Маккейлъб от собствен опит знаеше, че когато най-после се откажеше и предадеше случая в архива, детективът тайно не искаше никой друг да го поеме и да го разреши, за да покаже грешката му. Като агент от ФБР, Маккейлъб почти никога не получаваше молба за помощ или съвет от детектив. Това винаги беше идея на началството. Началството не се интересуваше от самолюбие или наранени чувства. Началството се интересуваше от разкрити случаи и просто високи статистически резултати. Тогава се обръщаха към бюрото, Маккейлъб идваше и му се налагаше да танцува с водещия разследването детектив. Понякога танцуваха гладко като опитни партньори. По-често обаче това бе „трудното“ танго. Изпълнено с взаимно настъпване, с наранено самолюбие. От време на време Маккейлъб подозираше, че детективът, с когото работи, крие от него информация или тайно се радва, че партньорът му не постига нищо в усилията си. Това бе част от дребнавите териториални претенции в света на закона. Понякога грижата за жертвата или семейството й оставаше на последно място.
Маккейлъб беше съвсем сигурен, че с лосанджелиското полицейско управление ще трябва да танцува „трудното“ танго. Нямаше значение, че разследването на случая Глория Торес очевидно се бе оказало в задънена улица и че биха могли да се възползват от помощта му. Това си беше тяхна територия. Нещо повече, той дори вече не работеше във ФБР. Отиваше при тях съвсем гол, без значка. Единственото, което носеше със себе си, когато в седем и половина във вторник сутринта отиде в участъка в Уест Вали, бяха кожената му чанта и кутия с понички. Щеше да танцува трудното танго без музикален съпровод.
Маккейлъб бе избрал този час, защото знаеше, че повечето детективи започват рано, за да успеят да си свършат работата. Това беше моментът, в който имаше най-голяма вероятност да открие двете ченгета, разследващи случая Глория Торес. Грасиела му бе дала имената им. Аранго и Уолтърс. Маккейлъб не ги познаваше, но няколко години по-рано се беше срещал с началника им лейтенант Дан Бъскърк във връзка със случая на Кодовия убиец. Но познанството им бе съвсем бегло. Маккейлъб не знаеше какво мисли за него Бъскърк. Реши обаче, че ще е най-добре да спази протокола и да започне с лейтенанта.
Участъкът в Уест Вали се намираше на улица „Оуънсмаут“ в Рисида. Изборът на мястото изглеждаше странен. Повечето лосанджелиски участъци бяха разположени в горещи точки, където имаше най-голяма нужда от полицейско присъствие. На входните магистрали те бяха защитени с бетонни стени, предназначени да предпазват от стрелба от автомобил. Но в Уест Вали не беше така. Тук нямаше бариери. Участъкът се намираше в идиличен жилищен квартал на средната класа. От едната му страна имаше библиотека, от другата — обществен парк, а на тротоара отпред — огромен паркинг. Оттатък улицата се виждаше редица от типични за Сан Фернандо Вали къщи тип ранчо.
След като таксито го остави отпред, Маккейлъб влезе през главното фоайе, спокойно поздрави униформените полицаи на пропуска и тръгна наляво по коридора. Не прояви никакво колебание. Знаеше, че води към детективското бюро, защото повечето участъци в града имаха един и същ план.
Униформените не го спряха и това го окуражи. Може би се дължеше на кутията с понички, но той го прие като знак, че все още е запазил поне малко от онзи вид — уверената походка на човек, който носи пистолет и значка. Маккейлъб не носеше нито едното, нито другото.
Когато влезе в детективското бюро, той стигна до друг пропуск.
— С какво мога да ви помогна?
Маккейлъб се изправи и вдигна очи към младия детектив, приближил се откъм съседното бюро. Навярно стажант, определен да работи на пропуска. Обикновено използваха възрастни мъже от квартала, които доброволно даряваха труда си, или ченгета, на които възлагаха тази лека задача заради нараняване или дисциплинарно наказание.
— Надявах се да се срещна с лейтенант Бъскърк. Тук ли е?
— По работа е в бюрото в Долината. Мога ли да ви помогна с нещо?
Това означаваше, че Бъскърк е във Ван Нюйс, командния център на цялата долина. Планът на Маккейлъб да започне с него отиваше по дяволите. Сега можеше да почака лейтенанта или да си тръгне. Но къде да иде? В библиотеката ли? Наоколо нямаше дори кафене. Реши да рискува с Аранго и Уолтърс.
— Ами Аранго или Уолтърс от отдел „Убийства“?
Детективът хвърли поглед към пластмасовото табло на стената. От лявата му страна имаше имена, а от дясната полета с надписи „ТУК“, „НАВЪН“, „ОТПУСКА“ или „В СЪДА“. Но в полетата на Аранго и Уолтърс нямаше нищо.
— Почакайте да проверя — каза дежурният. — Как се казвате?
— Казвам се Маккейлъб, но това няма да означава нищо и за двамата. Кажете им, че става дума за случая Глория Торес.
Младият детектив се върна при бюрото си и набра трицифрен номер. После започна да шепне в слушалката. Тогава Маккейлъб разбра, че за дежурния, той няма същия вид. Половин минута по-късно разговорът завърши и младежът не си направи труд да стане от бюрото.
— Обратно по коридора, първата врата вдясно.
Маккейлъб кимна, взе кутията с понички от плота и последва указанията му. Когато приближи, той пъхна кожената чанта подмишница, за да може да отвори вратата. Но когато протегна ръка към бравата, тя сама се отвори. На прага стоеше мъж в бяла риза и вратовръзка. Носеше пистолета си в кобур под дясната си мишница. Това беше лош знак. Детективите рядко използваха оръжие, а онези от отдел „Убийство“ почти никога. Винаги, когато видеше ченге с кобур подмишница, вместо на колана, Маккейлъб знаеше, че си има работа със силно самолюбие. Той едва се сдържа да не въздъхне.
— Господин Маккейлъб?
— Да.
