— Аз съм Еди Аранго, какво мога да направя за вас? Моят човек на пропуска ми каза, че сте тук заради случая Глори Торес. Така ли е?
Двамата се ръкуваха, след като Маккейлъб несръчно прехвърли кутията с поничките в лявата си ръка.
— Точно така.
Детективът бе едър мъж, по-скоро по отношение на хоризонталните си, отколкото на вертикалните си пропорции. Латиноамериканец с гъста, посивяваща черна коса. Около четирийсет и пет годишен, як, без никакво шкембе. Заемаше цялата врата и не се отмести, за да покани госта си.
— Можем ли да поговорим някъде?
— За какво да поговорим?
— Имам намерение да се поровя в убийството й.
Край на любезностите, помисли си Маккейлъб.
— О, мамка му, пак ли? — възкликна Аранго.
Той раздразнено поклати глава, хвърли поглед през рамо и после отново се обърна към Маккейлъб.
— Добре — каза детективът, — имате десетина минути, преди да ви изхвърля.
Той се завъртя и Маккейлъб го последва в помещение, претъпкано с бюра и детективи. Някои от тях вдигнаха поглед от работата си към него, натрапника, но повечето не си направиха труда. Аранго щракна с пръсти, за да привлече вниманието на един от мъжете, който седеше на бюро до отсрещната стена. Детективът разговаряше по телефона, но вдигна очи и забеляза, че Аранго го вика. Кимна и вдигна показалец. Аранго поведе Маккейлъб към стая за разпит с малка масичка до едната стена и три стола. Беше по-малка дори от затворническа килия. Той затвори вратата.
— Сядайте. Партньорът ми ще дойде след малко.
Маккейлъб зае стола срещу стената. Това означаваше, че Аранго най-вероятно ще седне от дясната му страна, иначе щеше да е принуден да се промъкне зад него, за да мине до другия стол. Маккейлъб искаше да е от дясната му страна. Дребна работа, но като агент винаги правеше така. Постави човека, с когото разговаряш, от дясната си страна. — Така ще му се наложи да те гледа отляво и да ангажира онази половина от мозъка си, която не е толкова критична. Знаеше го от лекцията на един от психолозите в Куонтико за методите на хипноза и разпит. Не бе сигурен дали действа, но имаше навик да използва всички възможни преимущества. А с Аранго определено щеше да се нуждае от нещо такова.
— Искате ли поничка? — попита той, когато детективът седна от дясната му страна.
— Не, не ви искам поничките. Искам само да ме оставите да си гледам работата. Пратила ви е сестра й, нали? Работите за проклетата й сестра. Дайте да ви видя картата. Не мога да повярвам, че си хвърля парите за…
— Нямам разрешително, ако искате да кажете това.
Аранго забарабани с пръсти по издрасканата маса, докато обмисляше думите на Маккейлъб.
— Господи, тук е адски задушно. Не би трябвало да държим постоянно затворено.
Аранго беше слаб актьор. Той произнесе репликата, сякаш я четеше от табло на стената. Детективът се изправи, нагласи термостата до вратата и после седна на мястото си. Маккейлъб знаеше, че току-що е включил касетофон и видеокамера, скрити зад вентилационната решетка над вратата.
— Значи твърдите, че разследвате убийството на Глория Торес, нали така?
— Ами, всъщност още не съм започнал. Първо исках да разговарям с вас и след това да продължа.
— Но работите за сестрата на жертвата?
— Грасиела Ривърс ме помоли да проуча нещата, да.
— И нямате разрешително от щата Калифорния да работите като частен детектив, така ли?
— Точно така.
Вратата се отвори и в стаята влезе мъжът, когото преди това беше повикал Аранго. Без да се обръща и да поглежда към партньора си, Аранго вдигна ръка с разперени пръсти, за да му даде знак да не ги прекъсва. Уолтърс скръсти ръце и се облегна на стената до вратата.
