— Чисто е! Чисто е!
Хари не се отпусна и не свали пистолета. Влезе в дневната, огледа я и не видя никого. Погледна масичката и забеляза разгънат брой на „Дейли Нюз“ от предишния ден.
— Излизат патрули! — извика някой от коридора вдясно.
След миг оттам се появиха двама патрулни полицаи. Държаха пистолети в отпуснатите си ръце. Сега вече се отпусна и Бош.
— Чисто е — съобщи полицаят — беше сержант. — Заварихме вратата отворена и влязохме. В спалнята има нещо, което трябва да видите.
Патрулните ги поведоха по къс коридор, който стигаше до баня и малка спалня, използвана като домашен кабинет. Влязоха в друга спалня и сержантът посочи продълговата дървена кутия, която лежеше отворена на кревата. В стиропорената подложка имаше вдлъбнатина с формата на дълго-цевен револвер. Оръжието липсваше. На леглото се валяше кутия от патрони.
— Той преследва ли някого? — попита сержантът.
— Сигурно само себе си — отвърна Бош. — Някой от вас да има ръкавици? Моите са в колата.
— Ей сега. — Сержантът извади кутия с латексови ръкавици от джобче на колана си и я подаде на Хари, който си ги сложи и вдигна кутията от патрони. Отвори я и измъкна пластмасовата поставка. Липсваше само един патрон.
Бош се вторачи в мястото, останало от липсващия патрон, и се замисли. Райдър го потупа по лакътя. Той вдигна глава към нея и проследи погледай до нощното шкафче от отсрещната страна на леглото.
Там имаше снимка на Ребека Верлорън, поставена в рамка. Бяха я фотографирали на зелена морава пред Айфеловата кула. Носеше черна барета и се усмихваше непринудено. На Хари му се стори, че изражението й е искрено и показва любов към човека, който я гледа.
— Няма го на снимките в годишника, защото е бил зад фотоапарата — каза Бош.
Киз кимна. И тя се носеше по водния тунел.
— Там е започнало всичко — каза тя. — Там се е влюбила в него. Моята голяма любов.
Известно време мълчаливо се взираха в снимката.
— Свободни ли сме, детективи? — накрая попита сержантът.
— Не — отвърна Бош. — Трябва да останете тук и да пазите къщата, докато не пристигнат криминалистите. И бъдете готови в случай, че той се върне.
— Защо, отивате ли някъде? — попита патрулният.
— Да.
40
Бързо се върнаха при колата и Райдър отново седна зад волана.
— Накъде?
— В къщата на Верлорън. Да побързаме.
— За какво мислиш?
— За снимката, която са пуснали във вестника — където Мюриъл седи на леглото. Ясно се вижда, че стаята си е все същата, нали разбираш?
Тя се замисли за момент, после кимна.
— Да.
Разбираше. Фотографията показваше, че стаята на Ребека не е променена от нощта на отвличането й. Тя можеше да е събудила нещо у Стодард. Копнеж за нещо изгубено много отдавна. Снимката беше като оазис, спомен за едно идеално място, където не се е случило нищо лошо.
Райдър настъпи газта и колата се понесе напред. Бош се свърза с диспечерната и повика друг патрул в къщата на Мюриъл Верлорън. Освен това актуализира съобщението за издирване на Стодард: описа го като въоръжен и опасен, а може би 5150 — което означаваше психически нестабилен. Бяха близо до къщата на Ред Меса Уей и сигурно щяха да стигнат първи. Обади се на Мюриъл Верлорън, ала когато се включи телефонен секретар, изключи.
— Не отговаря.
След пет минути завиха на Ред Меса Уей и погледът на Хари веднага попадна върху сребристата кола, зарязана под странен ъгъл до тротоара пред къщата. Това беше лексъсът, който едва не го бе блъснал на училищния паркинг. Райдър спря до него и двамата отново изскочиха навън с извадено оръжие.
Входната врата беше открехната. Като си даваха безмълвни знаци, те заеха позиция от двете й страни. Бош я отвори и влезе пръв. Райдър го последва и веднага нахлуха в дневната.
Мюриъл Верлорън лежеше на пода. До нея имаше някакъв кашон. Главата и лицето й бяха неколкократно увити с кафява лепенка, за да не може да вика. Ръцете й глезените й също бяха залепени. Райдър я повдигна и я подпря на дивана, после долепи показалец до устните си и прошепна:
— Той в къщата ли е, Мюриъл?
Жената кимна. Очите й бяха ококорени, обезумели от страх.
— В стаята на Ребека ли?
Мюриъл кимна пак.
— Чухте ли изстрел?
Майката на Ребека отрицателно поклати глава и издаде приглушен звук, който щеше да е вик, ако я нямаше лепенката на устата й.
— Стойте тихо — прошепна Райдър. — Ако ви махна лепенката, трябва да мълчите.
Мюриъл напрегнато закима и Киз почна да сваля лепенката. Бош се наведе към нея.
— Качвам се горе.
— Чакай, Хари — малко по-високо нареди Райдър. — Ще се качим заедно. Освободи й глезените.
Бош се подчини. Когато свърши, партньорката му отново даде знак на Мюриъл да мълчи.
— Това е учителят на Беки — напрегнато, но тихо прошепна Мюриъл. — Има пистолет.
Райдър започна да отлепва китките й.
— Знаем. Ще се справим с него.
— Какво прави? — попита майката. — Той ли е убиецът?
— Той е.
Мюриъл Верлорън въздъхна измъчено. Ръцете и краката й вече бяха свободни и детективите й помогнаха да се изправи.
— Качваме се горе — обясним Райдър. — Трябва да излезете от къщата.
И я побутнаха към изхода.
— Не мога да изляза! Той е в нейната стая. Не мога…
— Трябва, Мюриъл — строго прошепна Бош. — Тук е опасно. Идете при някой съсед.
— Не познавам съседите.
— Трябва да излезете, Мюриъл — включи се Райдър. - Тръгнете по улицата. Идват още полицаи. Спрете ги и им кажете, че ние вече сме вътре.
Избутаха я през отворената врата и я затвориха зад гърба й.
— Не го оставяйте да съсипе стаята й! — примоли се Мюриъл. — Само тя ми остана!
Бош и Райдър се върнаха в задния коридор и колкото можеха по-тихо се качиха по стълбището и заеха позиции от двете страни на вратата.
Хари хвърли поглед към Киз. И двамата знаеха, че нямат много време. Когато пристигнеше подкреплението, положението щеше да се промени. Щеше да се превърне в класическа ситуация на „самоубит“ от полицията. Сега имаха шанс да стигнат до Стодард, преди той да си тегли куршума — или да го довърши някое ченге от спецотряда.
Райдър посочи бравата. Бош внимателно се опита да я завърти и поклати глава. Беше заключено.
С помощта на условни сигнали нахвърлиха план, кимнаха си, когато бяха готови, и Бош се отдръпна в коридора и се приготви да изрита бравата. Знаеше, че трябва да го направи отведнъж. Иначе щяха да изгубят предимството на изненадата.
— Кой е? — разнесе се отвътре гласът на Стодард.
Бош погледна Райдър. Край с елемента на изненада. Той й направи безмълвен знак, че ще поеме