— Сър, разбирате ли, че в този щат е престъпление да работите като частен детектив без разрешително? Бих могъл незабавно да ви арестувам.
— Не е законно, да не споменавам, че не е етично, да взимаш пари, за да проведеш частно разследване без съответното разрешително. Да, това ми е ясно.
— Да не искате да ми кажете, че го правите безплатно?
— Точно така. Като приятел на семейството.
Маккейлъб бързо започваше да се уморява от глупостите и искаше да стигне до въпроса, заради който бе дошъл в участъка.
— Вижте, можем ли да оставим глупостите, да изключим касетофона и камерата и просто да поговорим няколко минути? Освен това партньорът ви се е облегнал на микрофона. Няма да запишете нищо.
Уолтърс отскочи от термостата в същия миг, в който Аранго се обърна, за да види дали Маккейлъб е прав.
— Защо не ми каза? — попита партньора си Уолтърс.
— Млъквай.
— Хей, вземете си понички, момчета — каза Маккейлъб. — Тук съм, за да ви помогна.
Аранго отново се обърна към него, все още малко смутен.
— Откъде знаеш за касетофона, по дяволите?
— Защото същата уредба е монтирана във всяко детективско бюро в града. А аз съм бил в повечето от тях. Преди работех в Бюрото. Ето откъде зная.
— Във ФБР ли? — попита Уолтърс.
— Пенсионирах се. Грасиела Ривърс ми е позната. Помоли ме да проуча нещата и аз й обещах да го направя.
Искам да помогна.
— Как се казвате? — попита Уолтърс.
Очевидно загряваше всичко със закъснение, защото бе разговарял по телефона. Маккейлъб се изправи и протегна ръка. Уолтърс я стисна и Маккейлъб се представи. Денис Уолтърс беше по-млад от Аранго. Със съвсем бяла кожа и мършава фигура. Дрехите му бяха широки, увиснали и предполагаха, че гардеробът му не е бил обновяван, откакто рязко е отслабнал. Не носеше кобур, поне на такова място, че Маккейлъб да може да го види. Навярно когато не бе навън, държеше пистолета в куфарчето си. Тъкмо от онези ченгета, които харесваше Маккейлъб. Уолтърс разбираше, че не пистолетът прави човека. Партньорът му обаче имаше друго мнение.
— Познавам ви — каза той, — вие сте онзи човек, със серийните убийства.
— За какво говориш? — попита Аранго.
— Нали се сещаш, аналитиците. От групата за разследване на серийни убийства. Той беше онзи, когото пратиха за постоянно в Лос Анджелис, тъй като повечето от маниаците бяха тук. Разследва Удушвача от „Сънсет стрип“, какво още, Кодовия убиец, онзи тип от гробището, изобщо цял куп случаи.
После отново се обърна към Маккейлъб.
— Нали така?
Маккейлъб кимна. Уолтърс щракна с пръсти.
— Не четох ли наскоро нещо за вас? Нещо във вестника?
Маккейлъб отново кимна.
— В рубриката „Какво се е случило с…“ По-предишната събота.
— Точно така. Ясно. Направили са ви трансплантация на сърце, нали?
Маккейлъб кимна. Знаеше, че познанството носи спокойствие. Накрая щяха да стигнат до въпроса. Уолтърс стоеше прав зад Аранго, но Маккейлъб видя, че погледът му попада върху кутията на масата.
— Искате ли поничка, детектив? Не обичам да отиват на вятъра. Не съм закусвал, но ако вие, момчета, не си вземете, и аз няма.
— Аз ще си взема — каза Уолтърс.
Когато се приближи и отвори кутията, той тревожно погледна към партньора си. Изражението на Аранго беше каменно. Уолтърс си взе поничка с шоколадова глазура. Маккейлъб си избра с канела и накрая Аранго се огъна и неохотно си взе поничка с пудра захар. Няколко минути ядоха мълчаливо. После Маккейлъб
